Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и начална корекция
chiche (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2014)

Издание:

Свобода Бъчварова. Земя за прицел

Българска. Първо издание

Издателство на БЗНС, София, 1984

Рецензенти: Цветана Тодорова, проф. Тончо Жечев

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Петя Генова

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

 

Код №29-95362 / 5605–68–84

Издателски №8/1984 г.

Дадена за набор на 11 октомври 1983 г.

Подписана за печат на 7 март 1984 г.

Излязла от печат м. май 1984 г.

Формат 84 х 108/32.

Изд. коли 16,38.

УИК 14,60.

Печатни коли 19,50.

Тираж брошура 30250

Цена брошура 1,54 лв.

Тираж твърда подвързия 6000

Цена твърда подвързия 1,96.

Издателство на Българския земеделски народен съюз 1000, София, ул. „Янко Забунов“ №1

Печатница на Издателството на Българския земеделски народен съюз

Поръчка 1684/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Част първа

Глава първа

В един топъл априлски ден на 1904 година, към 11 часа преди пладне, от ниското, разположено на голяма площ здание на Народното събрание, излезе един възрастен, елегантно облечен, висок, строен мъж. Той застана на площадката, за миг примижа, заслепен от слънцето, и когато отвори очи, погледът му спря на планината. Въздухът бе кристално чист и всяка подробност се виждаше. Снежната шапка на върха още не се бе стопила. Той обичаше Витоша, вечния природен символ на Столицата, и никога не му омръзваше да я гледа. Мъжът бе изискано облечен в тъмен, втален редингот, малко по-къс от обикновеното, което подчертаваше стройността на сухото му тяло. Тъмната вратовръзка, завързана на голям възел върху колосаната му висока, права и снежнобяла яка на ризата, бе забодена със златна диамантена игла. Панталоните му бяха светли, тесни, опънати от широки ластици, минаващи под острите черни ботинки с високи токове, лъснати до блясък. Сребърните шпори без назъбени колелца на токовете показваха, че мъжът е бил на времето ездач и спортсмен. Той стисна бастуна под мишница. Бастунът беше скъп, тънък като бич, черно лакиран, с дръжка от ковано злато, изобразяваща глава на орел, с два тюркоаза на мястото на очите, и завършваше с позлатен шип. Без да бърза, мъжът сложи едната ръкавица от тънка, кучешка кожа на добре поддържаната си дясна ръка, с дълги сухи пръсти. После особено грижливо напъха другата ръкавица, за да не закачи на показалеца големия златен пръстен с ониксов печат, гравиран с арабски букви, и другия — с едър диамант на малкия пръст. Мъжът изпъна рамене и високо вдигна характерната си глава с изразени скули и дълбоки бръчки, очертаващи тънките му устни и орловия нос. Лицето му бе прекалено слабо, но големите, бели бакенбарди, сливащи се с правата бяла, гъста коса, намаляваха това впечатление. Мъжът сложи филцовия полуцилиндър на главата си, леко килнат наляво, и заслиза по стъпалата. Сивозелените му очи сякаш не гледаха никой и нищо и усилваха впечатлението на суровост, надменност и недостъпност. Само лекото кривогледство на дясното око смекчаваше тази суровост и внасяше в израза му нещо насмешливо, смело, скептично и арогантно.

