Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и начална корекция
chiche (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2014)

Издание:

Свобода Бъчварова. Земя за прицел

Българска. Първо издание

Издателство на БЗНС, София, 1984

Рецензенти: Цветана Тодорова, проф. Тончо Жечев

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Петя Генова

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

 

Код №29-95362 / 5605–68–84

Издателски №8/1984 г.

Дадена за набор на 11 октомври 1983 г.

Подписана за печат на 7 март 1984 г.

Излязла от печат м. май 1984 г.

Формат 84 х 108/32.

Изд. коли 16,38.

УИК 14,60.

Печатни коли 19,50.

Тираж брошура 30250

Цена брошура 1,54 лв.

Тираж твърда подвързия 6000

Цена твърда подвързия 1,96.

Издателство на Българския земеделски народен съюз 1000, София, ул. „Янко Забунов“ №1

Печатница на Издателството на Българския земеделски народен съюз

Поръчка 1684/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Симон нахлу внезапно в живота на Борис и го обърка. Целия ред, който си беше създал — невзискателен и прост, спартанското отношение към студ и глад — разбра, че трябва да промени. От една страна, това го дразнеше, но едновременно и мобилизираше. Той за пръв път в живота си изпитваше чувството на отговорност към друго същество, което бе потърсило неговата закрила. А Симон със своята нежност и крехкост, със своята доверчивост и детска вяра в силите и способностите му го караше да се страхува, че може да й нанесе неизлечима рана. В две безсънни нощи, в които прецени всичко, той взе твърдото решение да се противопостави и бори с всички, които биха посегнали на свободата й. Защото чувството на кавалерство и справедливост у Борис Скарлатов бяха силно развити. Така че, след като Симон се настани на квартира при мадам Ролан, той всеки момент очакваше да дойде ударът. Беше напрегнат като стоманена пружина и готов да се нахвърли върху всеки. Но в тия дни, за негово учудване, не се случи нищо. Барон и баронеса Щерн не даваха никакъв признак на дейност. Това объркваше Скарлатов. Мъчителното очакване на нещастието е винаги по-силно от самото нещастие. Но той бе трезв и затова първото, което направи, беше да провери финансите си. Прецени, че може да се справи. Той нито за миг и не помисли, че Симон Щерн може да се издържа сама или че би могла да го подпомага в съвместния им живот при мадам Ролан. Знаеше, че сега разходите значително ще се увеличат, и то не поради прищевките на Симон, а поради най-елементарните нужди, от които той се бе лишавал, като например дърва и подпалки за горене, редовно ядене по три пъти на ден, дребни пари за всекидневни нужди, а също и наемът за още една стая. От себе си не можеше нищо да спестява. Сам бе ограничил разходите си до краен предел. Оставаха парите и накитите на майка му. Но и те нямаше да стигнат за година и половина, докато завърши. Имаше един изход. Да вземе изпитите и приключи следването си още през лятната сесия. Това бе изпълнимо, но присъствието на Симон му пречеше. Той не можеше да се отдаде изцяло на учене, както досега. Тя беше човешко същество и изискваше внимание, макар и минимално, а то означаваше време. Поне в тия първи дни той отбягваше да говори със Симон за нещата, които го измъчваха.

Угрижен и умислен той се връщаше в къщи от Университета, когато внезапно се сети за обещанието си спрямо Матов. Трябваше да се отбие на всяка цена в „Ландолт“. Това му бе крайно неприятно. Но когато влезе, кафенето беше почти празно. Зимната ваканция на студентите бе започнала. Завари Бижев и няколко други българи. Седна на масата им. Бижев бе станал нещо като доайен на българската колония и след отпътуването на Матов се чувстваше в „Ландолт“ като господар. Изглежда работите му вървяха отлично. Това не бе плахият кореспондент, който дойде преди месеци в Женева. Беше облечен елегантно, маниерите му бяха станали изискани, говореше френски прекалено добре за чужденец. Но очите му, или по-скоро очичките му, бяха хитри, подвижни, никога не гледаха събеседника право в лицето и все пак забелязваха всичко. Скарлатов решително не го обичаше. Той посрещна Борис дружелюбно. Даже стана от масата. След това почна несдържано да се хвали. Показа му новия брой на списание „Македония“, излизащо на френски. После му подари с автограф новата си брошура по македонския въпрос, също на френски. Борис успя да го прекъсне и попита за хонорара на Матов. Отначало Бижев не разбра за какво става дума. После се сети.

— Драги Скарлатов — каза той, — известна ли ти е издателската дейност у нас, в България?

