Свобода Бъчварова
Земя за прицел (18)

Глава шеста

На другата сутрин Борис не отиде на лекции. Лежеше в леглото и мислеше. Беше се събудил с тягостно чувство и натежала глава. Защо се забърка в тая каша с терористите? Ако трябваше да отговори, можеше да намери хиляди доводи — че все пак е революционно дело, че се касае за свободата на подтиснати, че ще проникне по тоя начин в тъмните и неизвестни страни на капиталистическата търговия и един ден ще използва своите знания в практиката или даже с научна цел… Борис отдавна беше набелязал темата на бъдещата си докторска дисертация. Щеше да изследва финансовата политика на Германия и Франция, и преди всичко разликата между тях, през призмата на строгия марксически анализ. А търговията с оръжие щеше да бъде една любопитна подробност в темата. Нещо като екзотична подправка в хубаво ястие. Но каквото и да си внушаваше, истината бе друга. Той просто не намери сили в себе си да откаже, както Брезов. Трябваше да постъпи принципно именно като него!

Без да бърза, се облече и малко преди пладне застана пред Мезон Щерн. Банката бе кокетна сграда с колони в стила на неокласицизма и външно приличаше на малък елински храм, облицован целият в мрамор. Тази архитектура придаваше особена тежест на зданието и се подсилваше от свободното пространство около него. Беше сравнително нова постройка, в която липсваха пищните барокови орнаменти от гипс. Но затова пък строгият гладък мрамор създаваше впечатлението на стабилност и вечност. Надписът от големи, полирани метални букви „Мезон Щерн“, хубавата ограда от бронз, неусложнена от излишни украшения, донякъде опростяваха постройката, но същевременно й придаваха особена аристократичност. Въпреки че бе разположена на големия булевард Монблан, където бяха и всички останали банки, Мезон Щерн се различаваше от тях, както се различава хубава вила сред полето от огромен египетски храм. Наистина барон Щерн имаше вкус и някаква художествена жилка.

Борис се колебаеше. По-добре сега, отколкото друг път да си разваля настроението. Влезе в банката…

… Кабинетът на банкера бе огромен, скъпо обзаведен с барокова мебел. Зад стилна маса с извити крака, а не бюро, седеше самият барон. Когато го видя, стана с пъшкане от креслото, което изскърца. Късите му крака носеха сравнително дълго туловище. Насочи се към Скарлатов, сияещ, с най-хубавата си доброжелателна усмивка. Секретарят, който го доведе, се поклони и излезе.

— Какъв скъп гост, какъв млад, способен човек виждат очите ми! Добре дошъл, добре дошъл…

И докато говореше, баронът приятелски сложи ръка върху рамото на по-високия от него Скарлатов и го поведе към едно от креслата. Изчака го да седне и сам се настани срещу него.

— Драги господин Скарлатов, толкова се радвам да срещна един такъв представител на новото поколение!… Хубава гледка за очите и надежда за нашите банкерски сърца!…

— Страхувам се, че ще разочаровам както баща ми, така и Вас…

— О, прекалено сте скромен! Впрочем в момента обмислям една сделка… Бихте ли ми дали съвет?

— Ако е по силите ми…

— Какви са според Вас изгледите за печалба, ако човек вложи известен капитал в игралните домове?

Въпросът бе наистина изненадващ за Борис.

— Предполагам, добри! Но това би противоречало на Вашия християнски морал…

— О, съвсем не! Парите са извън сферата на морала, тъй като имат свои правила! Още император Веспасиан решил веднъж завинаги този въпрос, като отговорил на сина си Тит, че парите не миришат… Аз давам пари и получавам пари! Останалото са подробности. Те не ме интересуват!

— Но именно тия подробности интересуват други хора и тия подробности един ден биха се оказали фатални…

— Пак социализъм! Запомнете, момко, без пари, без търговия, без банки обществото не може да живее, освен ако реши отново да се качи по дърветата!… Нали според вашия Дарвин те са слезли на времето от клоните? Впрочем, знаете ли какво първо са направили? Просто са сменили банан за картоф, да речем, и това е била първата дейност на човека!… Обменът на ценности значи търговия, значи банкова операция! Чак след това е дошла религията, моралът и прочее!…

Борис не очакваше такава откровеност от барон Щерн. Затова реши да проведе разговора за оръжието. Може би сега бе моментът…

— Господин барон. Мога ли да поискам, от своя страна, съвет по един въпрос, по който аз трябва да дам съвет на други хора?

