Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (29)

28.

Лин Карсън стоеше до прозореца на спалнята в апартамента, разположен на един от горните етажи на хотел „Омни Шорам“. Здрачът поглъщаше дневната светлина като майка, която изгася свещите една по една. Ивици светлина се промъкваха по „Масачузетс“ и „Кънектикът Авеню“. Мостът се къпеше в осветлението на прожекторите. Тя и съпругът й останаха тук за няколко дни, за да избягат от мрачната реалност, която с всеки изминал час се спускаше все по-неумолимо върху тях.

Али беше някъде там. Лин се опита със силата на мисълта си да я материализира тук, до себе си, далеч от всякаква опасност.

Чу Едуард да върви из всекидневната и се обърна. Много добре знаеше защо този многоетажен хотел му допадаше повече от всички останали във Вашингтон. Въпреки че архитектурата му можеше да бъде окачествена като грозна, долу в стая 406D Хари Труман, на когото Едуард се възхищаваше неимоверно много, често е играл покер с приятелите си — сенатор Стюарт Саймингтън, говорителя на Камарата на представителите Джон Маккормак и портиера на камарата „Фишбейт“ Милър.

Точно в този момент мобилният телефон на съпруга й звънна и сърцето й подскочи. „Моята Али, скъпата ми Али, помисли си тя, докато подтичваше през отворената врата. Мислите й препускаха бясно: намерили са я, тя е мъртва, о, боже, дано новините са добри!“

Но Едуард, който видя изражението на лицето й, бързо поклати глава и тя спря на място. Не, в крайна сметка не бяха новини за Али. Развълнувана от разочарование и облекчение, Лин се обърна и се запрепъва към всекидневната, полузаслепена от сълзи. „Къде си, скъпа? Какво са ти направили?“

Тя застана до прозореца и се загледа с безразсъдна ярост в безразличния свят. Как могат хората да се смеят, да отиват на вечеря, да се забавляват на приеми, да правят любов, да тичат в парка или да разговарят под улична лампа? Как могат да са безгрижни, при положение че светът е пълен с ужаси? Какво не им е наред?

Тя притисна длани една към друга пред гърдите си. „Милостиви боже, помоли се за хиляден път, моля те, дай на Али сила да оцелее. Моля те, дай на Джак Макклюр енергията и мъдростта да я намери. Боже, върни ми скъпоценната дъщеря и аз ще пожертвам всичко. С радост ще ти дам всичко, което поискаш, и даже повече. Твое е царството и силата, и славата сега, и винаги, и вовеки веков. Амин.“

В този момент тя усети как силните ръце на Едуард обвиха тялото й и външната й обвивка — твърда, но всъщност чуплива — се раздроби на парчета. От очите й рукнаха сълзи, а от гърдите й се изтръгна стон. Тя се сгуши в мъжа си и заплака неконтролируемо, докато черните мисли препускаха в главата й като буреносни облаци.

Едуард Карсън я притисна плътно до себе си и я целуна по главата. И неговите очи се навлажниха от отчаяние и безсилие.

— Беше Джак. Все още няма новини, но напредва.

От гърлото на Лин се отрони полувъздишка-полустон.

— Али е силно момиче и ще се справи. — Той я помилва по гърба, успокоявайки и двамата. — Джак ще я намери.

— Знам.

Дълго време останаха така — откъснати от Вашингтон, издигнати над реалността и с вкус на пепел в устата. И все пак сърцата им биеха силно, докато бяха заедно, а те знаеха, че щом сърцата са силни, има място за битка. Има надежда. Надежда и вяра.

На вратата на всекидневната се чу рязко почукване и двамата се сепнаха.

— Всичко е наред. — Едуард Карсън я целуна леко по устните. — Почини си малко преди вечеря.

Тя кимна и се загледа как той прекосява спалнята и затваря междинната врата зад себе си. „Почини си, помисли си тя. Как си почива човек с натежало от ужас сърце?“

* * *

Бъдещият президент дръпна вратата, отстъпи встрани, за да направи място на Денис Пол да влезе, след което затвори и заключи.

— Нина достави съобщението ти — каза Карсън.

— Агентите от Сикрет Сървис отвън ли са?

— Напълно е обезопасено. Можеш да си сигурен. — Той се приближи до бюфета. — Питие?

— Точно от това имам нужда. — Пол седна на един диван, обърнат към изумителната гледка. — Обичам да летя, защото се намирам толкова високо, че наоколо няма нищо друго, освен небе. Никакви неволи, никакви съмнения, никакви страхове.

