Свобода Бъчварова
Земя за прицел (12)

Глава дванадесета

Работното време на банкера бе привършило. Но слънцето в тоя юлски ден сякаш нямаше намерение да залезе. Изправен до широко отворения прозорец на кабинета си, старият банкер видя как един по един чиновниците излязоха от Банката и се източиха по сенчестата страна на улицата. Горещината навън бе тропическа. Минувачите редки. Даже кучетата се бяха скрили на сянка и дишаха с изплезени езици. Беше прекалено горещо, за да може банкерът да направи своята обичайна разходка, знаеше, че и нощта ще бъде топла. Едва на разсъмване щеше да се захлади. А имаше този следобед да свърши една важна работа, която бе отлагал месеци наред. Трябваше да напише писмо до банкера барон Щерн в Швейцария. Ако се касаеше до нещо делово, той нямаше да има проблеми, колкото и трудна да бе работата. Но тоя път темата бе лична. Отнасяше се до сина му. Той никога не бе и предполагал, че ще има неприятности със същество, излязло от него, с негова кръв, носещо същото име Борис. Всички първородни мъже във фамилията носеха по традиция името Борис. Неговият син не бе само първороден, но и единствен. Банкерът се бе оженил на петдесет години. Взе също по традиция съвсем младо момиче, израсло на село, но твърде богато. От основаването на фирмата Скарлатови те се бяха женили винаги за здрави български селянки. Затова може би и те бяха здрави и породисти мъже. Бе я видял един-единствен път при някаква сделка с баща й — прочут лихвар и много заможен. Пазарлъкът стана бързо. Изведнъж баща й предложи втора сделка — дъщеря си. Тя му бе едничка. Скарлатов беше преминал годините за женене, но знаеше, че някога трябва да изпълни и тоя дълг. След кратък размисъл той се съгласи. За любов не можеше и да се говори. Момичето не бе красавица, но нямаше и недостатъци. Беше в такава млада възраст, когато всяко момиче е хубаво и миловидно. То безропотно прие решението на престарелия си баща. Направиха пищна сватба в две действия: едното в селото на булката, село в равнината край Марица. Другото действие — в село Скарлатово, в планината. Меденият им месец не трая и две седмици. Скарлатов имаше отношение към жените, каквото има човекът на Ориента. По-скоро като към фурна, откъдето да се извади хубав хляб! Жената беше за раждане на деца. Това съвсем не променяше отношението му към жените за удоволствие. Тия две различни сфери от интимния живот на мъжа от Ориента бяха добре регламентирани и ясно разделени. Той беше мъж красив, силен и никога не бе имал проблеми с противния пол. Още първата година след брака се роди син. Банкерът идваше само два пъти годишно на село. Той не познаваше жена си достатъчно. Беше покорна, не напълня след раждането, остана стройна като фиданка, много чиста и мълчалива. Дразнеше го нейната религиозност. Понякога я измъчваше с въпроси за разни неща. Искаше да разбере какво мисли. Не получи никога отговор. Но това тайнствено същество имаше свой живот. Беше я виждал и да се смее в компанията на домашните — Донка и Никола. Те всички живееха заедно в огромния им сарай на село. Беше добра домакиня и се справяше с имотите, слугите, работниците. Всички я обичаха. Обикаляше по църкви и манастири. Дразнеше се, че води непрекъснато детето с нея. Но когато построи новото здание на Банката и обзаведе жилището си, той я доведе в София. С нея доброволно дойдоха Никола и Донка, въпреки че имаха деца и имоти на село. Тя никога не можа да свикне с новото си положение. За сина си също не знаеше нищо. Виждаше го, че расте сред жените. Тя възприе всичко, каквото той пожела. Облече хубави западни дрехи, които банкерът сам избираше и купуваше. Тя стана привлекателна, нежна, млада жена. Той се гордееше с нейната благородна красота, когато излизаха с ландото или ходеха по улиците на София. Имаше природна интелигентност и неповторимо чувство за такт, което респектираше хората. Княз Александър Батенберг винаги се отнасяше с особено внимание и уважение към нея. А после се случи непоправимото. За пръв и последен път те се сблъскаха заради сина им. Беше време да го изпрати в Роберт колеж в Цариград. Жена му се възпротиви. Никога не бе очаквал такава воля в нея. Но той се наложи грубо и безпрекословно. Просто вдигна един ден малкия Борис и не позволи да се сбогува с майка си. Детето плачеше, когато файтонът