Свобода Бъчварова
Земя за прицел (8)

Глава осма

Няколко седмици по-късно старият банкер седеше в трапезарията. Тези ранни сутрешни минути, в които си пиеше кафето, бяха едни от най-приятните. Пиеше силно кафе — мока, без захар, приготвено по френски маниер, в голям порцеланов филджан с много дебели стени, за да запази дълго време топлината.

Постепенно главата му се избистряше след неспокойния кратък сън и неусетно започваше тази основна, постоянна дейност в своя съзнателен живот — да мисли, да анализира, да преценява. Той не се чувстваше нито по-радостен, нито по-угнетен, откакто започна борбата за запазване на Банката. Успокои го донякъде активността, с която я предприе. Някога той играеше шах и обичаше тази игра. Сега битката, която се разрастваше, му приличаше на шахмат. В началото всеки изигра бързо ходовете на дебюта. Получи се доста объркана позиция. На единия фланг предимството бе на белите, а на другия — на черните. Но най-голяма неразбория цареше в центъра. Партията започна така: Кауфман с помощта на финансови специалисти от Германия изготви обширен доклад с общообразователен характер и с непретенциозното заглавие — Финанц политик Грихенланд.^[1] Там подробно бе проследена финансовата история на младото Кралство Гърция, многобройните заеми, изплащанията им, постепенното попадане на бюджета под пълен контрол и накрая банкрутът на Гърция, което наложи на финансистите и държавниците от цял свят да спасяват кралството. В заключение се даваше картината на пълното финансово разорение на тая съседна балканска страна. Кауфман връчи доклада на банкера. Скарлатов поработи добре върху него, вмъкна факти, каквито само той знаеше, зачеркна ненужните пасажи и написа кратък обзор за България — финансово състояние, заеми…

По-нататък работата се разви така. В момента управляваше Народнолибералната партия. Но фактически Министерският съвет представляваше една военна хунта от министри-генерали, които не се съобразяваха с Народното събрание, а бяха пряко ръководени от Двореца. И въпреки че Скарлатов бе един от лидерите на Народнолибералната партия, той и останалите цивилни нямаха никакво влияние върху управлението на страната. Нещата се решаваха от генералите и Княза на четири очи. Това беше пречка за банкера, защото той не можеше да използва механизма на собствената партия, която формално бе на власт. Ако се откажеше от нея и преминеше в опозиция, нямаше да погледне никой с добро око на него и щяха да го смятат за въжеиграч. Политическото му реноме щеше силно да пострада. Той не можеше да използва и партийната преса начело с Димитър Петков. Оставаше да действа все пак чрез опозицията. Но тук трябваше да пипа крайно внимателно, за да не се открие неговата намеса. Беше улеснен от факта, че никога не скъсваше с политическите си противници. Поддържаше винаги връзка с тях. Това бе негова стара тактика. Доста депутати и журналисти от опозицията бяха длъжници на Банката. Притежаваше добър пакет от техни ипотеки. Можеше при нужда с един удар да ги разори и те добре знаеха това. Той внимателно прегледа списъка на опозицията и се спря на лицата, които щеше да използва в кампанията. За ръководител избра младия и способен, но съвършено безскрупулен журналист Бижев. Държеше го в ръцете си и финансово. За пари бе готов на всичко. А когато му обеща, че ако акцията успее, ще му уреди кореспондентско място в Европа, Бижев бе всецяло негов.

Двамата се срещнаха в полунощ в пълна тайна. Скарлатов му разкри подробно плана. Изтъкна му личната полза, която ще има, но не пропусна да подчертае, че кампанията не ще бъде в противоречие с линията на неговия опозиционен вестник, а напротив. Щеше да му предаде особена тежест. А и той, Бижев, щеше да се превърне в глашатай на истината. Така описаният план бе мечтата на всеки журналист, защото само истината, изречена смело и направо, може да даде една желана известност и престиж на журналиста. Щом минаха вече на точните и документирани факти, Бижев изпадна във възторг и нямаше търпение да започне акцията. Но Скарлатов не бързаше, той опипваше работите отдалеч. Даде му доклада на Кауфман, обработен лично от него. Бижев седна и в два дни превърна почти научния трактат в остър, обвинителен документ срещу правителството. С примера на Гърция и краткия разбор на България той показваше какви бъднини готви проектираният заем.