Той прие малцовото уиски и благодари с кимане. Карсън изобщо не го попита какво да му сипе. Двамата се познаваха от дълги години, далеч преди настоящият президент да бъде избран за първия си мандат. Бяха минали две години от този първи мандат, когато Пол получи друга полузаконна и изпълваща го с отвращение задача. Беше изправен пред професионална дилема. Можеше да си подаде оставката, но вместо това се срещна с Едуард Карсън. Погледнато от позиция на времето, Пол знаеше, че веднъж завинаги е направил своя избор, което беше далеч по-трудно и опасно, отколкото да се откаже. Бе избрал да остане и да се бори с всички сили и средства за онази Америка, в която вярваше. Началото бе поставено със съюза, който сключиха той и Едуард Карсън.

Това се оказа изненадващо лесно. Двамата споделяха едни и същи виждания за Америка, които включваха връщане към здравословното състояние, при което държавата е разделена от църквата. Макар да бяха консервативни по отношение на финансовата политика, те си оставаха умерени в почти всички други области. И двамата не харесваха фанатизирани политици и презираха политически далавераджии. Искаха да се справят с нещата, без да бъдат спъвани от политици, поддържащи правителството. Искаха да укрепят политическите си позиции в чужбина и да се опитат да развалят имиджа на Америка като побойническа държава и подстрекателка към войни. Искаха страната им да бъде част от света и само океаните да я делят от другите държави. Дълбоко в себе си всеки от двамата по свой начин беше стигнал до едно и също неизбежно заключение: Америка се намира на критичен кръстопът. Държавата трябваше да бъде излекувана. А за постигането на тази цел се налагаше тя да бъде съживена от комата, в която беше изпаднала благодарение на политиката на сегашната администрация. В противен случай завещанието на последните осем години щяха да са заплахите, разколът и страховете.

Нито един от двамата не беше идеалист, витаещ из облаците. Всъщност през годините и двамата бяха посредничили при трудни сделки и бяха правили компромиси, някои от които болезнени, за да постигнат целите си. Но и двамата искрено вярваха, че държавата следва погрешен път и трябва да бъде вкарана в релси. Затова се споразумяха. При всяка възможност Пол тайно работеше срещу ограничаването на демократичните свободи от страна на администрацията, а Едуард Карсън в замяна щеше да го назначи за министър на отбраната.

Двамата мъже седнаха, потънали в мълчание, което при други обстоятелства би могло да бъде определено като приятелско. Но сега между тях беше застанала сянката на похищението на Али и евентуалната й смърт.

— Как се справяте? — Пол забеляза зачервените очи на бъдещия президент още в мига, в който прекрачи прага.

— Добре, доколкото е възможно.

— Джак прави всичко по силите си. Уверих се в това. И е защитен.

— Защитен? — Карсън извъртя глава. — От кого?

Пол се загледа в кехлибареното питие, наблюдавайки как светлината си играе по повърхността. Само лаик би могъл да сложи лед в едно малцово уиски.

— Де да можех да кажа, че знам със сигурност… но за съжаление не знам.

— Тогава продължавай с информацията, с която разполагаш.

Пол се замисли за момент.

— Положението е много напечено. Всички нишки водят към съветника по националната сигурност. — Той вдигна поглед. — Лошото е, че според подозренията ми той не е сам.

Пол се взря в очите на приятеля си. Карсън разбра, че той има предвид настоящия президент.

След малко Карсън много бавно попита:

— Можеш ли да осигуриш доказателства?

Пол поклати глава.

— Не и преди 20 януари. Към момента смятам, че бих могъл да намеря слабото място на съветника, но се съмнявам да стигна по-далеч.

Основният приоритет на всеки президент и най-силната му защита е отричането и прехвърлянето на отговорността. Карсън кимна и отпи от питието си.

— Тогава снабдяването с едно доказателство ще е достатъчно. Това ще е първата ти задача на 21 януари.

— С удоволствие ще се заема с нея.

Часовникът на полицата над камината оповести настъпването на нов час. Времето се спускаше с цялата си тежест върху плещите на Едуард Карсън.

— Погледни надолу, Денис. В този час работният ден свършва и всички въздъхват с облекчение на път към дома. Но за мен въпросът е дали вечерта ще донесе мрак или края на живота на дъщеря ми?

— Вярвате ли в Бог, сър?

Бъдещият президент кимна.

— Да.

