Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и начална корекция
chiche (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2014)

Издание:

Свобода Бъчварова. Земя за прицел

Българска. Първо издание

Издателство на БЗНС, София, 1984

Рецензенти: Цветана Тодорова, проф. Тончо Жечев

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Петя Генова

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

 

Код №29-95362 / 5605–68–84

Издателски №8/1984 г.

Дадена за набор на 11 октомври 1983 г.

Подписана за печат на 7 март 1984 г.

Излязла от печат м. май 1984 г.

Формат 84 х 108/32.

Изд. коли 16,38.

УИК 14,60.

Печатни коли 19,50.

Тираж брошура 30250

Цена брошура 1,54 лв.

Тираж твърда подвързия 6000

Цена твърда подвързия 1,96.

Издателство на Българския земеделски народен съюз 1000, София, ул. „Янко Забунов“ №1

Печатница на Издателството на Българския земеделски народен съюз

Поръчка 1684/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Във всяко дело, изискващо нерви, напрежение и упоритост, настъпва един период на безразличие, независимо, че се касае за собствената съдба. Често пъти хората със сизифови мъки[1] докарват една работа почти до успех и точно когато трябва още малко усилие, едно последно малко усилие, тогава настъпва безразличието. Големи дела са били проигравани по този начин. Мъдрата природа, според банкера, бе предвидила това състояние като милост към бъдещите мъки и страдания, за да се посрещнат с притъпено съзнание. Така сърната, която дълго бяга от кучетата, в даден миг се примирява и се оставя да я разкъсат. Така може би осъденият на смърт, който чака изпълнението на присъдата, я посреща с известно безразличие. В своя живот банкерът нямаше кумири. Той умееше да прави разлика между обикновената човешка природа и положението, което бе достигнал човек в обществената пирамида. Защото природата бе една — и добра, и лоша, и за бедни, и за богати, но по никой начин не бе необяснима и необикновена. Наистина заложбите не можеха да се пренебрегнат, но колко хора с едни и същи заложби постигаха коренно противоположни резултати в своята дейност!… Едни на върха, други в калта! Важни бяха не заложбите, а обстоятелствата, късметът, щастието, случайността — както щеш го наречи! А това не зависеше от човека. Следователно — и дейността му беше зависима. Според него тя представляваше резултантна от сблъсъка на желанията, стремежите и волята на милионите хора, които живееха в света заедно с отделния човек. А не по-малко и от тия, които бяха живели преди него, от природната среда, па даже и от планетите, от вселената… И като единствена проява на независимост от обстоятелствата в критичния момент на избор оставаше само волята. Но тя бе толкова малко в човека и така неравномерно разпределена!… Именно тази свободна воля, дадена на човека от природата, сякаш за да му се надсмее, той можеше да използва само в кратък миг, само в критичния миг. Скарлатов не вярваше в съществуването на особени свръхсъщества. Обичаше понякога да разглежда великите личности като обикновени хора, които също е трябвало да удовлетворяват своите нормални потребности и нужди. Общо взето той уважаваше победителите и късметлиите, независимо от тяхната морална същност, и с презрение се отнасяше към победените. С удоволствие четеше за Александър Македонски[2], смяташе Юлий Цезар[3] за велика историческа личност, а Помпей[4] за нищожен. Що се касае до Наполеон Бонапарт[5], той бе играл особена роля в неговия живот. Може би в негово лице се бяха съчетали двата фактора — обстоятелствата и волята!… Затова той като маяк привличаше птиците, летящи в мрака, амбициозните слепи птици — хора със стремеж към славата. Това беше на младини. А сетне видя картината на Деларош „Наполеон след битката при Ватерлоо“. Един грохнал, уморен човек седи на стол в бедна стая, с отпуснат корем, с ботуши над коленете, с почти окапала коса — така както изглеждат тия, които са пропуснали критичния миг. От тая картина лъхаше безсрамие и това безсрамие го порази. Той си купи илюстрованата картичка от картината и понякога я разглеждаше горе в библиотеката. Тогава се закле в себе си да не изпадне никога в това състояние. Той се отказа от славата в името на умереното приличие. А това до известна степен значеше уважение към останалите хора, срам от тях. И ето, в тази дълга утрин след излизането на Бускѐ, летаргията и сънливостта постепенно го обзеха. Идваше лятото… Той си мислеше за село, за къщата, за гледката, за разходките по околностите и чувстваше как волята за действие го напуска. Приятно му бе да се отдаде на мечти, в които нищо да не прави. Това, да престане да се бори, бе най-важният елемент на мечтата.

Така старият банкер седеше в кабинета си сам със своите мисли. Стана му неприятно, когато тихо влезе Туше Динев. Облечено както винаги — бедно, но чисто, момчето и този път не носеше вестници. Не ги носеше вече две седмици подред, но Скарлатов, потънал в своята дейност, не забеляза отсъствието му. Вестниците се получаваха редовно в Банката. Той редовно ги четеше, но не се и запита кой ги донася. Освен това не бе свикнал момчето да идва сутрин, в разгара на работата, а следобед, когато бе приключил вече деня. Банкерът не погледна повече към него.