напускаше София. Старият банкер смяташе, че дава добър урок в живота и на жена си, и на сина си. А после всичко се разви като в някакъв кошмар. Тя престана да му говори. Седеше сама по цял ден в стаята или обикаляше черквите и манастирите. Почна да слабее. С безразличие му подписа документ, за да разполага с всичките пари и имоти, които наследи след смъртта на баща си. Това бе основата на златния трезор в Банката. Лихварят приживе бе превърнал всичко в злато. Банкерът точно в тоя период нямаше време да се занимава нито с жена си, нито с детето си. Веднъж го посети в Роберт колеж в Цариград. На втората година от раздялата със сина й зимата бе особено сурова. В един студен януарски ден жена му се бе вдигнала да посети Кремиковския манастир. Когато се върна, тя легна и повече не стана. Банкерът събра всички медицински светила на Столицата. Казаха, че е пневмония. Тя не се бореше с болестта. На седмия ден изпадна в безсъзнание. Банкерът и до ден-днешен смяташе, че тя е искала да умре. Синът дойде за погребението на майка си. След погребението се опита да поговори с него. Синът мълчеше. Когато завърши колежа, той се прибра в София и ходеше всеки ден на гробищата заедно с Донка и Никола. Една вечер банкерът спомена, че трябва да избере университет. Синът каза, че се е спрял на Женевския. И когато банкерът поведе разговор за издръжката, момчето най-спокойно му заяви, че това не е негова работа. Банкерът бе изумен от нахалството му. Тогава вдигна ръка. Наистина не го удари. Момчето стоеше все така спокойно и го гледаше с невероятна омраза. Ето тази омраза в очите на сина си той не можа да забрави, както не можа да забрави кроткия поглед на жена си, преди да склопи очи. Внезапно на другия ден синът замина. Трябваше му много време и неимоверен труд, докато разбере, че е в Женева и учи в Университета. Чудеше се откъде има пари. А сетне разбра, че в началото е живял в невероятна мизерия, но малко по малко се съвзел. Почнал да преподава уроци на чуждестранни студенти и да ги готви за изпити. Старият банкер направи стъпки, които според него бяха унизителни. Писа писмо. Не получи отговор. Дълго време остави работите да се развиват от само себе си. И после го заболя. Заболя го мъчително, постоянно, неудържимо. Болеше не тялото, а най-страшното — душата. Болеше го и от жена му, и от сина му. Старият банкер нито за миг не помисли, че може би не е бил прав. По стар навик и с помощта на диалектиката винаги другите бяха причина за болката му. Понякога в безсънните нощи крачеше по огромната къща и един и същ вик сякаш огласяше тишината. Цвето, Цвето… какво лошо ти направих, та ме прокле?!… И мене, и сина ми… Но банкерът беше упорит човек. Той лесно не се предаваше. Свърза се с барон Щерн в Женева. Двамата се срещнаха в Германия. Колкото и да му беше трудно, Скарлатов се принуди да му обясни всичко. Щерн, като всеки евреин, се оказа човек, който добре разбира семейните проблеми и отношенията между бащи и деца. Веднага подхвърли няколко идеи на Скарлатов, които той незабавно възприе. Още тогава се уговориха, че баронът ще се грижи, доколкото може, за сина му. Изпрати една голяма сума на разположение в Мезон Щерн и зачака. Вече чакаше три години в неизвестност, прекъсвана от редовните писма на барона, който го осведомяваше редовно за сина му. Времето течеше, а банкерът навлизаше в старостта. Все повече в него нарастваше чувството за нещо безвъзвратно загубено, нещо по-лошо — чувството, че има мъдрост, която му е непотребна. Не, той трябваше да върне сина при себе си! Синът трябваше да поеме неговото дело — Банката! Само тогава можеше да изпита радостта от съзнанието, че е имало за какво да остарее… Но как?… Търпение, търпение — си казваше Скарлатов, и единственото, което можеше да направи, е да не мисли. Досега синът му не бе изтеглил нито лев от авоарите в Мезон Щерн. Напротив! Писмата на барона съвсем не бяха окуражителни. Бил самостоятелен, обличал се елегантно, бил един от най-добрите студенти, станал социалист, играел отлично тенис… Учтив, с хубави маниери, културен, говорел прекрасно английски, френски, немски, италиански. Имал вид на здраво и красиво момче. Бил весел, обичал да танцува… Старият банкер се измъчваше най-много от това, че може би няма да има време… Трябваше да бърза… Да направи нещо, но какво?…

