Свобода Бъчварова
Земя за прицел (19)

Глава седма

Когато Борис Скарлатов излезе от къщи, погледна джобния си часовник. Имаше още време за Щернови. Навън се здрачаваше. Той тръгна бавно, въпреки студа. Усети глад. Пребърка джобовете си. Нямаше нито стотинка! Хвана го яд, че забрави да вземе пари. Не искаше да отиде в Щернови гладен като пес, но нямаше избор. Сега вървеше по кея. В тази тиха част на града, може би и най-хубавата, с изглед към цялото езеро и снежните върхове в дъното, живееха в красиви, тихи сгради най-заможните хора тук сред огромни английски паркове, заобиколени с високи бронзови решетки. Те не бяха само швейцарци, а богаташи от цял свят. Защото имаха нюх на ловджийски кучета и твърде рано, преди всички останали хора, разбраха, че Швейцария за дълги години, а може би вечно, ще остане единственото тихо пристанище в тая така несигурна и размирна планета.

Домът на барон Щерн бе внушителна триетажна къща, в бароков стил, с балкон, колони и големи прозорци. Приличаше на Петѝ шато̀, често срещани в Южна Франция по долината на Лоара. Но тук, в Швейцария, такава сграда говореше за престижа на богатството. Паркът пред къщата бе малък с шадраван и скулптура на голо момиче, носещо съд на рамото. Заприлича му на Симон Щерн. Бяха източили водата да не замръзне и момичето стоеше самотно сред сухия басейн, покрит от окапали есенни листа. Той позвъни на високата порта. Лакей в червена ливрея, без да бърза, излезе от къщата и му отвори желязната порта. Борис тръгна след него по пясъчната алея, изкачи мраморните стъпала и на входа го чакаше друг лакей. Борис не се бе облякъл официално и когато свали пелерината с джобове, издути от тетрадки и вестници, остана по износения си костюм. Оттук го пое трети лакей и се запъти по вътрешната мраморна стълба. Спря се на площадката с огромното огледало. Видя слабото си изпито лице. Горе, където завършваше стълбата, започваше дълъг коридор. По стените висяха големи маслени картини. Повечето бяха с митологически сюжети. Лакеят отвори една бяла врата и високо обяви:

— Господин Скарлатов.

Борис мина край него и се озова в една голяма зала. Тя бе цялата с гипсови орнаменти, с позлатени инкрустации, а таванът беше изрисуван в небесносин основен тон с ангелчета и амурчета. От средата се спускаше висок полилей. Всичко бе подредено с вкус. Старинните стилни мебели, малко на брой, даваха на залата простор. Един бял роял в дъното до прозорците стоеше на издигнат подиум, до който се стигаше по две стъпала. И тук по стените бяха накачени няколко платна в позлатени рамки — изглежда най-ценните картини.

Посрещна го лично барон Щерн. Бе облечен в стегнат редингот, но явно се чувстваше притеснен в него. Сигурно насаме се облича само в халат, си рече Борис.

— Веднага се познава банкерското Ви потекло… — любезно заговори Щерн. — Точно навреме! Харесва ли Ви къщата ни?

— Да. Но аз съм идвал толкова пъти…

Банкерът не му обърна внимание и продължи да разказва това, което Борис бе вече слушал.

— Беше стара къща, но аз я ремонтирах. Знаете ли колко пари ми струва… Но не съжалявам!… Видяхте ли картините ми? Това е голямата ми любов и страст!

Той го поведе към един малък пейзаж на стената.

— Не разбирам много от живопис — каза Борис.

— Напразно! Живописта е връзката между изкуството и нас, банкерите.

Борис неволно се усмихна.

— Не се смейте! Кажете ми в днешно време кой поддържа художниците? Аристократите? Те нямат пари! Кралете и придворните? В най-добрия случай поръчват собствените си портрети, и то на посредствени художници. Ние, само ние, деловите хора, поддържаме изкуството! Без нас то ще умре. Художниците няма да има какво да ядат. Ние сме меценатите на съвременната епоха.

— Доста стиснати меценати, ако съдя по бедняшкия живот на художниците, които познавам…

— Не сте прав. Хората на изкуството не трябва много да се галят! Ако им дадеш всичко, те престават да работят. Нуждата е, която прави човека гениален!

— Но изкуството не е покупко-продажба!