— Оставете вестниците на масата — каза той. Момчето продължаваше да стои до вратата. Все още се надяваше, че старият банкер ще го покани.

— Господин Скарлатов — каза на френски момчето, — аз вече няма да Ви нося вестници.

— Така ли? Но аз ги получавам.

— Там е работата, че вие ги получавате, а аз не ги нося.

— За мене са важни вестниците. Останалото не ме интересува.

— Господин Скарлатов, искам да поговоря по един въпрос с Вас…

На банкера изведнъж му стана неприятно.

— Ще ми предложите сделка?

— Имам нужда от вашата помощ.

О, Господи, помисли Скарлатов, защо всичко в края на краищата се свежда до пари? Ето и този — носи вестници, даваш му бакшиш и накрая решава, че съм му длъжен с нещо!… От всички така наречени обществени дейности банкерът най-много ненавиждаше филантропията. Смяташе, че е безсмислена, че унижава човека и с нищо не му помага.

— Мене ме уволниха от службата — каза момчето. Той не погледна нито веднъж към него, но чу как гласът му затрепери. Само да не се разплаче!… В този кабинет бяха влизали и жени, и мъже, и млади, и стари, и на върха на обществото, и на дъното, и политици, и поети, и художници, и изобретатели, и иманяри, и какви ли не още представители на безкрайните човешки дейности. Те бяха и добри и лоши, и мошеници и наивници, но едно ги сродяваше в тоя кабинет. Всички идваха за пари. А за да бъдеш банкер, се изисква особена нагласа на поведението към останалите хора. Да останеш глух към воплите или към лъжите им, към измамата или нещастието им, и да не дадеш пари! Това може да стане само при едно обстоятелство. Ако не им вярваш нито за миг! От дългия си житейски опит той бе разбрал, че душевна сила и издръжливост са нужни не само да устояваш на злите, но и на добрите, дори повече на добрите. Старият банкер бе тренирал цял живот в това поприще и за него не представляваше никаква трудност или душевна мъка да каже твърдо „не“. И не само да каже, но и да унижи просещия така, че завинаги да му изчезне охотата за подобни молби. Смяташе, че така възпитава ближните и го вършеше с удоволствие. Затова първо ги оставяше да говорят, да плачат, да си кажат мъката или да лъжат, а после с няколко резки думи, тъкмо когато те, самозабравени, смятаха, че са успели да го трогнат, ги поставяше на място.

— Е, господин Динев, да чуем вашата история!…

Момчето заговори бързо и развълнувано.

— Господин Скарлатов, Вие познавате пивовара Хорачек и господин Хайман — техника по електричеството.

— Няма значение, продължавайте.

— Те не си бяха платили абонамента, а аз им носех виенските вестници. И изведнъж са заминали. Съобщих това на господаря. А той каза, че са ми платили, но съм присвоил парите. Уволни ме веднага. От две седмици съм без работа.

— А защо не са си уредили абонамента?

— Вероятно, защото са знаели, че ще заминат.

— Глупостта и доверчивостта също имат своята цена. Вие, господин Динев, я платихте. Бъдете доволен, че ви се е случило в млада възраст. Отсега поне ще знаете!

— Не ми ли вярвате?

— И да ви вярвам, какво ще ви помогне това? Аз не съм поп!

— Знам, господин Скарлатов, но аз идвам за съвет.

— Само за съвет?

— И за помощ. Ето, господин Скарлатов, въпреки всичко аз завърших гимназия. Надявах се на по-висока диплома, но нещастието последните дни ми се отрази. Заповядайте, вижте…

Момчето се приближи до бюрото и остави дипломата. Банкерът не я погледна и заговори изведнъж на български.

— Можете да си я вземете, господин Динев! В тази страна манията за образование е развита патологично. Сега всеки смята, че най-голямото постижение в живота му е да има диплома. Не положението, не парите, не неговата дейност са важни, важна е дипломата. И тия нещастници, хванали се като „кьорави за тояга“ за парчето хартия, упорито изискват от останалите хора уважение пред техния труд. Но животът е сложна дейност, господин Динев. Тя изисква от човека цялата му активност и мозък. Ако образованието даваше на хората поне навика за самостоятелно мислене, би било добре! Но не! Образованието е като един забъркан лабиринт, който не води доникъде, или по-скоро води до късчето хартия. Не си заслужава да загубиш тия години от живота си! Той е толкова кратък…

Това беше една от любимите теми на банкера. Темата за образованието. Тук сарказмът му стигаше до крайни предели. Но време беше да спре. Все пак той каза:

— А образователната система се развива все по-далеч и по-далеч от реалните изисквания на живота, така че в бъдеще моята кобила Зорка, ако я запиша в университета, вероятно ще го завърши. И така, господин Динев, аз не ви поздравявам.

— Господин Скарлатов. Мене не ми остава нищо друго, освен да стана чирак във фурната на тетин ми.

— Поне дейността ви ще бъде от полза на хората!