В дъното на площада пред Народното събрание, постоянно разкопаван и в ремонт, имаше струпани файтони, ланда̀, купета, кабриолети, брички и каруци. От тях се отдели едно ландо̀ — виенски тип. Двата черни коня бързо поеха в кариер. Зад колелата се вдигна прах. Човекът на капрата — възрастен, с голяма, бяла брада и засукани нагоре мустаци, облечен също в редингот и бяла фуражка с голяма кокарда, каквито носеха руските извозчици, опъна юздите. Единият кон се опита да се вдигне, но човекът още по-силно го дръпна и ландото се закова тъкмо пред стъпалата. Явно, тази демонстративна маневра бе направена заради другите файтонджии и случайни зяпачи, та да оценят качествата на конете, ландото и най-вече на самия кочияш. И с право. Като изключим княжеските каляски, в София нямаше по-красиво, с изящни удължени линии, леко, бързоходно ландо, плавно поклащащо се на дъговидните ресори и по-породисти коне. Но това, което правеше силно впечатление и караше минувачите да се спират, бе малкият герб, по един от двете страни на вратите, открояващ се върху черния лак. Блестеше черният лак, блестяха медните дръжки, блестяха двете бронзови степенни, блестяха двата ацетиленови фенера с кристални стъкла, блестяха гербовете. Възрастният мъж не спря пред кочияша, който го чакаше, а тръгна покрай северозападната стена на Народното събрание. Ландото бавно потегли и се изравни с него. Мъжът излезе на буренясалия площад зад зданието, целият разровен с ями, локви и хълмчета боклук. Сякаш мястото бе извън града. Но там, в дъното, се издигаше червеникавият силует на тухления древен византийски храм „Света София“, дал името на столицата. А зад храма се виждаха редица постройки, оформящи вече площада от северната му страна. В момента строяха една многоетажна сграда. Чуваха се удари на чукове, тесли и брадви, звън на желязо, скърцане на каруци и високите гласове на хората, които работеха. Мъжът спря и се загледа във високото скеле на постройката. Оцени, че е на хубаво място, или по-скоро ще бъде на едно от най-хубавите места в Столицата, там, където щеше да се издигне най-големият на Балканския полуостров величествен храм-паметник „Александър Невски“, засега положили само основния му камък. Цяла София представляваше една работна площадка. Прокарваха се улици, строяха се домове, министерства, учреждения и на всичко това не се виждаше краят. За четвърт век градът нарасна десет пъти, а какво щеше да е бъдещето му, можеше да се предполага. Това бе едва началото…

Някой извика:

— Борисе!…

Възрастният мъж се извърна. Към него идваше един набит мъж с черна брада — облечен небрежно, с разкопчан редингот. Цилиндъра си носеше в дясната ръка. Задъхваше се, защото бе бързал да го настигне. Левият ръкав на редингота бе прегънат и закопчан с безопасна игла. Той нямаше лява ръка.

— Видях те, че си тръгна. Защо ме остави сам? — попита мъжът без ръка.

— Нямаше какво да правя там. Комисията е съставена от некомпетентни хора. От нас, депутатите, се иска да дадем предложение по ремонта и преустройството на Народното събрание. И вместо да вършим работа, почнахте да се карате за суми от сто лева!… Това здание е лицето на нацията, а прилича на кокошарник!…

— Е, да, ти, банкерът Скарлатов — най-големият в тая пикана страна, можеш да се смееш на сто лева!… Но аз знам какво значат те за бедните наши поборници, които не можаха за таксират[1] да пукнат на Шипка!… Та и аз барабар с тях, ами останах сакат!…

— Защо винаги подчертаваш загубата на ръката си?

— Ръката е нищо! На Шипка аз погребах сърцето си.

Старият банкер се усмихна. Явно трябваше да възприеме тоя витийски[2], приповдигнат начин на изразяване, прилаган почти от всички, и затова каза:

— Сърцето на един от най-големите политици в страната, на най-големия журналист и полемик Димитър Петков[3] не е погребано! То гори за ужас на враговете на Народнолибералната партия!…

— Мамицата им ще разплача! Аз не съм погребан! Аз съм жив! Ще видят те!…

— Кой имаш предвид?

— Генералчетата начело с двете мръсни копелета, двата башибозука[4], двата пладнешки хайдука Рачо[5] и Савов[6], седнали на най-святото място — в Народното събрание!… Ако станеше Стамболов[7]

— Ти вероятно искаш да говориш нещо с мен? — прекъсна го банкерът.

— По важна работа!

Щом е важна работа, значи е лична и вероятно ще ми иска пари, помисли банкерът, но каза:

— Тогава удобно ли ще ти е в пет и половина да ме вземеш от банката? Ще се разходим навън и ще поговорим…

— Добре. А дотогава ще напиша такава статия, че ще им… — и последва една дълга, мръсна псувня, след което едноръкият се обърна и пое напряко през площада.