— Тогава знаете, че нещата ще се подредят, нали така?

* * *

Беше късно, когато Нина остави Джак на „Канзас Авеню“. Джак предпазливо се качи в колата си. Чувстваше се така, сякаш през последните шест дни са го били с полицейска палка. Дали беше спал в работата през цялото това време? Не можеше да си спомни. Отвори едно шише вода и го пресуши наведнъж. Като стана дума за жизнените функции, какво яде за последно, като се изключи парчето кейк, което лакомо погълна? Имаше смътен спомен как нагъна сандвич с яйце от „Макдоналдс“, но не можеше да каже дали беше тази сутрин или предния ден? Установи, че е гладен. В ръката му бяха сладките от хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“, но не можеше да ги изяде.

Вместо това щателно провери обстановката. Оглеждаше се за друга „черна кола“. Все още нямаше известие от Бенет, от когото поиска проверка на първата. Не знаеше дали това е добра или лоша новина. Беше прекалено уморен, за да го е грижа.

Най-накрая призна пред самия себе си, че най-много му се иска да погледне към задната седалка и да види дали Ема не се е появила тайнствено още веднъж. Едно трепване на очите му разкри, че е сам в колата. Остави сладките на седалката до него. Дар или примамка?

— Ема — чу се да казва той, — ще се върнеш ли някога?

Беше отвратен от звука на собствения си глас. И уплашен. Какво му става? Да не откача? Със сигурност не беше видял Ема, със сигурност не беше чул гласа й. Тогава какво видя, какво чу? Дали всичко е в главата му?

Внезапно тези въпроси се оказаха твърде сложни за него. Усещаше, че ако остане още малко с тях, главата му ще експлодира. Запали колата и подкара към Шарън. Тя живееше в скромна къща — една от многото със същата форма и размери в „Арлингтън Хайтс“. Стигна дотам за трийсет и пет минути. Междувременно имаше прекрасна възможност да се увери дали някое ауди или мерцедес не е заело мястото на сивото беемве.

Когато спря на алеята отпред, лампите вътре светеха. И като се замисли в този момент, изобщо не беше сигурен дали това е хубаво или лошо. Преди да слезе от колата, провери дали сладките са изядени. Стояха в гънката между долната част на седалката и облегалката. Изглеждаха тъжни и окаяни, като че ли знаеха, че никой няма да им се наслади. Вече почти беше слязъл от колата, когато си облиза показалеца, потопи го в купчинката трохи, насъбрали се около сладките, и ги остави да се стопят върху езика му. Осезателно почувства сълзите. Толкова близко усещаше Ема.

Натисна звънеца и сърцето му лудо заподскача в гърдите. Шарън отвори. Заедно с нея лъхна и ароматът на пиле с ориз и устата му се изпълни със слюнки. Тя го изгледа с непроницаем поглед. Носеше прилепнала по бедрата й пола и блузка без ръкави, която разкриваше великолепните й рамене. До нея Нина би изглеждала бледа и изпита като анорексичка, а не стройна. За момент жена му не пророни нито дума.

— Джак, добре ли си?

— Да, естествено, просто не мога да си спомня кога за последен път ядох нещо свястно.

— Толкова много време си живял сам. Питала съм се дали пък най-сетне няма да се научиш да си готвиш.

— Пазаруването ме изтормозва.

Тя му се усмихна колебливо, докато се отместваше, за да му направи път да влезе.

Джак затвори вратата след себе си. Съблече палтото си и го провеси на облегалката на дивана във всекидневната. За разлика от старата къща с обичайното й скърцане, в която той се премести, след като се разделиха, Шарън предпочиташе съвременните жилища. Тя пребоядиса стените в избрани от нея цветове, подбра топли килими, напълни всяка стая не само с мебели, но и с аксесоари — ароматни свещи, пано на стената, чинийки, пълни с лакирани раковини и пъстри топчета. Слава богу, нямаше еднорози, но за сметка на това беше пълно с най-различни украшения и сувенири, както и вещи и снимки на Ема, снимки на Шарън като дете в ръчно изработени рамки. Нито едно от тези неща обаче не компенсираше пълната липса на атмосфера в къщата. За разлика от неговия дом, това беше двуетажна кутия за пребиваване, нищо повече. Джак установи, че мястото му действа дезориентиращо и смазващо. Така и не свикна, че Шарън живее тук, че живее без него.