— А аз исках, господин Скарлатов, толкова много исках да стана нещо…

Гласът на момчето пак затрепери. Този път банкерът вдигна поглед. Момчето плачеше, тесните му рамене се тресяха. То все още държеше в слабата си ръка с дълги пръсти парчето хартия, наречено диплома. Ръката му трепереше.

— Не ви задържам повече — каза Скарлатов.

— Ей сега, господин Скарлатов…

Момчето по детски си обърса носа с опакото на закърпения ръкав. За него всичко бе пропаднало. Бяха пропаднали мечтите, пропадна надеждата в помощта, която би му дал този горд и богат старец, в чиято сила той вярваше повече, отколкото в могъществото на франция. Банкерът за последен път го погледна. Лицето на момчето бе изпито, бледо като платно, с прилепнала кожа към костите. То тръгна към вратата. Спря се. Обърна се и каза на звучен френски език:

— Сбогом, господин Скарлатов, не ме помнете с лошо…

То тихо притвори вратата след себе си. Старият банкер, за разлика от друг път, не забрави веднага посетителя. Той стана от бюрото. Отиде към стъкления шкаф. Наля си чаша коняк. Изпи я на един дъх. Наля втора. Настроението му бе развалено. Странно, че това момче го застави да мисли за него и след излизането си. Ама какви задължения, джанъм, имам аз към него!… — ядоса се на себе си банкерът. Аз не се грижа за собствения си син, та за чуждите ли деца?! Но той съзнателно се въздържа от тия мисли. Настъпваше в една област, която можеше да го доведе до тежко пиянство — отношенията със сина му. Той изпи и втората чаша коняк наведнъж. Главата му приятно се замая. Изпитваше желание отново да си налее. Но се преодоля. На младини пиеше много, но и носеше много. Тогава се гордееше с това качество. Алкохолът бе в кръвта на Скарлатови. Тежки запои имаше и дядо му, доколкото си го спомняше, и баща му. Самият той не си позволяваше пиянства по цели дни, но обичаше алкохола или, по-точно, въздействието му. А после, когато стана на години, алкохолът не му даваше вече това приятно чувство. Засилваше в него лошите мисли и настроения, особено на другия ден… Болеше го и черният дроб. Така неприятните последици от пиенето надделяха над приятните преживявания и сега, вече мъж над седемдесет години, той не си позволяваше или рядко си позволяваше истинско напиване. Само когато беше на село във ваканция, а не на работа.

В кабинета влезе секретарят Георгиев. На банкера му стана още по-неприятно, че го завари с чаша коняк в ръка.

— Чукайте, като влизате, и чакайте да ви отговоря!

— Но аз няколко пъти почуках…

— Е, добре, какво има?

— Един млад господин дойде и остави този плик за вас.

Банкерът взе плика.

— Излезте!

Секретарят излезе. Пликът не беше залепен. Скарлатов механично извади от него бял лист хартия. С едри кръгли букви, ясно и четливо бе написано: „Семейство Неделеви има честта да ви покани на вечеря“. Всичко му се видя толкова глупаво и безсмислено, че дълго стоя така с плика в ръка. Не можеше да разбере какво иска от него тоя селянин. И този е полудял по етикецията!… Българската дивотия няма граници. Е, днес много ми дойде. Все едно, няма да отида…

Бележки

[1] Сизифови мъки — от Сизиф, герой от гръцката митология. Според легендата за него той бил пратен в подземното царство и наказан от боговете вечно да търкаля нагоре по един хълм камък, който се търкалял пак надолу.

[2] Александър Македонски (356–323 до н.е.) — цар на Древна Македония и велик пълководец на античността. Син на Филип II Македонски и ученик на Аристотел. Завладява цяла Мала Азия, Сирия, Египет, Месопотамия, Персия и обширни области в Средна Азия. Империята му се простира от р. Дунав до р. Инд и е най-голямата в древността. Умира от чума във Вавилон.

[3] Цезар, Юлий (100–44 до н.е.) — римски държавен деец, талантлив пълководец и писател. Покорява цяла Галия и Британия. Предизвиква гражданска война, за да се провъзгласи за диктатор. Написва „Записки за Галската война“, „Записки за гражданската война“, „Трактат за аналогията“ и др. Убит от заговорници-сенатори начело с Касий и Брут, привърженици на Републиката.

[4] Помпей, Гней (106–48 до н.е.) — римски военачалник и политически деец. Ръководи войската при потушаване въстанието на Спартак и въстанията в Испания. Повежда борба срещу Цезар за еднолична власт, но претърпява поражение и избягва в Египет.

[5] Бонапарт, Наполеон (1769–1821) — френски държавен деец и пълководец, пръв консул на Френската република, император на французите, издига се в армията по време на Френската революция. Води непрекъснати завоевателни войни и подчинява почти цяла Западна и Централна Европа. В 1812 г. нахлува в Русия и е разгромен. Второто му поражение е през 1813 г. в Лайпцигската битка. Отрича се от престола и е заточен на остров Елба. На 1 март 1815 г. отново завладява властта (100-те дни на Наполеон), но в битката при Ватерлоо (18 април 1815) претърпява окончателно поражение. Изпратен е пак на остров Елба, където и умира.