Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (18)

17.

Джак не се върна повече у дома. Но се страхуваше, че баща му ще се опита да го намери, че ще използва властта си, за да го завлече обратно в стаята, през чийто прозорец се виждаше мигането на светофара и която беше заложник на скърцанията и скриптенията от среднощните стъпки на баща му.

Къде отиваш, когато изчезнеш от схемата, изградена от системата? Обратно към деня, в който си станал войник, или, ако си имал романтична душа, към деня, в който си постъпил в Чуждестранния легион. Но тези златни дни отдавна бяха избледнели. „Извън схемата“ за Джак означаваше да остане с Гъс.

Гъс притежаваше „Хай Лайн“, заложна къща на „Канзас Авеню“, където тротоарът лепне от телесни течности и по всяко време на годината влажен и упорит вятър блъска по мръсните врати на магазините.

Джак застана пред вратата на заложната къща в седем сутринта в деня след инцидента в хлебарницата и зачака Гъс да се появи.

Онзи не показа с нищо, че е изненадан.

— Ха, на бялото момче му е харесал булгурът. — Той отключи вратата и вдигна ролетката. — Трябваше да се сетя.

— Няма да се прибера вкъщи. — Джак последва Гъс в „Хай Лайн“ — дълго, тясно пространство със стъклени витрини вдясно и огромно огледало на стената вляво. Беше невъзможно да направиш каквото и да било, дори да си бръкнеш в носа, без Гъс да те види. — Искам да работя за теб.

Гъс включи флуоресцентното осветление, а след това и климатика, който забоботи на пресекулки.

— Е, мога да кажа „не“ въпреки туй, което ми каза пастор Таск. — Още светлини грейнаха в задната част на магазина. — Ха, той си мисли, че е гепил Господ за шлифера. — Лампите в стъклените витрини затрепкаха, преди да осветят заложените стоки. — Като те оставих вчера, ударих по някоя жица тук-там. Знам му спатиите на Сирил.

Гъс застана зад щанда, провери касата и напъха вътре пачка банкноти. После вдигна поглед. На лицето му се четеше лека изненада.

— Казвам се Огъстъс Търлингтън Трети, няма майтап. Т’ва име ме вкарва във всеки кънтри клуб в Америка. Докато не ми видят черната муцуна. — Той изсумтя. — Е, к’ви ги крепиш оттатък тезгяха? Така няма да научиш занаят.

* * *

В „Хай Лайн“ се отбиваха татуирани мъжаги, прегърбени типове, печелещи от порнография, буйни колумбийци, широкоплещести сводници, наркопласьори с жълтеникави лица и подкупни ченгета, чиито шкембета вървяха пред тях.

В началото работата на Джак се състоеше в изпълняване на нарежданията на Гъс или поне така си мислеха клиентите. Но всъщност той ги наблюдаваше така, както можеше само той, и изпиваше с очи всяка сделка.

— Искам да си в час к’во става тук — каза Гъс първата сутрин. Той изобщо не беше изненадан да види Джак пред магазина си. — Задачата ти е да опознаеш всяко копеле, дето редовно ми се носи тука.

* * *

Гъс живееше в голяма къща в края на „Уестморланд Авеню“, точно отвъд границата на Мериленд. Колкото и невероятно да звучи, къщата му беше заобиколена от дървета и гъсти храсти. Джак имаше собствена стая на горния етаж. Като погледнеше през прозорците, си представяше, че се намира в къща в клоните на дърво, цялата покрита с листа и защитена от зеленината. В извивката на един клон имаше гнездо, оцвъкано с курешки и пълно с перушина, което по това време на годината беше празно, но напролет нещата стояха другояче. Сутрин зеленото кътче беше осеяно в злато, а през нощта застинало под сребърен блясък. Като се изключат птиците и цикадите през август, наоколо беше тихо и спокойно.

И все пак понякога Джак чуваше музика. Част от него се свиваше, но самата музика — бавна, тъжна, смирена дори в кипящия й гняв — го привличаше. Постепенно той овладя вътрешния си страх и се осмели да се промъква долу. Тогава до ушите му достигаше мъжкият глас, дълбок, по-плътен и по-изчистен от този на Джеймс Браун. Сядаше на най-долното стъпало с обвити около кокалестите си колене ръце и се полюшваше леко в такт. В продължение на час-час и нещо се потапяше в реката от скръб и поглъщаше звуците, които го пронизваха до мозъка на костите и с тъгата си го издигаха на златна каляска, за да го пренесат над насмолени покриви, мигащи светофари, надути клаксони, свирещи спирачки, пиянски викове, в царство на пълно блаженство.

След като и последните ноти утихнеха, Джак се качваше обратно по стъпалата, изпълзяваше в леглото си и се унасяше в дълбок, безпаметен сън.

Всяка вечер музиката достигаше до ушите му и ритуалът се повтаряше: той се промъкваше тихо по стълбището и седеше сам, но не самотен, а свързан с един невидим свят чрез музиката, чрез думите, чрез гласовете на мъже, които са видели неща, които самият той не можеше дори да си представи.