Той ще напише статията, ще излее злобата си и всичко ще му мине, помисли старият банкер. Хубаво би било да съм като него, като княза, като генералите… на тях всичко им е ясно и остава само да действат. И те действат, да ги вземат дяволите!… А аз мисля, цял живот мисля и толкова рядко действам… Сякаш важно е мисленето, а не действието!…

Сесия Народното събрание нямаше. Беше свършила отдавна, още на 25 януари. Но тази сутрин се бяха събрали депутати от различни партии да огледат Народното събрание и дадат предложение за ремонт. И вместо това, започнаха старите партийни кавги. Щом не можем да постигнем съгласие по един ремонт, то как ли ще управляваме тая държава по големите въпроси!… Той почувства как сърцето му на два пъти прескочи. Изчака това състояние да премине. Тръгна. И отново даде воля на мислите си. А те бяха едни и същи. Направи ли грешка, че заложи всичко на новата държава? Направи ли грешка, че ликвидира банката в Истанбул, канторите в Измир, Александрия и Виена? И защо? Защото е българин? Несериозен аргумент! За банкера родината му е там, където е печалбата. И все пак нюхът му на ловджийско куче не можеше да го излъже. Тук щяха да бъдат големите печалби!… Трябваше да има търпение. Умът му говореше, че това ще стане скоро. А той винаги се бе опирал на своя ум. Но не само на него. И на късмета, който никога не бе го напускал. Той се загледа в конете на ландото край него. Косъмът им лъщеше. Бяха хубави и породисти. Той разбираше от коне. Цял живот бе яздил кон. Така бе кръстосал със заредена пушка на колене цялата турска империя. Яздил бе най-различни жребци и кобили. Яздил бе като дете, яздил бе като юноша, яздил бе като зрял мъж, яздил бе, вече възрастен, в компанията на княз Александър Батенберг[8]. Тогава се установи завинаги в София и откри своята банка. Всеки следобед с Княза и компанията му препускаха по ливадите извън София, прескачаха плетища и правеха всевъзможни щуротии. А Батенберг бе голям ездач, най-добрият ездач от коронованите особи в Европа! А аз бях неговият личен банкер… на този красив Княз, тънък, строен, благороден дух, аристократ до мозъка на костите, с пренебрежение към парите, когато ги имаше, и с примирение, когато ги нямаше… Учтив, стеснителен, горд, надменен, храбър и мил, но сантиментален и слабохарактерен… С широк замах на хусар и акъла на дете, но с изявен талант на пълководец!… Той беше княз ездач, дете пълководец, чийто баща бе диктаторът Стамболов. Повече от роден баща, с безкрайна обич към своето дете, но суров, когато се налагаше. Стамболов е друга история… Съвсем друга, помисли старият банкер. Бог да го прости и него!… Ето вече двама, с които почна, ги няма — Княза и Диктатора. Останаха такива като Димитър Петков от втората кохорта… Ездачите си отидоха!… На тяхно място дойдоха дебелогъзите начело с Фердинанд[9]. Те не обичаха конете. Те се плашеха от тях. С тях нахлуха каляските, файтоните, ландата, купетата, милордите, берлините, специалните влакове с луксозни вагони, които возеха дебели мъже с дебели кореми. И откакто Александър абдикира, аз никога вече не се качих на кон… А може би дойде старостта?… Банкерът се загледа в герба на ландото. Спомни си с каква любов преди години го обмисляше и рисуваше. Така поне му останаха знанията по хералдика[10] — една от вечните теми за разговор със сегашния княз — Фердинанд, който се считаше за голям познавач. Спомни си с каква грижовност избра щита в т.нар. английска форма с метален, златен фон. После дълго обмисля сърцето на щита и реши, че трябва да бъде емблемата на професията му — Меркурий[11] с крила на краката. Отначало искаше да раздели щита на осем части, но се спря на четири полета. Вдясно горе постави два кръстосани ключа — символ на сейфовете[12] и неприкосновеността на парите. Вляво — кула — символ на здравината и сигурността на Банката. Дясно долу — Рога на изобилието. И вляво — звезди — символ на парите. Спомни си, че се бе отказал от манто-колието[13] (като външни елементи) и се спря на два лъва — вдясно и вляво, които поддържаха вместо корона слънцето — символ на щастието и късмета. Постепенно старият банкер започна да мисли на френски, защото нямаше по-подходящ език за хералдика от френския. Едно след друго в съзнанието му изпъкваха понятията: blason, ecu[14]… английска форма, почетни символи, сърце, глава, свършек, дясно поле, ляво поле, коронодържатели…

