Свобода Бъчварова
Земя за прицел (32)

Глава двадесета

Януари мина неусетно. Борис упорито четеше и блестящо взимаше изпит след изпит. Живееше затворено като отшелник. Не стъпваше в „Ландолт“. С Брезов се виждаше за кратко само в Университета. От него научи, че Матов се е върнал в Женева, но не пожела да се срещне с него. Борис бе променил начина си на живот в името на целта, която си бе поставил, и с нищо не искаше да го наруши. За пръв път усещаше в себе си с такава сила чувството на дълг и отговорност за друго същество и не искаше да смесва това усещане с нищо друго. Скоро получи кратко писмо от Симон, но друго не последва. Полека-лека свикна и с това, че от нея нямаше известия. Смяташе, че по-нататък може би животът и на двамата неминуемо щеше да протече по тоя начин — с дълги раздели. Не мечтаеше нито за семеен уют, нито за охолен живот в общоприетия начин на мислене. Радваше се, че ще има дете — може би син — и бе сигурен, че занапред ще има още едно, макар това да затрудни живота им. Но не се плашеше. Тук, в Европа, бе виждал стотици емигрантски семейства и много измежду тях с деца. От наблюденията, които имаше, това бяха здрави бракове, разводите бяха изключение, а децата, заварвайки трудните условия в чуждите страни, без материална опора зад себе си, растяха сериозни, отговорни, душевно чисти и привързани към родителите си. Единственото, което го тревожеше, беше материалното му състояние в момента. Трябваше да намери някакъв постоянен начин за препитание. Сега дълбоко съжаляваше, че не бе записал такава специалност, която да му осигури при всички обстоятелства поне един екзистенц-минимум. Идеалната професия за тази цел представляваше медицината, а може би инженерството, но беше вече късно… И все пак не се боеше. Бе млад, здрав, умен и знаеше, че ще намери изход. Главното бе да се съберат със Симон!… Стараеше се да не мисли за този ден, защото това за него бе не само нравствена, но и физическа мъка. Само при мисълта, че като се видят, тя пак ще бъде негова, само като си представяше очите, лицето, косите, тялото й, ставаше като болен и му трябваха дълги часове, за да намери някакво равновесие, което да му позволи поне външно, пред хората, да изпълнява всекидневните си задължения. Това бе не само любов. Чак сега, когато Симон я нямаше, почувства до болка, че това нежно и всеотдайно същество бе запалило първата мъжка страст у него, която разтърсваше цялата му природа. Той не се и опитваше да разбере как и кога бе станало това превръщение, в което светлината минаваше в огън. Усещаше как тънкото й тяло се увива около неговото. Усещаше приятния дъх на устните й, чудната й кожа… Галена трева! Да, галена трева… Веднъж, когато беше малък и живееха още на село, майка му го заведе на високите поляни, целите обрасли с галена трева. Събуха се боси и тичаха по нея сякаш по кадифе… После му се приспа и майка му го милваше с едно стръкче галена трева, и миришеше на планина… Понякога Борис се обвиняваше в еротичност, но после си казваше — да, това е вярно, и аз не бива да се заблуждавам, но тази страст е отправена към една-единствена жена!… И тогава, за да се успокои, той си припомняше първите посещения у Щернови. С поглед назад той с умиление съзерцаваше изящното момиче в бяло пред старинното пиано, слязло от картините и гоблените по стените. Главичката й бе леко наклонена встрани, сякаш едва удържаше тежките руси плитки с небесносини панделки. Свиреше тогава До мажорните вариации от Моцарт. Чу как ги пееше с чистия си глас… Неочаквано в ума му живо изпъкна една случка. Бе влязъл в салона и Симон се завтече да го посрещне. Хвана го за ръка и без всякакъв увод го попита как си представя музикалните вариации. Борис се обърка и огледа наоколо. Ето, каза й той, взимаш високия свещник в ъгъла и навиваш около него кълбото на майка си!… Двамата много се смяха. Учуди се на паметта си, която бе задържала толкова подробности, изрази, чувства и случки от срещите му със Симон, които и не подозираше, че знае…

В една нощ, към края на февруари, той прелистваше учебника за изпита, който му предстоеше на другия ден. Бе последният изпит от тая напрегната сесия. Окончателното завършване на образованието му през лятната сесия бе напълно осигурено. По тоя начин, като отидеше при Симон, щеше да бъде вече свободен. Той затвори книгата. Нямаше смисъл да препрочита това, което знаеше. Не го вълнуваше никак утрешният ден. И въпреки това не му се спеше. В такива случаи той излизаше навън и дълго се разхождаше, докато можеше да издържи на студа, а после се прибираше, лягаше в леденото легло и му бе нужно време, за да се стопли. Чрез физическите мъки той се мъчеше да притъпи душевните. Борис чу приглушено звънеца. Никой не отвори. Мадам Ролан спеше дълбоко в една крайна, малка стаичка. Сега в къщата бяха само двамата. Пак се позвъни. Борис слезе по стълбата и отвори външната врата. Долу пред входа стоеше един мъж. Не можа добре да го разгледа.