Статията направи страхотно впечатление. Но никой не очакваше, че това е само началото. Скоро последваха серия нападателни, почти хулигански статии. Кампанията поде цялата опозиционна преса. Вестниците, близки на Правителството, отговориха. И понеже нямаха аргументи да защитят Правителството и Княза, те се нахвърлиха с лични обиди и заплахи. Не остана назад и чуждият печат. Банкерът започна редовно да чете немската и австрийската преса. Езикът на техните журналисти бе също груб и директен. Французите отговориха не по-малко злъчно. Последва официалният протест на тайния съветник при Външното министерство барон доктор Фридрих Розен. Зад него стоеше канцлерът фон Бюллов. Те не питаха, а направо обвиняваха България, че е пренебрегнала Германия чрез новия заем и доставки. Правителството и Князът се объркаха. Те мислеха, че досега са действували в пълна тайна. Тревога обхвана и французите. Това бе първият етап на акцията. Във втория етап умело ръководената критика се насочи не само срещу проектодоговора за нов заем, но преди всичко върху готвения пълен контрол над България. Всъщност това бе ахилесовата пета на договора. Този пункт засягаше националните интереси на страната. Ударите се насочиха върху Бускѐ като главен инициатор на това предстоящо финансово родство. Обадиха се и англичаните. Опозиционната преса надмина по разюзданост всичко досега. И цялата игра не струваше нито стотинка на банкера. Плащаше Кауфман, но чрез Скарлатов. Това придаде особена тежест на банкера. Когато се касаеше за чужди пари, той умееше да ги харчи артистично. После започна обработката на депутатите. Първите гласове на протест в Парламента се обадиха. Но старият банкер бе реалист. Той не се увлече. Даваше си ясна сметка, че не е главният играч. Други бяха гросмайсторите. Той бе само една пионка. Бе се намесил не защото искаше, а защото го бяха принудили. И в цялата тая гигантска партия той провеждаше своите обмислени два-три хода, с цел да запази Банката. Тази малка игра бе игра на живот и смърт за него. Другите му работи отидоха на заден план. Той не се зарадва и на добрата печалба, която му подхвърлиха немците от две солидни сделки. Този път се отнасяше до собствената му кожа. Скарлатов отлично знаеше, че зависеше преди всичко от големите, и внимателно следеше ходовете им. Старият банкер не се издаде, че е в центъра на тая конфронтация. Никъде не застана начело. Не остави никакви следи. Не даваше никога пари на ръка, а само чрез трети и четвърти лица. Липсваха каквито и да е документи за тая му дейност. Нито писмо, нито малка бележка! В азиатската коварност и предпазливост западните банкери не можеха да се мерят с него. Отначало Скарлатов стоеше в сянка. Никой не му обръщаше внимание. Даже Бускѐ престана да се занимава с него. На французите в момента никак не им бе до откриване на нова банка. Мина известно време, в което банкерът само чакаше. И той дочака!…

Пристигна екстрено запитване от ръководството на Банк дьо Пари е де Пей Ба директно до него, а не чрез Бускѐ, да си даде мнението за конфликта. Това бе първият пробив. Те вече не се доверяваха само на своя пес. Банкерът написа любезен и подробен отговор. Умело и без обиди изтъкна грешките, допуснати от Бускѐ, неговото фанфаронство, разпуснатия му живот, но най-вече неумението да организира и запазва банковата тайна. Спря само до анализа на фактите. Не даде никакви съвети за излизане от кризата. Последваха нови, тревожни телеграми и писма по куриери. Старият банкер бързо и акуратно отговаряше. Постепенно той създаде впечатление пред ръководството на Пари Ба като за почтен, мъдър, аналитичен и спокоен партньор, на който можеш винаги да се довериш. С такт той вмъкваше единични пасажи, в които скромно изтъкваше, че е верен на първата си любов — Пари Ба, въпреки пренебрежението на ръководството й. Макар и незаслужено обиден, превъзмогва личните си чувства, като е готов да помага в труден момент. Спомена, че ако те се бяха съветвали с него, не би се стигнало дотук. Внушаваше дипломатично колко е неподходяща пряката намеса във финансите на една държава чрез чисто френска банка. Тук той изтъкваше значението на малката частна, национална банка като трансмисия между гиганта Пари Ба и политическия живот на дадената страна. Именно тя се явяваше като чудесно прикритие за скрити цели и намерения, за политически влияния и нелегитимни финансови операции. Писмата на Пари Ба ставаха все по-доверителни и любезни, а неговите доклади все по-директни и независими.