По конституция гербовете и титлите в България бяха забранени за нейните граждани. Но един малък трик му позволяваше да притежава герб. Той просто бе обиколил герба с една широка, червена елипса, на която със златни букви пишеше „Търговска банка“, в горната половина, а в долната „Скарлатов и &“. Това бе емблемата не на лицето Скарлатов, а на фирмата, на банката. Така се получи този герб, който, погледнат сега през очите на старец, бе претрупан, малко безвкусен, но крещящ и горделив, каквато бе горделива и крещяща младата държава и всичко в нея. Герб, отразяващ духа на народа, зажаднял след петвековно робство за салтанати[15], показност, великолепие, слава, шумно самоизтъкване. Велики са амбициите на вечно подтиснатия човек…

Неусетно се бе озовал откъм гърба на двореца. Горе високо се вееше флагът. Той отмина караулното помещение, после кухнята, от комините на която излизаше гъст дим и се стелеше по улицата. Фердинанд бе голям гурман[16] и кухнята работеше денонощно. После мина покрай задната желязна порта с гвардеец на пост пред нея. Той добре познаваше тая порта. Оттук, късно вечер, влизаха като заговорници тези, с които Князът разговаряше на четири очи и решаваше държавните работи. Страна, която се управлява по този начин, няма голямо бъдеще, си помисли банкерът. Александър Батенберг приемаше само от парадния вход… Скарлатов спря. Ландото също.

— Прибери конете, Никола. Аз ще сляза сам — каза той.

Ландото потегли. Видя как то отмина по улицата надолу и се скри зад къщата на ъгъла. Старият банкер пресече улицата и застана на височината, която се спускаше стръмно надолу към булевард „Дондуков“. Оттук започваха каменни стъпала, които водеха право на булеварда. Ясно личеше пресечката с улиците „Леге“ и „Търговска“. Това бяха улиците на големите и малките магазини, на дюкянчетата и банките, канторите на лихварите и сарафите[17], улиците, където се извършваха сделките и гешефтите[18] — едно малко азиатско сити[19]. Точно под краката му бе банката „Скарлатов“. Тя бе разположена на улица „Търговска“, близо до пресечката с булеварда „Дондуков“. Сграда не голяма, но кокетна, синкавобяла, огряна от слънчевите лъчи, нова и чиста като току-що изсечена монета. Сред полупаянтовите къщи и дюкяни, сред мръсотията и боклуците по улицата, тя му изглеждаше на младо, хубаво, девствено и голо момиче, попаднало сред брантиите[20] на цариградски бардак[21]. Мястото бе избрано с усет за бъдещето и с любов към красотата. Зданието бе доста навътре и пред него имаше голямо пространство от трева без нито едно дърво. И всичко това бе оградено от красива бронзова ограда, съставена от сложни орнаменти — истинско произведение на изкуството. Точно в средата на оградата бе високата бронзова порта с две крила, през която свободно минаваше ландо. Крилата се поддържаха от каменни пилони, подкрепени от стени, облицовани с гладък бял мрамор. От двете страни върху мрамора бяха монтирани два големи емайлирани, елипсовидни диска с герба на Банката. Върху пилоните имаше също два електрически фенера с кристални стъкла. Вечер те осветяваха цялата улица пред къщата. Широка алея, постлана с каменни плочи, водеше от портата към входа на Банката. Тя бе копие на т.нар. „Maison“ или „Hous“. Здание с явна търговска цел, но с вид на уютно, домашно огнище. Такива бяха сградите на неголемите банки и фирми на Запад — във Франция, Англия, Холандия, Швейцария — и може би затова те се наричаха Мезон Щерн или Джейкоб Брадърс Хауз. Казваше се къща, а се разбираше банка. В нея живееше самият собственик. Тя беше едновременно и дом, и работно място. Там той живееше, там беше резиденцията му, където приемаше и гости, и клиенти; там живееха слугите, конярът, градинарят, камериерките, някои от младшия персонал на банката. Тази традиция изхождаше от холандските банкери през средновековието, съчетаващи домашния уют с работата, сигурността с удобството. И все пак това бе в детския стадий на банковото дело, когато тези мезони, хаузи и къщи притежаваше самият банкер, когато печалбата и рискът бяха само за негова сметка, за разлика от сегашните концерни[22] с хиляди акционери[23], банкови клонове, чиновнически апарат, скъпо платени директори и банкови съвети, а най-богатите, тия, които обричаха лъвския пай от печалбите, нямаха и понятие от банково дело. Защото именно те не работеха, не носеха риска. Скарлатов също можеше да стане като тях. Можеше да вложи парите си в големите европейски банки, в ценни книжа и всичко това да му носи добър лихвен процент, достатъчен за охолен живот без риск и напрежение. В края на живота си можеше да си позволи като награда този малък подарък. Но това значеше да капитулира, да стане рантие[24], да бъде победен, да умре преждевременно. Беше уверен, че бъдещето не принадлежи на него и на банки като неговата. Трябваше нещо да се промени. Но знаеше, че в малкия откъслек от време, който му оставаше да живее, това не бе наложително. С този проблем щеше да си бие главата следващият Скарлатов и, бога ми, си помисли старият банкер със злорадство, няма да му бъде лесно…