— Не много…

— Тогава мога да ти кажа, че Матов те е пратил за зелен хайвер. Колко пари има да ти дава?

— Матов никому не дължи и особено на мен! Става въпрос за хонорара му от разказите!

— Първо, издателят, който обикновено е частно лице, трябва да даде пари, за да се отпечата сборникът. После, по абонаментна система да разпространи изданието. После, да се продадат книгите, ако се продадат… После, той да си удържи изразходваните суми, заедно с печалбата, и накрая — каквото остане, след като окончателно се разплати с печатницата, да даде нещо на писателя. Така че в най-добрия случай Матов може да получи някой грош след една година.

— Може би става дума за аванс?

— От комар лой и от български издател аванс!…

— Но той има семейство!

— Разбирам. Ако искаш, можем да уредим една подписка между нас.

— Я не говори глупости! Аз идвам не за помощ, а за пари, които с честен труд си ги е изработил!

— Виж, Скарлатов. Ако той издаваше книгите си с помощта на нашата Организация или с помощта на Военното министерство, Министерството на народната просвета — друг въпрос. Но книгите му ги издават няколко бедняшки социалистически издателства и това на толстоистите. Така че никога той не би могъл да се издържа от писателски труд! Всъщност той се издържа изключително от преводи и кореспонденции. Но и те вече не вървят. Матов трябва коренно да промени тона си и да не обижда кой му падне!… За това нещо си заслужава да поговориш с него…

Скарлатов разбра какво иска да каже Бижев.

— Драги Бижев, все още има хора, които не продават душата си на дявола! Един от тях е Матов и това прави чест не само на него, но и на цялата българска интелигенция! Заслужава си човек да погладува за такава честна слава! Но както и да е… Това за тебе е непонятно!…

— Даже Вазов се издържа, благодарение на държавни субсидии! — възрази Бижев, но отговорът му увисна във въздуха. Скарлатов вече излизаше от „Ландолт“.

Оставаха три дни до Коледа, но хората вече празнуваха. По улиците бяха накичени гирлянди. Във витрините на магазините имаше елхи. Скарлатов опипа в бездънния джоб на пелерината пакетчето и часовника, които му беше дал Матов. Трябваше на всяка цена да отиде при семейството му, и колкото се може по-скоро! За всеки случай, преди Коледа!… Знаеше една заложна къща на рю „дьо Лафонтен“.

Когато влезе в магазинчето, всичко му заприлича на картина от Рембранд. И полутъмнината вътре, и вещите по рафтовете — най-разнообразни, както е разнообразна човешката дейност, а оттам и човешката мизерия. Евреинът зад тезгяха, с малка шапчица от кадифе на главата, с дългите тънки плитки, спускащи се пред ушите, и тихия си глас, напомняше колко е древен този обмен между хората — залог на вещ срещу пари на ръка с приспадната лихва. Беше чел, че от намерените вавилонски глинени плочки с йероглифи деветдесет на сто от текстовете касаели точно такива примитивни банкови операции. Евреинът развърза пакетчето. Вътре имаше един златен медалион от тънка пластинка с малка златна верижка, един пръстен с полускъпоценен камък и друг медалион с емайл върху сребро. Парите, които предлагаше лихварят, бяха нищожни. Часовникът на Матов имаше позлатени капаци. Машината му работеше добре, но цената, която му даде, бе още по-жалка. Борис си спомни една поговорка от един руски емигрант — да тръгнеш за Тула със свой самовар! Същото бе да продадеш стар часовник в Швейцария, която произвеждаше най-хубавите в света! Той се отказа от сделката и отново прибра всичко в джоба си.

Върна се в къщи напрегнат. Само да не ме чакат за обяд, си каза той, но го чакаха, и то от дълго време… Масата в трапезарията бе отрупана с ястия и подредена блестящо, с вкус.

— Симон, аз не съм Ротшилд[1]! Откъде взехте всичко това? На кредит ли?

— Успокойте се. Не е на кредит.

Мадам Ролан се усмихна. Скарлатов избухна.

— Ще Ви моля, много ще Ви моля, Симон, да запомните следното! Докато сте тук, в тая къща, всички разноски, без изключение, са мои! В момента разполагам с малко пари.

— Но успокойте се. Какво е станало?

— Вие не ми отговорихте откъде са парите?

— Имам много, ще се убедите…

— Симон, погледнете ме! — той отмахна с две ръце дългите й коси. Обиците ги нямаше. — За това ли сте си разпуснали косите като фея. А сега, протегнете ръцете си!