Но освен тия благоприятни факти, той не можеше да не отчете няколко тревожни обстоятелства. Скарлатов никога не се доверяваше на един или два източника за информация. Обърна се за сведения към колеги от неговия ранг. Малките банкери също имаха свой морал, когато трябваше да се защищават от едрите банкови концерни. Те си помагаха в трудни минути и силата им бе преди всичко в обмена на информация. Един негов стар приятел — банкерът барон Щерн от Швейцария, му изпрати доста интересно писмо. Съобщаваше му, че немската и френската група може би ще се споразумеят по някакъв начин. Още по-тревожно бе, че, според Щерн, немците биха били доволни, ако вземат макар и малко участие в заема, и по-специално, ако фирмата Круп вземе дял от военните доставки. Това значеше, че немската група се е примирила със загубата. По това трябваше да се помисли. Нали Паул Кауфман бе преди всичко представител на Круп?! Сега Скарлатов не можеше да вярва нито на Пари Ба, нито на Кауфман и немците. Настъпи решителният момент. Банкерът повече не можеше да изчаква. Написа писмото, което отдавна бе замислил, лично до тримата директори на Пари Ба. В него с голяма тревога съобщаваше, че „току-що“ е научил от сигурен източник за плана на Пари Ба да създаде чисто френска банка в страната. Искаше в най-близко време точен отговор какво смятат да правят с него и неговата Банка. Решително заяви, че в зависимост от техния отговор той ще определи за в бъдеще своето, и респективно на Банката, поведение спрямо Пари Ба. И сега, като изостри съзнателно отношенията си с французите, отново остана да чака, защото бе техен ред. Те неминуемо трябваше да отговорят и да реагират. Затова когато Никола влезе сутринта в трапезарията, той не се учуди на неговото съобщение:

— В кабинета Ви чака господин Бускѐ.

Старият банкер не можа да скрие радостта си, че е предугадил точно ходовете на тримата директори и те, от своя страна, бяха заповядали на песа Бускѐ да дойде лично в Банката му. Все пак ще го накарам да почака малко, помисли банкерът и си сипа още една пълна чаша кафе, което започна да пие преднамерено бавно с някаква злорада наслада. Трябваше да сплаши Бускѐ, да го накара да излезе от релсите, да драматизира така картината, сякаш кризата е готова всеки момент да избухне и тогава Бускѐ да алармира Пари Ба. Не че старият банкер нямаше още няколко запасни хода. С тях неминуемо можеше да предизвика политически скандал. Беше събрал добра колекция от донесения, разписки, оригинални бележки, писма и преписи за рушветчийството на Княза, министрите и генералите. Тази колекция непрекъснато се попълваше. Но тогава щеше да отреже собствения си път за каквото и да било споразумение с Пари Ба. Той не беше убеден, че по тоя начин ще навреди и на Княза, но значеше да стане негов смъртен враг, а с това дейността на Скарлатов и неговата Банка в страната се поставяше под въпрос. Не, той нямаше да използва тези отчаяни ходове, но щеше да запази колекцията за по-благоприятен момент, когато ще бъде силен! Тогава щяха с лихва да му платят и нервите, и безсънните нощи!… Засега обаче и дума не можеше да става за някаква печалба! Сега борбата бе за оцеляване на Банката.