Какво имаше той от вещите на Ема? Сети се за айпода, набутан в дъното на шкафчето му в работата. Една вечер го отнесе вкъщи и не можа да спи. След това сигурно се е унесъл, защото в един момент подскочи от ужасяващ сън как стои парализиран и онемял, докато колата на Ема се блъска в дървото. Чу пукането на дървото и трясъка от хвърчащи стъкла. Видя как металът се огъва навътре. Вратата на колата се отвори и от купето изскочи вече смачкана от смъртта фигура, която се блъсна устремно в гърдите му. След това той седя изправен в леглото, пищящ и разтреперан, а потта се стичаше по него като дъжд. Останалата част от нощта прекара, съчувствайки на Ник Карауей от любимия му, опърпан екземпляр на „Великият Гетсби“. Никога преди не беше изпитвал по-голяма радост от първите краски на зората, които постепенно превръщаха мрака в злато.

* * *

В новия дом на Шарън той вдигна една от снимките на Ема, но образът изглеждаше плосък и празен, жалка останка от някогашното жизнено и загадъчно момиче. Що се отнася до снимки на други хора от живота на Шарън, той знаеше, че няма да открие такива.

Тя нямаше минало и затова не можеше да разбере какво обаяние може да крие то за Джак. Тя имаше родители, но нито ги виждаше, нито разговаряше с тях. Имаше и брат, който работеше в Ротердам като международен адвокат. Поради причини, които той така и не успя да проумее, Шарън се бе изолирала от семейството и миналото си. Когато се срещаха като гаджета, тя му каза, че няма семейство, но след като се ожениха, той откри в боклука няколко снимки, разпилени от една стара кутия за пури. Майка й, баща й и брат й.

— Те са мъртви за мен — отсече тя, когато той я притисна. И никога не позволи въпросът да бъде повдигнат отново.

Джак често се чудеше дали това означава, че Шарън не сънува? Защото той сънуваше само миналото си — повторения с предизвестени резултати или пък, напротив, чудновати отклонения и обрати, които често си спомняше, след като се събуди, и които го разсмиваха или хвърляха в размисъл. Според него с течение на годините в живота настъпваше пълнота, която само миналото можеше да осигури. За него мисълта на Шопенхауер, че никой почтен човек в края на живота си не иска да го изживее отново, беше непоносима. Но му се струваше, че Шарън вярва точно в това, че с изтриването на миналото си се опитваше да изживее отново живота си.

Той върна снимката на мястото й, извърна се настрани, но настроението му не се оправи. Агресивният уют на къщата предизвика празнота в гърдите му. А що се отнася до сърцето, то замря в момента, в който тя се появи на вратата.

Под късата си пола Шарън носеше розови балетни пантофки с миниатюрни фльонги и тънки като хартия подметки. Те правеха движенията й из къщата елегантни и тихи дори на твърдите плочки на кухненския под. Както и да ги гледаше човек, краката й бяха великолепни. Джак се опита да не зяпа, но това бе като да накараш нощна пеперуда да не обърне внимание на пламък.

Тя отвори едно шкафче със стъклена вратичка над мивката и се протегна да вземе две чаши за вино. Фигурата й беше така добре подчертана, че Джак изпита нужда да поседне.

Тя отвори бутилка червено вино и напълни чашите.

— За щастие съм приготвила достатъчно храна за двама.

— А-ха — бе всичко, което успя да измънка той, защото преглътна един от язвителните си отговори.

Тя донесе чашите и му подаде едната.

— Какво?

— Какво какво?

Шарън издърпа един стол и седна отстрани на Джак.

— Познавам този поглед.

— Кой поглед? — Защо изведнъж се почувства като углавен престъпник?

— Поглед, който казва: „Скъпа, хайде да се награбим.“

— Просто се възхищавах на краката ти.

Тя стана и отнесе чашата си с вино до печката. Разбърка тенджерата и провери пилето във фурната.

— Защо не ми го казваше, когато бяхме женени? — Тонът й бе по-скоро печален, отколкото ядосан.

Джак я изчака да направи пауза, за да отпие от виното, и отвърна:

— Когато бяхме женени, бях смутен от красотата ти.

Тя се обърна.

— Кажи го още веднъж.

— Нали знаеш как се гледа секси филмова звезда…

Лицето й помръкна.

— Къде живееш ти? В Бевърли Хилс?

— Шар, говоря за фигура, плод на фантазията. Не ми казвай, че нямаш фантазии за…

— Клайв Оуен, ако искаш да знаеш. — Тя извади пилето и го остави настрани, за да спре сосът да къкри. — Продължавай.