— С удоволствие.

— Става дума за търговия с оръжие. Едно лице ме моли да посреднича в сделката…

— Няма нужда да продължите! Гражданинът на Швейцарската република барон Щерн не се занимава с престъпни афери!

Борис се ядоса, като погледна предизвикателната физиономия на банкера.

— Нима? А моите сведения са други…

— Никой на тоя свят не е в състояние да каже, че барон Щерн е замесен в такава долна търговия.

— Но купувачът е Ваш клиент! Парите са във Вашата банка!

— Аз имам хиляди клиенти. Моите сейфове пазят ценности от цял свят. Пак ли да повторя, че аз работя с пари, а не с предмети, даже те да се наричат пушки!

— Излиза, че моят доверител ме е заблудил?

— Вижте, млади момко, когато се касае за сделки с държави — да! Но не и с терористи!

— Значи сте осведомен по въпроса и знаете кой е клиентът?

— Разбира се. Но Вие ме разсмивате, господин Скарлатов. Те искат да купят бандитско оръжие с определена бандитска цел. Е, как мислите? Аз, банкерът Щерн, ще се занимавам с углавни сделки и ще финансирам бандити и революционери?

— Щом Ви носят печалба… — наивно отговори Борис.

— Мерси от такава печалба! Моят девиз в живота е — по-добре да не победиш при Аустерлиц, но и да нямаш поражението при Ватерлоо!

Борис стана от креслото. Барон Щерн също.

— Аз Ви съветвам да не участвате в такива тъмни дела!

— Благодаря за съвета.

— Не си тръгвайте така сърдит… Не наранявайте сърцето ми…

— Аз нямам повече работа тук!

— Получихте ли поканата за вечеря?

— Да.

— Не ми отговаряйте, че няма да дойдете! Чувствам, че точно това ще кажете… А аз дотогава ще помисля по Вашия въпрос… Може би ще направя нещо…

— Но Вие вече отказахте!

— Не съвсем. Очаквам Ви…

Когато напусна Мезон Щерн, Борис с облекчение пое студения чист и сух въздух. Слънцето грееше и всичко наоколо блестеше от падналия сняг. Чувстваше се радостен, че по такъв формален начин се измъкна от тази противна сделка, без при това да нарани приятеля си. Запъти се право към „Ландолт“. Там с нетърпение го очакваше Матов. Скарлатов му разправи за срещата си с барона.

— Но той ти е казал, че ще помисли?

— Блъфира.

— Борисе, иди на вечеря у Щерн!…

— Смятам, че изпълних дадената дума към теб!

— Ще изпиеш ли един коняк?

— Не. Искам да се разходя навън. Времето е прекрасно! Аз тръгвам…

— Почакай, ще дойда и аз с тебе…

Матов се разплати с келнера, наметна пелерината и излязоха на булеварда.

— Накъде? Имаш ли някаква определена цел? — попита Борис.

— Понякога се отбивам в католическата катедрала…

Борис се спря от изумление.

— Аз наистина ще изулавея!…

Двамата тръгнаха.

— Не, не е точно за това, което мислиш… Органистът на катедралата ми е приятел. Отивам да слушам музика. Но не е само това… Ще се опитам да ти обясня… Спомням си, че някога, като дете, бях щастлив. За пръв път почувствах това, когато чух да пее хорът в църквата… Беше рано сутрин, мама и папа ме бяха довели с шейна… И оттогава, като запееха в храма, изпитвах такъв възторг, че се разплаквах. Очаквах всеки миг, че Бог ще слезе от небето и аз ще го видя…

— Добре, че ние, българите, сме се опазили от мистика! Това е все пак предимство за нацията ни!

— А богомилството? На татарите ли ще го теслимиш^[1]?

Борис не искаше повече да спори.

— И все пак ти не ми каза: какво от това, че като дете си бил щастлив?…

Матов въздъхна. Борис с любопитство погледна мъжественото му и сурово лице.