Той нарочно слезе по тайното извито стълбище, което водеше през скритата врата в кабинета му. По тоя начин знаеше, че макар и за миг, ще изненада Бускѐ и ще види истинското му състояние. А всяка изненада означаваше психологическо предимство. Той тихо открехна замаскираната врата, която изглеждаше част от библиотеката, и се удиви от вида на Бускѐ. Последният се разхождаше напред-назад в кабинета и си говореше нещо сам на родния си език. Явно не бе на себе си. Бускѐ не го забеляза веднага, така че банкерът има възможността да го наблюдава по-дълго, отколкото бе очаквал. Когато Бускѐ го видя, той просто не можа да реагира, а като се съвзе, каза:

— По дяволите, защо не влязохте като хората от вратата!

Това бе грубост, проява на невъзпитан човек, каквато бе истинската му същност. Случката предопредели цялото по-нататъшно поведение на Скарлатов.

Щеше да противопостави на арогантността аристократичната любезност. А той беше майстор на етикецията! Избра за разговора френския език и с дълбоко учудване възкликна:

— Но, господине, аз съм у дома си, в собствения кабинет!…

Говореше му с усмивка като на малко, непослушно дете.

— Седнете, господин Бускѐ, Вие сте очакван и скъп гост в моята скромна Банка.

Бускѐ, объркан, седна в близкия фотьойл. Бе потресен. Всичко бе очаквал, но не и такава любезност. Той искаше да се вземе в ръце, да събере мислите си, но старият банкер му пречеше с говоренето си.

— Имате измъчен вид. Трябва по-малко да работите. Но това е естествено… Големите работи ги вършат големите хора!… Ние им се възхищаваме, когато раздават къс по къс себе си, но не можем да бъдем като тях…

Скарлатов отиде при стъкления шкаф с напитките.

— Какво бих могъл да предложа на скъпия гост? Арманяк? Вино?

Бускѐ отрицателно кимна с глава. Тогава старият банкер седна в най-близкия до Бускѐ фотьойл. Съчувствие и загриженост се четеше по лицето му.

— Мога ли да направя нещо за Вас?

Изведнъж Бускѐ нервно заговори:

— Господин Скарлатов! Аз съм обиден! Дълбоко съм Ви обиден! Вие ме пренебрегвате! Вие ме дискредитирате! Вие не ме уважавате!…

Бускѐ спря, погледна банкера. Смяташе, че последният бурно ще реагира. Но Скарлатов мълчеше и доброжелателната усмивка не слизаше от лицето му.

— Е, какво мислите по всичко това? Говорете!

— Какво да кажа… Аз Ви слушам, господин Бускѐ, и си мисля как хората не могат да се разберат, макар Създателят да им е дал език да говорят… Не знаех, че съм могъл да засегна такъв голям човек!… Та кой съм аз? Малък банкер в малка страна! Но ако мислите, че с нещо съм Ви засегнал, готов съм да направя всичко, за да разсея Вашето съмнение!…

Бускѐ го прекъсна. Той не можеше дори да слуша учтиво.

— Вместо, господине, ние да бъдем в един лагер, да ми помагате, да ме подкрепяте, Вие заставате…

Бускѐ млъкна. Той разбра, че настъпва в област, където без преки доказателства само би развалил нещата.

— Аз Ви слушам внимателно, господин Бускѐ. Не разбрах само къде аз заставам?…

— Не ми помагате…

— Господин Бускѐ, когато дойдохте за пръв път в България, ако си спомняте, аз бях първият човек, който Ви посети pour faire une visite d’amitie^[2]. Макар и малък финансист, но изхождащ от същите кръгове, чийто официален представител бяхте Вие, мислех, че ще мога с нещо да облекча Вашите начални стъпки и да поставя основите на бъдещата ни съвместна работа. Кажете ми, как ме посрещнахте тогава?…

Скарлатов никога нямаше да забрави това посрещане. Той щеше да го помни до края на живота си. И дори в миговете, когато смяташе, че е длъжен да помогне на Бускѐ, беше достатъчно само да възстанови в съзнанието си този епизод, за да се спре.