* * *

През уикендите пастор Таск посвещаваше Джак в тайните на Божието дело. Работните му дни минаваха в „Хай Лайн“, където наблюдаваше, подреждаше и изготвяше каталози на тъжния парад от вехтории, които разорени клиенти донасяха на Гъс, за да ги оцени и ако прецени, че са подходящи, да ги приеме срещу скромни суми в брой. Скоро Джак научи, че повечето клиенти никога не се връщаха за заложените вещи, въпреки че те вероятно им бяха ценни по някакъв техен си начин, непонятен за никого другиго. Всеки месец Гъс провеждаше търг, на който разпродаваше стоките, непотърсени в рамките на половин година — едно от условията на договора с „Хай Лайн“. Винаги сред старите китари, часовниците „Таймекс“, брошките и златните медальончета се намираше и по някоя ценна находка. Несъмнено Гъс правеше пари от тези трансакции, макар че след по-малко от седмица на работа Джак знаеше със сигурност, че огромният му работодател си изкарва прехраната в задната стаичка.

По време на един подобен търг Джак се натъкна на кашон с комикси. Изпълнен с вълнение, започна да се рови из тях, докато не си даде сметка, че гледа собствените си книжки. Вероятно баща му беше дошъл през някой уикенд, докато той е бил с пастор Таск, и ги е заложил. Джак веднага разбра, че баща му никога не е имал намерение да се върне за тях. Обзе го неописуемо чувство на свобода, тъгата и радостта се сляха в едно, също като онази странна емоция, която го привличаше към меланхоличните вечерни музикални изпълнения на Гъс.

За миг се замисли дали да не помоли Гъс да удържи цената на комиксите от заплатата му. После отвори един и се зачете. Почти веднага го дръпна настрани, отвори друг и още един, и още един. Остави всичките настрани. После взе кашона и го сложи на щанда за продаване.

Едва когато вдигна поглед, разбра, че Гъс го е гледал през цялото време.

* * *

Една сутрин, около седмица след търга, когато слезе за закуска, видя, че го чака подарък.

Стоеше и зяпаше големия пакет на кухненската маса. Гъс беше надянал готварска престилка и целите му пръсти бяха в брашно.

— Е, айде, хлапе, отвори го.

— Нямам рожден ден днес.

Гъс умело изля четири топчета тесто в опушен чугунен тиган.

— Не щеш да го дам на друг, а?

Думите на Гъс изпълниха Джак с трескавост. Пръстите му трепереха, докато разкъсваше хартията. Вътре имаше квадратна кутия с капак. Отвори го: грамофон и три албума — на Мъди Уотърс, Хаулин Улф и Фетс Домино.

Гъс обърна с пръсти царевичните питки и каза:

— Животът без блус, това вече е грях. Блусът разказва истории — живота на хората, които са го създали.

Той плъзна една чиния с царевични питки по масата.

— А сега си изяж закуската. Довечера ще изслушаме плочите заедно. Няма смисъл да седиш сам на твърдите стъпала.

* * *

След шест седмици Гъс реши, че Джак е готов да наблюдава сделките в задната стая. Тя представляваше студено помещение с размери 3,5 на 3,5 метра, обзаведено с диван и два фотьойла, между които имаше бюфет с наредени бутилки алкохол и старомодни чаши за уиски от блестящ кристал. Всеки ден едно момиче идваше да почисти — да забърше прах и да мине с прахосмукачка. Гъс беше извънредно взискателен по отношение на мястото, където сключваше сделките си.

Джак имаше опасения, че този бизнес е свързан с наркотици, защото Сирил Толкан се занимаваше именно с това, а беше повече от ясно, че Гъс и Сирил са конкуренти. Но тревогите му се оказаха напразни. Сделките в задната стаичка бяха от съвсем друг характер.

Първия ден Гъс му каза: „През целия си живот съм бил отшелник, винаги съм се стремял да съм по-щастлив от баща си, но при всеки опит на пътя ми се изпречваше бял. Затова накрая се отказах и се оттеглих в моя собствен свят, където съм цар на замъка.“

През задната врата на „Хай Лайн“ влизаха много инспектори от полицията. Макар на външен вид да не си приличаха, на Джак му се струваха еднакви: с твърд и суров поглед и намусени. Всички те бяха виждали достатъчно из улиците, които бяха призвани да пазят, а често дори и прекалено много: твърде много ярост, горчивина, завист и злоба, кръв. Те обитаваха блато, дълбоко в света на организираната проституция, контрабандата на наркотици, наемните убийства, войната за територия. Във вечно бдящите им очи имаше желание за кървава мъст. Джак го виждаше, надушваше го като острата миризма на задушлив газ.