— Защо не е? Най-великите произведения на живописта са по поръчка, направени за пари! Ако сега бях млад човек, щях да купувам, щях да влагам оскъдните си средства в картини. Това е капитал с нарастване — по-висок от най-високия банков процент в света! Но само при едно условие — ако имаш вкус и поглед към бъдещето! Ние, банкерите, се ориентираме и в тази област… А сега — да видим какво правят нашите дами…

Той отвори съседната врата. Влязоха в не голяма стая с бяла мебел и златни инкрустации, тапицирани в небесносиньо копринено кадифе. Килимът също бе издържан в светли тонове. Имаше много саксии с цветя и две клетки с пойни птици. Баронеса Щерн нещо плетеше. Беше с очила, леко паднали на носа, и Борис помисли, че именно това е истинският й вид — на кротка домакиня. Тя му действаше успокояващо. Малко по-далеч, към прозореца, седеше Симон Щерн и четеше някаква книга. Тя едва вдигна глава, когато двамата влязоха. Борис се учуди, но не даде израз на това. Той се радваше, че щеше да я види, и смяташе нейното присъствие най-приятния момент в предстоящата вечеря. Затова поведението на Симон го озадачи.

— Нашият скъп гост иска да ви поднесе почитанията си…

Скарлатов целуна ръка на баронесата. После застана пред Симон.

— Е, въпреки всичко дойдохте… — каза тя.

Той се смути.

— По работа и… от любопитство.

— Е, задоволихте ли си любопитството?

— Все още не…

Цялото държание на Симон беше подчертано студено с лек оттенък на насмешка, коренно различно от предишните им срещи. Това неловко положение прекъсна барон Щерн.

— Ние ще се оттеглим с младия човек в Библиотеката. Ще се видим на вечерята…

Дамите не възразиха нищо и двамата се запътиха към вратата. Това беше забележителна библиотека със старинни издания, повечето в кожена подвързия. Всички стени представляваха скрити книжни шкафове, неделима част от декорацията на залата. Пред мраморната камина стояха два фотьойла. Огънят в нея пламтеше. В дъното имаше дълга маса с извити крака, с позлатен свещник на нея и едно кресло в същия стил. Те седнаха пред камината и докато банкерът се намести, изпъшка някак по старчески.

— Е, синко, защо като Ви каня не идвате? Или не искате вече да виждате лукавия банкер, експлоататор и капиталистическо изчадие?…

Това беше отново намек срещу идеите на Скарлатов и той отговори в същия дух.

— Господин барон. Знаете, че съм дошъл по работа. И Вие ще простите на нихилиста, на вагабонтина и нехранимайкото, на блудния син, анархиста, комуниста и социалиста, че бърза да разбере какво известие му носите…

— Вие сте оскърбили, уважаеми господине, един стар човек, едно нежно сърце…

Това баронът каза с такъв скръбен израз и тон, че Борис, който още не бе научил изкуството да се владее, искрено се разсмя и едва успя да спре навреме. Баронът никак не се смути и продължи със същия тон и израз на лицето.

— Да, нежно сърце, което се разкъсва от болка за най-обичното същество — своя син…

— Уважаеми бароне, още на времето приключихме разговора по причините за скъсването между мене и баща ми. Аз се отказах от каквато и да е негова помощ.

— Аз, млади господине, уважавам Вашата независимост. Вие се справихте блестящо сам. Вие сте първенец на курса, гордост на Университета!… Дъщеря ми редовно ме уведомява за успехите Ви. Но, господине, още повече уважавам Вашия баща. Гениален банкер в тежките условия на Балканите и Ориента!… И нас ни свързва трайно приятелство.

— До следващата клопка или самоизяждане?

— Цитатите, с които сте си наблъскали главата от социалистическите брошури, само Ви пречат. Повярвайте ми! След това ще трябва дълго време да употребите, за да се научите да мислите самостоятелно.

— Благодаря. Харесвам се и така.

— Младост, младост!… Някога и аз почнах от нищото… Животът на банкера не е сладък. Той е една постоянна война, в която даже най-близките му не го разбират. Даже собствените му деца!… Но, млади момко, как мислите, че ние се запазваме в този вълчи свят? Задавате ли си този въпрос вие, социалистите?

— Отговорът не е труден, даже да не си социалист — интересът!

— Няма по-силно приятелство и по-трайна, по-безкористна помощ от тази между банкерите! Много повече, отколкото между така обичаните от Вас пролетарии…

Скарлатов рязко и грубо го прекъсна.

— Господин барон, аз дойдох по работа! Вие обещахте, че ще помислите по въпроса, който ме интересува. Едва ли ще бъде удобно да го разискваме на вечеря.

Лицето на Щерн стана изведнъж недоброжелателно.

— Да, помислих. И не съм забравил! Надявах се, че Вие сте се отказали…

— И какво?

— Има един човек… — Баронът бръкна в джоба и извади една визитна картичка. — Тук е името на тоя човек… Адреса му знаят малцина, смея да твърдя, че в Женева може би само аз… Ще Ви чака понеделник осем часа вечерта. Бъдете точен! Но, мили момко, все пак Ви съветвам — не отивайте! Това е Сатана, Луцифер, баща на лъжата!…

Борис прибра визитната картичка, без да я прочете. Учуди го само свирепата характеристика, която даде баронът. В Библиотеката влезе лакеят.