Самото здание бе на три етажа. Банковото подземие не се виждаше, но старият банкер знаеше, че бе изградено здраво, дълбоко под земята, цялото от камъни, бетон и желязо, със стоманени врати и секретни ключалки. Там бе трезорът[25], сейфовете с ценности и ценни книжа. Това бе една от първите постройки в София, изградена от гранитни камъни, тухли, цимент и бетон. Скарлатов първи бе внесъл цимент от Англия за водопровода от Витоша. Сградата бе симетрична. Първият етаж, по-точно — rez de chaussee, се издигаше не много високо над двора. Една стълба от двете страни, оградена с медни, лъскави перила, водеше до площадката пред входа. Долу, където започваше стълбата, имаше два пилона с електрически фенери, които осветяваха двора и самата банка. Така вечер, залято от светлина, бялото здание изглеждаше особено красиво. Той бе влюбен в електричеството и смяташе, че има голямо бъдеще. Обичаше светлината и удобствата, които то носеше. Затова пръв електрифицира цялата къща. От площадката се влизаше в самата банка. Вратата бе дъбова, масивна, с две крила и медни кабъри, изобразяващи звезди с пет лъча върху тъмното дърво. Над вратата, в пространството между нея и балкона, с изпъкващи полирани букви, отлети от мед, бе изписано пак „Търговска банка Скарлатов и &“. От двете страни на входа се виждаха широките двойни прозорци, закрити от бронзови решетки с инкрустирани лъвове. Тия декоративни решетки създаваха чувство на сигурност в клиента. Един дълъг коридор прорязваше вътрешното пространство на първия етаж на две и стигаше до широката мраморна стълба, водеща към втория етаж. Вляво на коридора бе голямата банкова зала с гишетата. Вдясно — стаята на секретаря, чакалнята и неговият личен, обширен кабинет, излизащ на стъклена веранда. И още една малка стаичка за почивка, свързана с кабинета с маскирана врата като част от библиотеката. Вътрешна стълба във вид на серпентина водеше от тази стаичка право за горния етаж. Имаше и още едно помещение, което бе запазил за бъдещото разширение на банката. Официалният вход за самата къща обаче не бе през банката, а от страничната малка, тиха уличка. Вторият етаж бе изцяло зает от жилището на банкера. Един голям салон за приеми с балкон, надвиснал над входа на банката, обширна трапезария, голяма стая-библиотека с камина, спалнята, една по-малка спалня, където всъщност старият банкер спеше, и още една стая. И най-горе, в полуетажа, живееха хората, заети с домакинството на банкера. Полуетажът отвън бе целият облицован с медна ламарина, с плавно извити и заоблени контури във форма на правилен трапец, върху който се открояваха един прозорец в средата и два симетрични отстрани. А най-горе се виждаше парапетът на малко балконче-белведере, което извеждаше на самия покрив с висок стоманен прът в средата, завършващ с платинен шип — гръмоотвода, и вляво — ветропоказалец с четирите посоки на света и флаг от медна ламарина, показващ откъде духа вятърът. Красиво разположените комини и отдушници, както и двете кулички, оформени също от медна ламарина, правеха този покрив едно завършено архитектурно цяло.