— Да оставим това настрана, господине! — каза Бускѐ.

— Готов съм. От моя страна мога да ви уверя, че не питая никакви лоши чувства към вас.

— Това не е вярно. Спомнете си Юнион-клуб!

— Господин Бускѐ, повярвайте ми, по тоя път доникъде не можем да стигнем…

— Господин Скарлатов, напоследък някои кръгове водят кампания срещу мен.

— Срещу вас?

— Не се правете на наивен! Това са ваши приятели, ваши политически съмишленици!

— Господин Бускѐ. Човек не може да избере родителите си, камо ли приятелите си. Аз нямам приятели, а имам делови връзки с хората. Що се касае до принадлежността ми към народно либералната партия, която в момента управлява, все едно да обвиниш Людовик XVI, че е роялист!… Виждате сам колко несериозно е всичко това!

— Вие бихте могли да спрете опозицията, да й се противопоставите, да й повлияете.

— Но това не са деца, а възрастни хора със свое политическо минало и твърди убеждения. Техните партии са също едни от най-старите, най-големите и най-влиятелни в страната. Те също са ръководили дълги години държавата и може би пак ще я ръководят. Помислете какво биха сметнали хората, какво би станало с моя авторитет, ако аз се нахвърлях върху политическите си противници в зависимост от това към коя партия принадлежат?!

— Ако беше само до моята личност — каза Бускѐ, — щеше да бъде добре, но те нападат финансовите кръгове, към които принадлежим и двамата.

Скарлатов бе помислил, че Пари Ба е инструктирала Бускѐ да поднесе нещо като нота — заповед, но бързо отхвърли тази мисъл. Ако беше така, той нямаше да е толкова разстроен.

— Досега не съм получавал указания в този смисъл — излъга Скарлатов.

— Представител на Пари Ба в момента съм аз и аз изисквам това!

— Господин Бускѐ, вие се самозабравяте. Това е частна банка, моя Банка. Тя наистина е свързана с Пари Ба, както всяка малка банка е свързана с някоя голяма. Простете, че ви припомням тези взаимоотношения. Известно е как биха се отнесли във високите финансови кръгове, ако чуеха вашата перифраза на I’Etat — c’est moi!^[3]

— Можете и това да им докладвате, господине. Напоследък нали с това се занимавате?

Старият банкер в миг съобрази, че Бускѐ прави блъф. Вероятно е усетил, че Пари Ба получава информация и от друго място. Но не знаеше откъде. Явно бе, че Централата с нищо не би издала тайната преписка с банкера. Бускѐ се боеше за себе си и стреляше напосоки — дано отнякъде се обади скритият му враг!…

— Господине, за трети път в нашия разговор Вие ме обиждате. И ако досега не съм писал в Централата за това, не значи, че след Вашите думи няма да го сторя. Аз не ще Ви питам какво Вие пишете за мене и моята Банка!…

— И какво съм писал?

Банкерът изпита огромното желание да цитира някои откъси от секретните телеграми на Бускѐ, които държеше в своята лична каса горе, на втория етаж в библиотеката. Но знаеше, че не е нито времето, нито мястото, нито пък Бускѐ е човекът, пред когото трябваше да издаде какво знае. Затова спокойно отговори:

— Каквото сте пожелали, господин Бускѐ. Нищо тайно няма да остане. Бъдете уверен, че при една среща с директорите на Пари Ба те ще ми съобщят.

— А защо сте толкова уверен?

— Защото те са възпитани хора.

Този път засегнатият бе Бускѐ. Той разбра, но не посмя да реагира. Все едно, че не бе разбрал.

— Имам да Ви съобщя важно известие от Централата. Получих го от директора Торс. Ето го! Можете да го прочетете!

Бускѐ подаде един плик на банкера, но той не го взе.

— Писмото е до Вас лично, господин Бускѐ, ще Ви бъда благодарен, ако устно ми съобщите пункта, касаещ мен.

— Пишат, че трябва тясно да сътрудничим в тия трудни дни.

— Аз винаги съм бил готов.