Старият банкер седна зад писалището. Взе от папката един лист бяла, копринена хартия с герба на Банката встрани и започна писмото до барон Щерн:

„Mon frère^[1], тежък е нашият банкерски живот. Ние сме заобиколени от врагове и рядко имаме приятели. Сами сме като в пустиня. В трудни мигове можем да се обърнем само към малцина от нашия кръг. Ти, мили приятелю, също си баща. И ето, аз, старият човек, се обръщам към тебе не като банкер към банкер, а като баща към баща…“

Накрая, за да направи удоволствие на барона, написа по староеврейски: „Господи, където ме зовеш, там ще дойда!“

Когато завърши писмото, Скарлатов го сгъна и сложи в голям плик с герба на Банката. После разтопи червен восък и свали огромния, златен пръстен от ръката си, с ониксовия печат. Запечата го на пет места. След това той се почувства напълно грохнал и душевно изчерпан. Та този свят само зло ли е?… — мислеше той. И всичко, което градя, ще рухне? Не! Това е несправедливо! Така светът не може да съществува!… Душевната болка бе твърде силна. Банкерът усети замайване на главата. Знаеше, че ако още малко продължи тия разсъждения, ще се случи нещо непоправимо. И тогава по стар навик, останал от религиозния период на живота му, когато се чувстваше нещастен, мислеше, че ако направи нещо добро на ближния може би и Бог ще му се отплати със същото. Колкото и да бе умен, колкото и да бе разсъждавал върху религията, живота и смъртта, винаги при нещастие това чувство на покорност и вярата му във Висшето същество се връщаше такава, каквато бе в детските му години. С натежала глава и крака той изкачи извитата стълба и влезе в библиотеката на горния етаж. Нямаше никой. Мина през салона. В къщата цареше тишина. Тогава отиде в коридора и заизкачва дървените стъпала към таванския етаж. Завари Никола, Донка и двете млади прислужнички във весел разговор. Пиеха чай и ядяха сладки. Когато той влезе, всички млъкнаха и стреснати станаха на крака. Но банкерът не искаше да им развали настроението. Той не стъпваше в тия стаи. Самият се почувства неловко и не знаеше как да обясни своя порив.

— Седнете… — каза той.

Всички седнаха и зачакаха какво ще каже.

— Времето е горещо — каза банкерът.

Никой не отговори.

— Помислих, че ще е добре в тия жарища да идем на село.

От изумление Никола почна да кашля. Донка стана на крака.

— Никола, пригответе с коняря файтона, ландото и натоварете всичко необходимо на една каруца. Вземете такава под наем! Ще може ли това да направите до вечерта, та да тръгнем през нощта на хлад?

Донка изтича и се наведе, като целуна ръката на банкера.

— Господарю… — каза тя с просълзени очи.

Банкерът внезапно се извърна и излезе от стаята. Спусна се по стълбите и отиде в салона. Оттук чуваше тропота на домашните си, смеха им и веселите гласове. Беше ги зарадвал. Усети как една тиха радост, примесена с печал, нахлува и в неговото вледенено сърце. Когато се чувстваше добър, той се размекваше. Сълзи напираха в очите му. Но аз не съм такъв!… Бил съм озлобен, но никога не съм плакал!… С мъка сдържа това ново, напиращо в гърдите му чувство. Сега той обичаше всички, но най-много обичаше сина си. Защо той нема̀ щастието на всички бащи да направи нещо за него? Да му помогне да завърши, да му даде пари, за да обиколи света, или каквото иска за собствено удоволствие? Защо Бог го наказа и му отне бащинството?… А после, като се съвзе, престана да обвинява и вроденото чувство за справедливост взе връх. Тогава си каза: „Защото бях лош баща. Защото не можех да бъда друг. Защото моята Банка изисква всичко от мене, дори личния ми живот. Но още не е късно! Аз ще поправя всичко! Аз ще върна сина си, който мрази парите ми, помощта ми, мрази мене!…“ И в тоя миг той си спомни едно друго, бледо, слабо момче с очи на синчец, с протегната, трепереща тънка ръка, пръстите на която държаха някакво парче хартия. Видя надеждата, а после отчаянието и ужаса от несбъднатите му мечти, и в същия миг реши.