Всички искаха от Гъс едно и също — сведения, за да щракнат белезниците на бандитите. Искаха арести без усложнения — арести, които няма да ги ударят обратно като бумеранг. А Гъс можеше да им бъде полезен, защото търгуваше с информация и именно информацията го хранеше. Понякога замъкът му се оказваше недостатъчно голям, за да задоволи желанията му, но беше населен с армия от доносници и информатори, които той поставяше на място, с озлобени ренегати и амбициозни политици — списъкът изглеждаше безкраен.

Каквото и да искаха тези детективи, Гъс обикновено го имаше или поне можеше да им го осигури в рамките на няколко дни. И всичко си имаше цена, разбира се. Те плащаха неохотно и с явна неприязън. Знаеха цената на стоката.

Един от редовните посетители на Гъс беше детектив на име Станц. Лицето му беше набръчкано като използвана салфетка, а месестите му рамене непрекъснато бяха приведени като на боксьор, хванат натясно. Носът му представляваше безформена маса, счупен в улични разпри, докато е бил на възрастта на Джак, и след това ненаместен както трябва. Пушеше като комин и говореше така, сякаш гърлото му беше постоянно задръстено от катран и никотин.

Десетилетията работа в полицията не бяха заличили вкуса му към доброто облекло. Разкопчаваше копчето на елегантното си сако и леко повдигаше крачолите си, преди да седне на дивана. Запалваше цигара „Кемъл“ без филтър и вдишваше дълбоко.

— Свърши добра работа със случая Гонсалес. — Той подаде дебел бял плик на Гъс. — Негодникът няма да може да прави пари от кока или други гадости в близко време.

— Целта ни е да помогнем. — Гъс напъха плика в един джоб, без да го отвори. Очевидно имаше доверие на Станц.

— Като го спомена… — Детективът махна парченце тютюн от върха на езика си, — шефът ми диша във врата за двойното убийство до „Макмилън Резервоар“.

Гъс се намръщи.

— Казах ти. Работя върху туй.

— Работенето не е достатъчно. — Станц се наведе напред и застана на ръба на дивана. — През последните три седмици животът ми се превърна в жив ад. Никакъв сън, никаква почивка. Мамка му, дори не мога да си получа обичайната доза чукане. Знаеш ли какво означава това за мъж на моята възраст? Чувствам си простатата уголемена като топка за софтбол. — Пепелта в края на цигарата му потрепери колебливо. — Гъс, задникът ми се пече на огън. Три седмици разпити, повторни разпити, ровене в стари случаи, обстойно проучване на квартала, облизване на всяка една шибана кофа или контейнер за боклук в търсене на нож или друг остър инструмент, с който са убити жертвите. Чувствам се на ръба. И какво да напиша в доклада до шефа ми? Какво ще докладва той на началника на отдел „Разследвания“? И какво ще каже началникът на комисаря и на кмета? Разбираш ли в какъв омагьосан кръг се намирам? Целият този шибан натиск има не само верижен ефект. Аз съм този, който ще понесе удара.

Той смачка цигарата си и се изправи.

— Дай ми името на бандита. В противен случай се оттеглям и ще повлека всички след мен.

Очите на Гъс се притвориха, при което Джак усети опасното напрежение във въздуха и несъзнателно направи крачка назад.

С ленив глас, който според наблюденията на Джак предвещаваше опасност, Гъс каза:

— Ти си в полицията колко? Трийсет години?

— Трийсет и три, ако бъдем точни.

— Не — Гъс поклати глава. — Трийсет и три години, осем месеца и седемнайсет дни.

Станц замига недоумяващо. Нямаше ни най-малка представа накъде води всичко това. Но Джак беше наясно и не можа да се сдържи да не се усмихне тайно.

— Доста време — провлече Гъс. — Бая лайна са се натрупали за толкоз години.

Най-после Станц загря.

— Ей, чакай малко.

— Преди пет години, залавянето на Очоа — продължи Гъс, сякаш Станц изобщо не беше си отворил устата. — Освен трийсетте дози кока в него бяха намерени и двайсет и пет милиона, но в полицейската стаичка с доказателствата се оказаха само двайсет и три. Преди осемнайсет месеца беше застрелян един латинос. Ченгетата го завариха с патлак в ръката, ама нали и двамата сме в час, че като го гръмнахте, оня не беше въоръжен — нали от мен купихте ютията. И, за бога, имам го черно на бяло.

Станц почервеня.

— Хей, нали ми каза…

— Има една игра, която няма да ти се отвори парашута да играеш с мене. — Стаеният гняв на Гъс кипеше в очите му.

Станц се извърна за момент, докато дойде на себе си. Най-накрая каза:

— Никога не бих те заплашвал, Гъс. Много добре знаеш, че заедно изминахме дълъг път.

Масивната фигура на Огъстъс изпълваше цялата стая, а яростта му беше погълнала всичкия наличен кислород.

Станц полагаше неимоверни усилия да успокои дишането си.

— Сега всичко наред ли е между нас? — попита той.

Май нямаше търпение да се измъкне колкото се може по-скоро.