Тя плахо протегна ръце. Виждаха се само два пръстена.

— А гривните? А златният часовник?…

По това време малките ръчни дамски часовници бяха една рядкост и се изработваха само в Швейцария. Симон искаше да каже нещо. Но като видя лицето на Борис, млъкна.

— Няма повече да питам. Къде ги заложихте? Дайте разписката веднага!

Тя му подаде една изящна дамска чантичка, която извади от джоба на домашната си роба. Той рязко я взе. Тежеше доста. Скарлатов изтича навън като луд и се върна чак след един час. Двете жени продължаваха да го чакат в трапезарията. Симон бе посърнала и бледа. Борис учтиво помоли:

— Мадам, бихте ли ни оставили за миг?

Тя излезе. Той посегна към косите на Симон. Тя инстинктивно се дръпна, но се преодоля и се остави в ръцете му. Борис внимателно сложи обиците на малките изящни като мида уши на Симон. После взе ръката й, където постави златния часовник, и сдържано се усмихна.

— Да не повярваш, че сте банкерска дъщеря! Сделките са Ви умопомрачаващи, като на български финансов министър! И, дявол да го вземе, знаете ли колко ми струва този обяд?

— Но аз…

Очите на Симон се насълзиха. Скарлатов разбра, че е прекалил.

— Вече аз ще купувам всичко. Ще видите какво значи сайбия! — каза той и нежно я погали по косата.

Симон с треперещ глас попита:

— Какво е това саебѝ?

— Това е абсолютен Господар над семейството — над жена, деца, имоти, домашни животни, птици… В енциклопедията едва ли ще намерите тая дума. А сега да ядем, защото съм гладен като куче!

Мадам Ролан влезе със супник, от който излизаше пара.

— Мадам Ролан, Бо̀рис е мон шер саебѝ! — извести Симон с детска усмивка.

След като обядваха, Скарлатов се прибра в мансардата. Отново извади пакетчето с бижутата на Матов и часовника му. Остави ги на масата. После измъкна отпод кревата дървеното куфарче с парите и скъпоценностите. Златото не беше много, повече в турски лири. Имаше съвсем малко златни френски франкове. Взе ги и ги сложи на масата. Помисли, че отсега нататък ще бъде чест посетител на заложните къщи. После прибра в джоба на пелерината си вещите на Матов, а в куфара вързопчето. Седна до масата и пресметна франковете, с които можеше да купува. Раздели ги на две купчини. Едната — по-голяма, другата — малка. Подсвиркваше си с уста за кураж. В това занятие го завари Симон, която отвори тихо вратата на стаичката му.

— Аз мога да бия телеграма на баба… — съобщи радостно Симон — да ни прати пари!

— А пък аз на пер Ноел[2]!… — каза Борис. — И престанете с всичките си роднини, дядовци, баби и тутикванти.

— Извинявайте, но аз също…

Той я прекъсна:

— Звучи като Шекспир, „Дванайста нощ“… Аз ще пиша на татко да ми прати пари, казва сър Ендрю на сър Тоби. Спомняте ли си?

Симон се засмя.

— Ето това е за нас двамата… — каза Борис, като й подаде голямата купчина злато.

— Но защо?

— Защото Вие сте домакинята и Вие ще купувате… И без това всички мислят, че вече съм изял половината капитали на баща Ви… А това — посочи той малката купчина, — за да поддържам лихварското предприятие на висота! Искам не искам, ще трябва да ида в Мезон Щерн! Дано старият Ви папа се е запилял някъде!…

— Не се надявайте. Той спи в Банката!

— Е, добре, на война като на война! А сега да тръгваме и не мислете за нищо!

Това, последното, го каза повече за себе си.

— Не разбрах, къде да тръгваме?

— На разходка, на покупки, на гости, на вечеря… И горе главата! Коледа идва! Ще я отпразнуваме славно!

— Но това е прелестно!

— И си облечете най-хубавите дрехи!…

Когато Симон излезе, той се погледна в огледалото. Отдавна не го беше правил. Втренчи се в него с безстрастно изражение. А после взе един кичур от дългата си черна коса и го стисна под носа като мустак. Премрежи очи и гласно произнесе през зъби:

— Похитител на млади момичета!…

Бележки

[1] Ротшилд — фамилия от финансови магнати, основана от франкфуртския банкер Майер Амшел. В началото на XIX в. синовете му основават банки във Виена, Париж, Лондон, Неапол и Франкфурт на Майн.

[2] Дядо Коледа.