Припадаше мрак, но навън бе толкова топло, че всички бяха излезли да подишат малко по-свеж въздух на улицата. Старият банкер минаваше през Еврейския квартал, огласян от странни песни, викове на деца — грозен, беден, но не отчаян. И когато навлезе в още по-бедния Ючбунар, той се попита кога, след колко години цивилизацията ще навлезе и тук?… Защото беше сигурен, че един ден и това ще стане. Кученцето Баязид, уплашено от безпризорните едри песове, с които софийските улици бяха пълни, се плетеше в краката на банкера. И най-сетне близо до канала, в една улица, застроена с жалки къщи от дъски, той намери фурната на македонеца Та̀но. Когато банкерът влезе в нея, където едновременно се печеше и продаваше хляб, майсторът стреснат се изправи и после направи дълбок поклон.

— Госпо̀дине… — каза само той. Явно тоя човек бе нещо сбъркал…

— Вие ли сте фурнаджията Та̀но от Кукуш?

— Сум яз, Ваша милост. Повелете…

— Имате ли някакво момче при Вас на име Ту̀ше?

— Госпо̀дине. Да не е чинѝло некой магаретлъ̀к?

— Не. Къде е момчето сега?

— Горе мѐсе бра̀шното. Ке изва̀диме още ѐдна фурна от лѐбот.

— Искам да го видя.

— Сѐга, господине… Ке ме про̀стите… нема дѐка, да сѐднете.

След малко от дървената права стълба заслиза Ту̀ше Динев. Бе в някакви платнени шалвари и риза, целите побелели. Бяла беше и косата му от брашното, и лицето му. Само сините му очи светеха. Когато видя банкера, Ту̀ше Динев извика:

— Господин Скарлатов!…

— Е, господин Ту̀ше Динев… Аз не казах сбогом, нали? — заговори на френски банкерът.

— Господине, Сир, Господарю мой!… — извика на френски момчето и сълзи потекоха по бузите му.

— Ела, моето момче!

То не смееше да се приближи до банкера, за да не го изцапа. Но кученцето отиде при Ту̀ше и го подуши. Баязид го позна. Той дружелюбно размаха опашка.

— Господин Та̀но — каза банкерът, — дошъл съм да взема с мене Ту̀ше Динев. Той ще работи в Банката ми. Имате ли нещо против?

— Ами ка̀о ке имам?!… Сестра ми, Бог да я просте, добра жена беше, го остави сирак. Бедни люгье сме, господин Скарлатов. Не можем още едно дете да изчуваме. Земи го! Да го благослове Господ и да му излейзе късметот! А ти, Ту̀ше, да си послушен, и да се благодареш целиот живот на господинот!…

— Имате ли нещо против, ако още тая вечер дойде с мене?

— Ами он е целиот бербат! Пишин ке го избаняме…

— Аз имам грижата за това. Е, месьо Динев? Предполагам, че багажът Ви не е голям.

— Що веляте, господине!… Една бохчичка салде… — отговори вместо момчето тетин му Та̀но — фурнаджията.

Половин час по-късно, изпратени от цялото семейство на Та̀но — жена му, петте му мърляви деца, от комшиите, от улицата и съседните улици, от децата и махленските кучета, Ту̀ше стоеше пред фурната. Новината се бе пръснала мълниеносно по целия беден квартал. А това беше зашеметяваща новина, която се предаваше от уста на уста: „Ту̀ше ке бѝде богат човек!“ А Ту̀ше целуваше на всеки по-възрастен мъж ръка и приемаше целувките на махалата. Преди да тръгнат, старият банкер влезе за малко с Та̀но във фурната. Беше приготвил не банкноти, а десет златни наполеона.

— Господине, що правите!… Та яз требе да Ви дадум пари, не Вие!

— Вземете, господин Та̀но. И за в бъдеще можете да разчитате на мене.

Тано се наведе и целуна ръката на банкера.

— Ке викам жената и децата…

— Няма нужда. Нека тази тайна остане между мене и Вас. Не казвайте на Ту̀ше!

Те тръгнаха по улицата. Дълго време след тях вървеше множеството от комшиите и познатите. В тази бедна улица такова нещо не се беше случвало и много време щяха да говорят за това чудо. Чак когато се изравниха с Вайсовата воденица, последните дечурлига от махалата се върнаха. Сега тримата крачеха в следния ред: напред Баязид с вдигната опашка, по него банкерът и отзад Ту̀ше Динев с бохча в ръка. Тук нямаше лампи и тъмнината бе голяма. Но когато излязоха при черквата „Свети Крал“, електрическите фенери осветяваха улицата и те тръгнаха по-бързо. Банкерът бе щастлив тази нощ.