Точно под балкона-белведере, на мястото на т.нар. „биволско око“[26] — малко кръгло прозорче — банкерът бе пожелал да се монтира скъп часовник, може би най-точният в Столицата, специално поръчан в Швейцария, без камбана, която да отброява часовете и смущава съня му, и по който търговците и дюкянджиите обичаха да си сверяват часовниците. Външната облицовка на зданието бе от бял мрамор. От бял мрамор бяха и колоните на лоджията. Долу на двора като продължение на зданието, а също и като задна стена на двора, се простираше дълга, едноетажна, ниска, белосана постройка. Там беше кухнята, конюшнята, плевнята, помещението, където държеше ландото, файтона, купето и кабриолета, стаичката за коняря, склада за зимнина и пресни продукти, помещението за гориво и дърва. Всичко бе обмислено, всичко бе изпълнено с подробности, здраво и красиво. Да, Скарлатов притежаваше може би най-красивата постройка в столицата и той се гордееше с нея, защото тя се бе родила с всички подробности в собствената му глава. Той бе нейният създател. И когато го питаха колко струва, пренебрежително казваше сумата от триста и петдесет хиляди златни лева. Но това не бе съвсем вярно. По времето, когато кмет на София бе Димитър Петков, а диктатор на страната Стефан Стамболов, той бе участвал, ако не и ръководел спекулациите и гешефтите с парцелите за строежи в Столицата. Така че мястото му бе без пари. Циментът беше от английската доставка за водопровода на София. Тухлите — от собствената му фабрика в Русе. Гранитът и мраморът — от двете му собствени кариери. Дървеният материал — от горите, които притежаваше или експлоатираше, работата — от хора, които му бяха по един или друг начин длъжни. Оградата, медната ламарина, решетките и стъклата — от доставки, които направи на едро за строежите в Столицата от Виена, Париж и Лондон. Само електрическата инсталация, фенерите, часовника и някои други неща бе купил изцяло с налични златни монети. Така че едва ли бе изхарчил повече от сто хиляди златни лева. За своята Банка той избра най-качествения, най-красивия, най-дълговечния материал. Освен че бе електрифицирана, Банката бе свързана с градския водопровод и чиста витошка вода течеше по тръбите и крановете на цялата къща, сервизните помещения, банята и двора. Прокара и оловни тръби за топлата минерална вода от близкия извор пред Централната баня. Що се касае до канализацията — повече не можеше да се желае.

Архитектът на тази сграда бе един млад французин, полъгал се по безотговорните обещания на някой си български политик, посетил Париж. Тук той бе очаквал да намери неразорано поле за своя талант и да спечели несметни богатства, но бе смазан от ориенталската действителност и единственият паметник, който остави зад себе си, бе банката „Скарлатов“. Хонорарът за проекта едва покри разноските за завръщането му. Скарлатов не обичаше да дава пари. Предложи малко, съвсем малко. Архитектът се бе поболял по Франция, по Париж. Не му оставаше друг изход и прие. Но Скарлатов бе взискателен, прекалено взискателен клиент. Той изтормози това парижко момче. Талантливите хора трябва да се държат полугладни, обичаше да казва Скарлатов, иначе талантът им ще повехне. Така се създаде това малко произведение на архитектурата. Сега къщата, според него, струваше повече от петстотин хиляди лева. Но той не бе убеден, че сградата е най-важното в една банка. Той бе виждал кантори от сковани дъски направо на земята в големите пристанища, само с една маса и стол, където обаче се разиграваха милиони. Повтори си наум турската поговорка: „Не продава кюшето, а Кьосето!“. Е, добре… вярно е, че Банката е на кьошето, но аз не съм кой да е! Аз именно съм Кьосето, който продава…

По каменните стъпала с радостен лай и скимтене право към него се изкачваше едно четинесто кученце. Краката му бяха къси и то трудно преодоляваше стъпалата. Бе неопределена порода — с удължено тяло, щръкнали уши и кафеникаво-жълтеникав цвят на козината. Бе го взел случайно или по-скоро то бе тръгнало след него при една от следобедните му разходки. Взе го от съжаление, защото бе гладно, измършавяло, с проскубана козина, но с весели очи и походка на младо конче. Даде го на коняря да го изчисти и нахрани. Сега то придружаваше стария банкер в следобедните му разходки. Кученцето не бе нито породисто, нито особено умно, нито ставаше за лов, нито бе добър пазач. Но то притежаваше две качества, които банкерът ценеше най-много и които никога не бе открил в себеподобните — благодарност и любов. Нарече го Баязид, въпреки че нямаше нищо свирепо в него. Сега кученцето се заумилква около краката му. Той леко го побутна с бастуна, усмихна се и предвождан от него, заслиза по каменните стъпала към кръстовището на „Дондуков“, „Търговска“ и „Леге“, където бе неговата Банка, неговият дом, неговата крепост.