Бускѐ с мъка продължи:

— Държат аз да се консултирам с Вас по всички въпроси.

— Това наистина е вече ново и неочаквано за мен!…

— Е, господин Скарлатов. Готов ли сте на такова сътрудничество?

Не. Скарлатов не бе готов на такова сътрудничество в момента. Освен това щеше да бъде глупаво от негова страна да даде всичко, за да помогне Бускѐ да се измъкне от тая каша. Какво щеше да спечели? Едно любезно благодарствено писмо. Затова реши да се измъкне от прекия отговор.

— Вие казахте „тия трудни дни“… Как да го разбирам? Както досега ли? И като се измъкнете от „тия трудни дни“, сътрудничеството ще отпадне? Ние никога не сме си сътрудничили! Две години, откак сте в България — защо именно сега решихте това?

— Не аз.

— И после, господине, какво ще е това сътрудничество? Кой ще взима крайното решение?

— Естествено аз!

— А отговорността при неуспех ще нося аз, така ли? И защо се налага да сътрудничим?

— Защото се подготвя заем.

— Нима?

— Господин Скарлатов, ако продължавате да играете ролята на неосведомен, разговорът ни става излишен!

— Зависи кой е осведомителят — опозиционната преса, германската, австрийската?… Не е все едно откъде научаваш. Аз знам това, което всички знаят. И точно тоя въпрос се мъча да изясня. Вие ли ме заобиколихте, или Централата. Ако е Пари Ба, аз нямам претенции към Вас. Ако това е Ваше дело, чакам обяснението!

Бускѐ мълчеше. Той не искаше да отговори.

— Е, господине? Вие в тези години се смятахте безпогрешен. Вие направихте всичко възможно да ме отдалечите от Пари Ба, да скъсате връзките ми с нея. Вие действахте, меко казано, непрофесионално! Вие осъществявахте директно връзката с Княза и правителството на генералите, като афиширахте тази връзка. Според мене Вие, господине, нямате необходимите данни и подготовка, за да осъществите политическите задачи, които Ви поставя Пари Ба. Не се сърдете, но това е мое мнение. А в лицето на моята Банка Вие имахте прекрасна база.

— Тази база е малка — каза Бускѐ. — Вашата банка не отговаря на новите изисквания. Заемите, които сме отпуснали на България, достигат астрономически цифри. А гаранциите, гаранциите?… Там е въпросът, господине!

— Моята банка можеше да се разшири, да уголеми дейността си, за да отговори на новите условия!

— Вече не може.

— Благодарение на вас, господин Бускѐ. И все пак аз съм доволен от вашия отговор. Благодаря ви!

— За какво?

— А нима не разбирате? Щом моята банка не отговаря на новите изисквания, тя е излишна!

— Това не е вярно!

— Тя вече не е необходима на Пари Ба или на вас лично?

— Не, не ме разбрахте.

— Разбрах ви много добре! А сега кажете ми, изпращали ли сте доклади до централата, настоявали ли сте тя да скъса връзките си с мене? Казвали ли сте, че моята банка е излишна? Предложили ли сте план за нова, чисто френска банка?

— Не.

Старият банкер нищо не отговори. Можеше с една дума да изобличи Бускѐ, но нямаше смисъл.

— Господин Бускѐ, както виждате, разговорът не доведе доникъде. Предайте на централата, че в най-близко време бих искал да се срещна с ръководството. Предайте им, че основният въпрос, който ме интересува, е какво възнамеряват да правят с мене, банката ми и добрия алианс помежду ни. Пак повтарям! За да съществува банка в малка страна, тя по принцип следва да бъде дъщерна, със своя майка в лицето на голяма, международна банка. Е, добре! Отказва ли се майката Пари Ба от мен? Докато не получа този отговор, аз ще остана настрани от битката! В зависимост от него ще определя и моето бъдещо поведение! Това, което очаква мен и Банката, не ми е безразлично! Оставам с най-дълбоки почитания…

Старият банкер се изправи. Бускѐ бе принуден да стане. Разговорът бе свършил.