— Господин Скарлатов? — попита мъжът.

— Да, аз съм.

— Мога ли да поговоря с вас?

Борис нямаше представа кой е човекът. Говореше френски с английски акцент.

— Заповядайте, господине.

Двамата се качиха в мансардната стаичка на Скарлатов. Непознатият седна на креслото. Беше млад мъж, елегантно облечен, с руси къдрави коси и бакенбарди. Борис се попита на кого му прилича, а после отведнъж се сети. Това можеше да бъде само родственик на Щернови. И в миг сърцето му прескочи няколко пъти и се обърна като звяр в гърдите му. Той почувства задух и отвори уста, като дишаше бързо. За да се съвземе, постави малък чайник върху спиртника.

— Не си правете труд — спря го човекът.

Борис пак го погледна. Пред него седеше един спокоен мъж с необикновено достойнство и увереност в себе си. Вероятно много богат.

— Малко коняк?

— Да, благодаря.

Борис му наля една чаша, а после и на себе си.

— Мога ли да знам с кого разговарям?

— Джейкоб Щерн.

Мъжът изпи на един дъх своя коняк без обичайната наздравица.

— Още малко?

— Не, благодаря. Това ми стига.

— Аз Ви слушам, господине.

— Нося Ви писмо…

Той извади изпод пелерината един син плик, който подаде на Борис.

— От Симон?

Мъжът кимна с глава.

— Нещо лошо?

— Моля, прочетете писмото, там е казано всичко…

Борис погледна плика, който държеше в ръце, и изведнъж го хвърли на масата. Изпита някакъв ужас от него.

— Бихте ли ми казали Вие… със свои думи…

Непознатият се поколеба, а после сдържано и кратко съобщи:

— Симон е в Англия. Ще живее при баба си и няма вече да се върне.

Борис бе оглушен. Той не можеше да схване почти нищо. Ръцете му трепереха. Мъчеше се само да не загуби самообладание пред този чужд човек… Защо дойде? Какво търсеше той при него?…

— Тази нощ трябва да тръгна за Париж. Но все пак прочетете писмото.

Борис се заинати по детски.

— Не искам.

— Господине, за да дойде това писмо при Вас, аз съм изминал дълъг път. Уважете поне моите усилия…

Борис мълчеше. После изведнъж лицето му стана злобно.

— Но какъв сте Вие всъщност?

— Първи братовчед на Симон.

— Вие видяхте ли Симон?

— Да.

— И… как е тя? — обърка се Борис.

— Вече мина всякаква опасност.

— Тя е била болна?

— Беше бременна, което Вие добре знаете… А после се случи така, че направи спонтанен аборт… Беше много зле, почти на смъртно легло, но сега се съвзе.

Мъжът стана и сложи цилиндъра си.

— Съветвам Ви да не правите никакъв опит да се свържете със Симон.

— С какво право ми говорите така?!

— Но, господине, не бъдете дете!

Борис съвсем се обърка.

— Моля Ви, останете, много Ви моля…

— Отстранете се от вратата!

Мъжът тръгна и Борис му отвори. Придружи го безмълвен до улицата. Без да се сбогува, мъжът се отдалечи с бързи крачки. Скоро се скри в мъглата. Но Борис продължи да чува още дълго стъпките му в тишината на нощта. Внезапно го връхлетя изгарящото желание всичко това да не е било! Да го прескочи и да тече времето, когато страшното не се бе случило, когато се надяваше… Прималя от болката на това желание и целият плувна в пот на студа. Ако веднъж мога да се върна назад!… Нека това не е вярно!… Нека да поправя стореното!…

От писмото на Симон разбра, че скоро след нейното заминаване се е случило нещастието. Пишеше, че нещо се е откъснало завинаги от нея и сякаш не живее. Пожелаваше му да бъде щастлив. Единственото, което усещала, е, че е уморена, безкрайно уморена и искаше да остане сама. Завършваше с думата „сбогом“. Той не можа веднага да осмисли писмото. Трябваха му много дни на размисъл. Така постепенно стигна до истината. Не веднага, а месеци по-късно… Беше надценил силите на Симон. Бе забравил, че е съвсем младо момиче, което никога не се бе сблъсквало със злото в хората. Наистина тя бе доказала, че го обича повече. Храбро се бе борила, доколкото й стигаха силите, и накрая бе победена. Беше й отнето всичко. Разбра, че нямаше нищо по-страшно от това да разрушиш любовта в едно същество, за което тя бе смисъл. Ако той бе смел, решителен, ако вместо да заобикаля обстоятелствата, се бе хвърлил в битката… Ако я бе подкрепил… Ако я бе заобикалял винаги с нежност и грижи и най-важното — ако не бе се разделил с нея… Но така ставаше с много хора. Така се случи и с Борис Скарлатов. Защото хората узнават за силата на своята любов тогава, когато безвъзвратно я загубят.