— Добре, аз съм сам със… Скарлет Йохансон.

Шарън забели очи.

— Продължавай да си мечтаеш, мой човек.

— Сам съм с нея в съзнанието си — настоя Джак, — но когато се опитам да… нали знаеш… нищо не се получава.

Тя изсипа ориза в купа за сервиране.

— Това просто не си ти.

— Добре, не когато съм с теб. Но когато си помисля за Скарлет… наистина се замисля за нея… е, идва ми в повече. Чудя се защо богиня като нея би била с мен. И в този момент фантазията се изпарява.

Тя се загледа в ориза, от който се вдигаше пара. Бузите й бяха зачервени. След известно време гласът й като че ли се възвърна.

— Смяташ, че съм красива като Скарлет Йохансон?

Ако отговореше с „да“, какво щеше да направи тя? Нямаше никаква представа, затова не каза нищо дори когато тя извърна лице към него. Вместо това се изправи доста тромаво и й помогна да сервира яденето.

Отново потънаха в столовете си. Тя безмълвно му подаде приборите за разрязване на месо, а той безмълвно ги взе и както винаги отдели гърдите от костта. Шарън сервира и на двамата — първо парчета от пилето, а след това препълнени лъжици ориз и броколи с масло и чесън. Хранеха се във вглъбена тишина, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в собствените си мисли.

Най-накрая Шарън наруши мълчанието:

— По-добре ли се чувстваш сега?

Джак кимна.

— Чудесно.

— Мислех си… — Тя остави вилицата. Едва бе докоснала порцията си. — Мислех си, че след болницата може да се обадиш.

— Искаше ми се — отвърна Джак, без да е сигурен, че това отговаря на истината. — Искам да ти кажа нещо.

Шарън се настани на стола.

— Добре.

— Става въпрос за Ема.

Тя реагира така, сякаш я простреля.

— Аз не…!

— Просто ми позволи… — Той вдигна ръце. — Моля те, Шар, просто ме остави да кажа каквото имам за казване.

— Вече съм чула всичко, което имаше нужда да споделиш за Ема.

— Но не и това. — Той пое дълбоко дъх и го изпусна. Хем искаше да й каже, хем не искаше. Но сега беше като всеки друг път, всъщност по-добре отколкото при последните им срещи. — Факт е, че… — Гласът му се изгуби. Той прочисти гърлото си и продължи: — Видях Ема.

— Какво!?

— Видях я няколко пъти през изминалата седмица. — Джак продължи с главоломна скорост, за да не изгуби кураж. — Последния път седеше на задната седалка в колата ми. Каза „татко“.

Изражението на Шарън му подсказа, че направи ужасна грешка.

— Луд ли си? — изкрещя тя.

— Казвам ти, че я видях. Чух я…

Тя скочи.

— Дъщеря ни е мъртва, Джак! Тя е мъртва!

— Не казвам, че…

— О, ти си жалък! — Веждите й се сключиха зловещо. — Това е твоят начин, по който се опитваш да се отърсиш от отговорността си за смъртта на Ема.

— Не става дума за отговорност, Шар. Опитвам се да разбера…

— Знаех си, че изпитваш отчаяна нужда да се измъкнеш от вината. — Неистово жестикулиращите й ръце събориха чашата й. После тя нарочно събори и неговата. — Само не знаех, че си стигнал дотам.

Джак вече беше на крака.

— Шар, ще се успокоиш ли за минутка? Не ме слушаш.

— Махай се от тук, Джак!

— Хайде, не го прави.

— Казах — махай се!

Тя тръгна напред и той се оттегли покрай морските раковини и цветните стъкълца, пощенските картички, които Ема им изпращаше от училище, снимките й като дете. Сграбчи палтото си.

— Шарън, не ме разбра правилно.

Това, разбира се, бе най-лошото нещо, което можеше да изрече. Тя полетя към него с вдигнати юмруци и той толкова бързо излезе през входната врата на заден ход, че се спъна на най-горното стъпало. Тя още веднъж му затръшна вратата. След това всички лампи на долния етаж изгаснаха и той разбра, че тя седи свита на кълбо с юмруци върху бедрата и плаче неконтролируемо.

Той импулсивно направи крачка нагоре, вдигна юмрук, за да почука, но дланта му разтвори и се отпусна на вратата, сякаш с този жест можеше да усети присъствието й. След това се обърна, бавно слезе по стъпалата и се върна в колата.