— Ами после дойдоха Военното училище, офицерството, пиянството, жените и пълното отъпяване, докато на двайсет и пет години стигнах до самоубийство… Ако нещо ме е спирало, то е било именно детството ми…

— Съжалявам, но не мога да разбера.

Матов винаги успяваше да наруши духовното равновесие у Борис, равновесието на отговорите, които си бе дал за света и хората, които по-скоро му бе дал научният социализъм, и които го задоволяваха. Но тъкмо с това, че го изкарваше от релсите на неговото мислене, Матов едновременно го отблъскваше и привличаше към себе си, като една своеобразна тера инкогнита, пълна с изненади…

Неусетно бяха стигнали до катедралата. Влязоха вътре. Тя представляваше стар готически храм. Стъпките им отекваха по каменния под. Те отминаха купола с вода, където католиците си потопяват пръстите и се кръстят. Отминаха и няколкото богомолки. Изкачиха се по едни дървени стълби към балкона. Там бе разположена клавиатурата на органа. Един възрастен музикант седеше зад него. Двамата застанаха встрани. Побелелият мъж с буйни коси като на Бетховен кимна с глава на Матов. После засвири нещо от Албинони. Целият храм вибрираше от дълбоките, тревожни звуци, предвещаващи нещо трагично, нещо, което непременно ще се случи. А после дойде примирението и след примирението — малкото, крехко, мимолетно земно щастие… Дали точно това е искал да каже с музиката си Албинони, не беше важно. Но именно такъв бе редът на чувствата, които нахлуха в Борис. Защото той обичаше, разбираше музиката и тя дълбоко го вълнуваше. Вълнуваше го до такава степен, че рядко си позволяваше да я слуша и се оставя в нейната власт. Сега волята му бе смазана и се отдаде на звуците безотказно, напрегнато, сякаш в тях щеше да намери решение и изход на проблемите си. В даден миг не се сдържа и тихо попита отново Матов:

— А защо все пак спомена, че детството те е спряло от самоубийство?

— Защото тогава бях в Царството Божие… — каза Матов. — Ако не станем като децата, никога няма да влезем в Него…

— Какво божествено има в децата?! Те са неразумни същества.

— Съгласен съм, но не това е имал предвид Исус, когато е рекъл, че децата са в Царството Божие.

— А какво, по дяволите, е имал предвид?

— Хората, Борисе, са най-приемливи, когато са болни или като са деца. В останалото време са зверове и бягай далеч!…

Борис не чу отговора на Матов. Той гледаше от балкона към входа на храма. Едно момиче в черна пелерина от копринено кадифе с качулка, цялата обточена с бяла, скъпа кожа, влизаше в тоя миг. Фигурата й бе грациозна под тъмната дреха. Тя свали качулката. Русите и къдрави коси се пръснаха около малкото лице. Той трепна. Това бе Симон Щерн. Тя се прекръсти благочестиво, като натопи пръсти в купола за вода. Тръгна по страничния кораб на катедралата. Падна на колене пред иконата на Мадоната с Младенеца и склони надолу глава. Молитвено бе прилепила дланите на ръцете си. После вдигна очи и устните й нещо шепнеха. Русите й коси върху черния фон на пелерината, осветени от свещите, приличаха на ореол около главата на светица. Нима и Симон Щерн може да бъде нещастна, помисли Борис. С усилие отмести поглед от нея.

— Не, аз не съм дете… — тихо каза той. — И не мога да бъда дете…

Двамата отново се заслушаха в музиката. По-късно те излязоха от храма.

— Отивам в Университетската библиотека — каза Скарлатов.

— Борисе, иди на вечеря в Щернови… — повтори молбата си Матов.

Толкова доверие имаше в неговия чист и топъл поглед, в тия големи, кафяви очи, че Борис не издържа и наведе глава. Те се разделиха на Плас дьо Рон.

Откъде това доверие в мене, джанъм, възбудено мислеше Борис, като вървеше. С какво съм го заслужил?! Защо не се обърне към Брезов?! Той ме превъзхожда във всичко!… Почувства се подтиснат. Разходката не бе го разведрила. Може би за пръв път той усети, че доверието понякога тежи повече от скръбта.