Бележки

[1] Таксират (ар.-тур.) — беда, нещастие, загуба. Бележката и следващите я до края на произведението, с изключение на френските изрази, е изнесена в отделен раздел „Пояснителни бележки“, с посочване на страниците, на които се среща обясняваната дума, между страници 297 и 309 на хартиеното издание. Автор: Проф. Цветана Тодорова.

[2] Витийски (прилагателно). Производно от вития (книж.) — сладкодумен, красноречив оратор, но който си служи с надути фрази.

[3] Петков, Димитър (1858–1907) — политически и държавен деец, публицист. Роден в добруджанското село Башкьой, в околията на Тулча. Сподвижник, съратник и съмишленик на Захари Стоянов и Стефан Стамболов. Хъш в Букурещ, четник при войводите Филип Тотю и Панайот Хитов. Като доброволец под Самарското знаме в руско-турската освободителна война загубва ръката си, откъдето получава прозвището Чолака (на турски — еднорък). Викали са му и Свирчо, под който псевдоним издава вестник „Свирка“, където е печатал своите шумни фейлетони и статии. След освобождението има сложна и трагична съдба. През стамболовисткия режим (1887–1894) е министър, кмет на София, председател на IV Велико Народно събрание и на VI и VII Обикновено Народно събрание. През втория стамболовистки режим (1903–1908) е министър на вътрешните работи и министър-председател. На 6 март 1907 г. е убит от наемна ръка.

[4] Башибозук (тур.) — 1. Нередовна турска войска от XVIII и XIX в., известна със своята жестокост и безчинства. 2. Размирници, сбирщина, която се отдава на безчинства.

[5] Петров, Рачо (1861–1942) — буржоазен военен и политически деец, генерал. Началник-щаб на армията (1885–1894), министър на войната (1894–1896), министър-председател (1900–1901, 1903–1906).

[6] Савов, Михаил (1857–1928) — генерал, министър на войната във втория кабинет на ген. Р. Петров, в който министрите били изключително народнолиберали (стамболовисти). Известен с разкритата скандална афера през 1903 г. при възлагане доставката на 7 млн. патрона за българската армия на известна австрийска военна фабрика. Агентът на фабриката в София дал голям подкуп на министър-председателя Р. Петров и на военния министър М. Савов. В кореспонденцията си до фирмата във Виена българският агент нарича Р. Петров и М. Савов с условните имена Жан и Шарл. През 1912–1913 г. е заместник-главнокомандващ на българската армия, чийто главнокомандващ е цар Фердинанд. През 1920 г. е пълномощен министър в Париж. Умира във Франция.

И двамата генерали, въпреки че са от първите образовани и обучени български офицери, въпреки доказаните си военни способности, стават фаворити в двора на кобургската династия в България и сляпо провеждат политиката и личната воля на Фердинанд. Участват в тъмни сделки за лично обогатяване. И двамата са съдени от специален Държавен съд за нарушение на конституцията и за корупция.

[7] Стамболов, Стефан (1854–1895) — възрожденски революционер, член на БРЦК. В 1876 г. участва в Старозагорското въстание и в подготовката на Априлското въстание. След Освобождението става един от най-изтъкнатите български държавници, един от строителите на буржоазнодемократичната българска държава с конституционна монархия. Изминава сложен и противоречив политически, идеен и нравствен път. Загива трагично от наемна ръка. Убийството му е подготвено от двореца. ОТ 1880 Г. е народен представител, през 1884–1886 г. е председател на Народното събрание. Участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България, а по-късно и на Фронта в Сръбско-българската война през 1885 г. След абдикацията на Александър Батенберг е назначен за регент в 1886 г. съдейства за избирането на Фердинанд Саксен-Кобург-Гота за княз на България в 1887 г. От 1887 Г. до 1894 г. е министър-председател.