— Граф Конрад Щаренберг — съобщи той.

Изведнъж старият банкер пъргаво скочи от фотьойла. Оправи набързо дрехата си. Лицето му засия в усмивка.

— Простете, млади момко, дойде мой скъп гост… Прекрасен, млад човек! Ще Ви бъде приятно да се запознаете. Нека идем и посрещнем този блестящ, културен джентълмен, потомък на една от най-знаменитите старинни фамилии в Европа! А знаете ли колко е изискан и забавен! Симон много го харесва…

Той излезе с бързи крачки от Библиотеката, следван от Скарлатов. В салона видя да чака, изправен спокойно, един млад мъж с руси коси и тънки мустачки, облечен елегантно като лондонско денди — с фрак, светъл панталон и вратовръзка във весели тонове. Банкерът забърза с късите си крака към него и го прегърна.

— Каква радост, скъпи графе! Каква чест! Най-очакваният гост в тоя дом! Елате да ви заведа при дамите… Симон с нетърпение Ви очаква…

Трапезарията бе огромна с масивна, баварска, дъбова мебел. Бе сервирано изискано. Съдовете бяха сребро, порцелан и кристал, разположени сред цветя и позлатени свещници. Ястията и вината поднасяха лакеите. Барон Щерн бе довел храненето до съвършенството на църковен ритуал. Той обичаше да си похапва. Ядеше с наслада. Седеше начело на масата. Ястията бяха малко тежки за несвикналия стомах на Борис. Една типично немска кухня! Въпреки глада, който изпитваше, той се въздържаше от тия тлъсти гозби, за да не му стане лошо. Затова се задоволяваше с по няколко хапки от всяка, просто от учтивост. Повечето време наблюдаваше и пиеше.

От едната страна на масата седяха баронесата и Скарлатов, а срещу тях Симон и Щаренберг. Графът се грижеше по всички правила на етикецията за дамата си, но тя почти не ядеше и седеше мълчалива и замислена.

През цялото време нито веднъж не погледна към Борис. Баронесата също не пророни нито дума. Затова пък заедно с яденето барон Щерн все повече и повече се развеселяваше. Той разкопча златните копчета на жилетката. Заприлича му на Бакхус от Рубенс. И когато отпи от виното, той заговори с усмивка на Борис:

— Обърнете внимание каква прекрасна двойка са!…

Борис нищо не каза. Стана му неприятно. Симон не помръдна, сякаш не се отнасяше до нея.

— Как личи аристократът във всичко!…

— Повярвайте ми, бароне — каза Конрад Щаренберг, — да си аристократ в днешно време е все едно да бъдеш огромно, породисто куче. Всички казват, че кучето е хубаво, но никой не го ще, защото не може да го изхрани. Накрая то умира от глад. Бих предпочел да съм наследил от дедите си не титли, а повече пари.

— Напразно така мислите! — оживи се Щерн. — Именно титлите са Вашият капитал. Аз съм банкер и знам цената на всичко в тоя свят. Но и ние, Щернови, значим нещо…

Баронът с наивна гордост кимна към Симон.

— Поколения е трябвало да минат, за да създаде такъв изящен екземпляр нашият род!…

Изведнъж Симон рязко заговори:

— Папа, какъв род сме ние! Прадядо Ви е бил равин, а Вие сте почнали като амбулантен търговец!

— Симон, добре знаеш, че сме католици! — намеси се баронесата.

Барон Щерн се засмя. Явно, че нищо не можеше да наруши доброто му настроение.

— Започнах не като амбулантен търговец, а като снабдител на австрийската армия. И не се срамувам от миналото си! Дал съм на двама историци да изработят родословното ми дърво. Пък ако се съединят маслината с кипариса…

Той погледна многозначително Симон и Конрад. После банкерът се обърна към жена си с една неподозирана в него нежност:

— А ти, мутер — рече той на родния си немски език, — нямаш нищо против, че стана баронеса, нали?…

Симон сведе глава. Без да иска, Борис я следеше. Спомни си възторженото й лице със затворени очи, когато танцуваше на бала, опряна на ръцете му… Силно му дожаля за нея. Но Щерн с усмивка вдигна чашата с червено вино.

— Хайде, деца, не се мотайте! Да пием и плюскаме като германци, както е казал татко Лютер!…

Всички пиха, само Симон остана мълчалива.

След вечерята Борис се извини пред домакините, че има работа. За негово учудване графът също си тръгна. Борис запомни погледа на Симон, когато си подаде ръката за сбогуване. Имаше толкова отчаяние в очите й, че му стана страшно за нея. Но не й каза нищо, а и не можеше. Двамата с графа излязоха.