Бил е редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН — от 1884 г.), член-кореспондент на Белгийската национална академия по антропология, биология и праисторическа археология в Брюксел.

[8] Александър I (5 април 1857 Г. Верона — 17 Ноември 1893 г. Грац) — княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879). Хесенски принц. Александър Йозеф фон Батенберг, син на принц Александър фон Хесен и полякинята Юлия Хауке, графиня фон Батенберг. Александър I е в родствени връзки с руския императорски двор и с английската кралска фамилия. Получава военно образование в Потсдам. Като офицер от руската армия участва в руско-турската освободителна война 1877 — 1878 година. Избран е за княз на България от Първото Велико Народно събрание на 17 април 1879 г. На 27 април 1881 г. отменя конституцията и установява режим на пълномощията до 1883 г. На 7 септември 1883 г. възстановява конституцията. По време на Съединението на Източна Румелия с Княжество България той е начело на движението и е главнокомандващ българската армия в сръбско-българската война 1885 г. На 9 август 1886 г. е детрониран и на 26 август абдикира. Отказва се от българската княжеска титла и от привилегиите на принц. Оженва се за актрисата Лоазингер, графиня фон Хартенау. Като граф фон Хартенау постъпва на служба в австро-унгарската армия в Грац. Според желанието му е погребан в София в мавзолей.

Бил е интересна, богата и противоречива личност. Попада на българската историческа сцена в момент на бурно национално строителство на новоосвободената страна и на безмилостна битка между великите европейски сили за монополно влияние и подчинение на малката неукрепнала буржоазна българска държава. Въвлечен бързо, Александър Батенберг бива победен от шеметния водовъртеж на събитията и политическите страсти.

[9] Фердинанд Саксен-Кобург-Гота (1861–1948) — немски принц, български княз от 7 юли 1887 г. и цар от 22 септември 1908 г. до 3 октомври 1918 г. Въвлича България в Междусъюзническата балканска война 1913 г. и в Първата световна война 1915–1918 г., през които тя претърпява две национални катастрофи. Абдикира в полза на сина си Борис III.

[10] Хералдика (лат.) — помощна историческа наука за гербовете (отличителните знаци) на държавите, градовете, царстващите фамилии, дворянските родове и пр. Създадена е през XII век.

[11] Меркурий — бог на търговията в римската митология, отъждествяван с Хермес в гръцката митология, водач на душите в царството на мъртвите, покровител на изкуствата и занаятите.

[12] Сейф (англ.) — 1. Огнеупорна каса за пазене на ценности. 2. Помещение с такива каси.

[13] Манто-колие (ФР.) — външен, страничен елемент от герб.

[14] Герб; щит.

[15] Салтанат (тур.) — разкош, церемониалност.

[16] Гурман (фр.) — любител и ценител на хубаво ядене, чревоугодник, лакомник.

[17] Сараф (тур.) — менител на чуждестранни монети.

[18] Гешефт (нем.) — сделка, търговия.

[19] Сити (англ.) — 1. Голям или важен (столичен) град. 2. Финансов и търговски център.

[20] Брантия (тур.) — 1. Изоставен, напуснат. 2. Стара, изоставена жена. 3. Дърта проститутка (в преносен смисъл).

[21] Бардак (тур.) — публичен дом.

[22] Концерн — капиталистическо монополистическо обединение на юридически самостоятелни предприятия, които се подчиняват на едно централно ръководство, обхващащо цялата дейност на предприятията.

[23] Акционер (фр.) — физическо или юридическо лице, притежател на акции в акционерно дружество.

Акционерно дружество — сдружение от лица, притежаващо основен капитал, разделен на акции, с които отделните съдружници участват и до които е ограничена тяхната отговорност, без да имат право да управляват и без лична отговорност за задълженията на дружеството.

Акция (фр.) — ценна книга, удостоверяваща размера на дяловото участие и правата и задълженията на акционера в акционерното дружество.

[24] Рантие (фр.) — човек, който живее наготово от рента, т.е. определен доход от капитал, имот или земя, който не изисква от получателите да се занимават с някакво предприятие.

[25] Трезор (фр.) — 1. Съкровище, хазна. 2. Оборудвано и съответно защитено помещение в банките, служещо за съхранение на ценности, благородни метали, резервни парични наличности, запаси от чуждестранна валута.

[26] Oeuil de beuf.