Свобода Бъчварова
Земя за прицел (16)

Глава четвърта

Боксовата зала беше една голяма дървена барака, построена върху пясъците край езерото Леман, извън града. Носеше претенциозната фирма „Спорт-палас“. Вътре имаше две тренировъчни зали и една по-голяма с ринг. Отстрани на залите бяха прилепени без ред причудливи пристройки, където живееше притежателят — ирландец — с жена си и няколко служители. Тук живееше и приятелят на Скарлатов Брезов. Борис открехна вратата и мина по коридора. Ориентира се по шума от ударите върху чувала, които отекваха като ехо. Влезе в залата. Брезов току-що беше свършил тренировката с някакъв млад мъж. Приличаше на швед. Мъжът, наметнат със скъпа хавлия на раменете, влезе в кабината с душове. Брезов се усмихна на приятеля си. Имаше уморен вид. Борис погледна мощния му торс, дебелите мускулести, малко къси ръце и мускулестия корем. Вратът му бе също къс и мощен. Цялата физика на Брезов плашеше, ако не беше лицето му — интелигентно, открито и добро, което веднага предразполагаше към себе си.

— Ще ме почакаш малко да взема един душ и се облека…

Миришеше на пот. След като се избърса, навлече стария, окъсан халат. С два чифта боксови ръкавици той излезе. Скарлатов се отпусна на пейката. В залата бе спокойно. Само един мъж на средна възраст, изглежда англичанин, се упражняваше сам с уредите — крушата и чувала. Понякога взимаше нападателни пози или се биеше с въображаемия противник срещу голямото огледало върху дървената стена.

Когато Скарлатов пристигна в Женева, Брезов още го нямаше. Дойде едва втория семестър от Гренобъл, съвсем измършавял. Двамата се запознаха във факултета и веднага станаха приятели. Отначало Борис му помогна с малко пари и даже Брезов живя три месеца в неговата квартира. Беше открит, прям, амбициозен и унизително беден, но весел и жизнен. Родителите му бяха учители в България с мизерна заплата и отделяха за сина си почти всичко. Но то не беше достатъчно. С тия пари той не можеше да плати даже семестриалните такси. Опита се да намери работа като носач или изкопчия, докато накрая се запозна с ирландеца — съдържател на „Спорт-палас“, и стана спаринг-партньор^[1] в залата. Ирландецът, който имаше набито око на професионалист, бе оценил огромните възможности на Брезов. Той стана нещо като член на неговото семейство и понеже ирландецът пиеше постоянно, понякога до безсъзнание, цялата работа в залата падна върху плещите на Брезов. Плащаха му добре. Имаше много англичани-спортсмени — и стари, и млади — и тая боксова зала им напомняше Отечеството. По мнението на специалистите Брезов имаше всички качества на шампион. При закрити състезания, каквито ирландецът устройваше за реклама на заведението с професионалисти, бе нокаутирал доста нашумели имена от Британския остров. Ударът му бе страхотен и състезанията приключваха бързо с нокаут. Но при нужда можеше да издържи и двайсет рунда. И въпреки че нямаше достатъчно време за Университета, Брезов се нареждаше измежду първите студенти. Компенсираше недостига на време с феноменалната си памет, желязна самодисциплина и простотата, с които подхождаше към изучаваните науки. Може би нямаше обширни знания, но в замяна на това извънредно точни и съществени. Следваше Юридическия факултет. Членуваше в Българската работническа социалдемократическа партия на тесняците. Беше социалист, така да се каже, по рождение, тъй като родителите му в България имаха славата на първосъздатели на новата, марксическа партия. Така от детинство Брезов бе проникнат от тия идеи и ако следваше, то не бе за да стане съдия в Отечеството или адвокат да печели пари, а да бъде достоен член на Партията!… Той пръв увлече Скарлатов с произведенията на Маркс, Енгелс, Плеханов, Кауцки и други теоретици на научния социализъм от онази епоха. Под негово ръководство Борис упорито се занимаваше предимно с политическа икономия и постепенно навлезе в тази област, където в университета нямаше съперници. Той никога нямаше да забрави възторга, който изпита, когато се запозна с „Капиталът“. До ден-днешен препрочиташе с увлечение главите за стоката и първоначалното натрупване, както някога четеше „Клетниците“ на Виктор Юго. Със страст се хвърли да изучава всичко, издадено от Маркс. Защото неговата честна и непокварена духом натура се изпълваше с особено вълнение, когато стигаше сам до някоя истина. В душата му тя се сливаше с радостната надежда, че най-сетне онова добро — задължително и абсолютно — ще настъпи за всички хора на земята. Социалистическите идеи за Скарлатов бяха едно пътешествие на ума във висините на теорията, което пораждаше романтичен подем на духа му. Докато за Брезов те бяха нещо реално, нещо, което трябваше да се осъществи сега, днес и преди всичко с лична дисциплина и безусловна преданост. Защото ако можеше да се говори в България за дисциплина изобщо в едно политическо сдружение, то тя бе въведена за пръв път от Благоев в Българската социалдемократическа партия и остана крайъгълен камък на нейната практика. Понякога Борис се учудваше на лекотата, с която Брезов възприемаше нарежданията на Партията. Приятелят му зарязваше всичко, когато му поставяха партийна задача от България. Той даваше последния си грош и гладуваше истински, ако Партията искаше от него пари. Скарлатов беше също безкористен и готов да даде всичко, което му потърси Брезов, но намираше неговото отношение за безкритично. На тази почва между тях избухваха спорове.

Сега двамата приятели напуснаха залата. Вървяха бързо по малката пътечка върху пясъчния бряг и разговаряха.

— Борисе, повече така не мога — рече Брезов. — Остават ми още две години, но ще трябва да скъсам с бокса.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Предсказват ми дори голямо бъдеще в бокса. Но това значи битки. Серии от удари по главата, докато оглупея напълно. Проклинам деня, в който се свързах с ирландеца!

— А как смяташ да живееш?

— Спестих малко пари, но не са достатъчни. Разчитам на теб. Би ли ми намерил студенти за частни уроци?

— Да преподаваш уроци е по-лошо от бокса.

— Ще ми трябва съвсем малка допълнителна помощ. Да речем, двама-трима студенти…

— Имам двама. Те са изключително глупави.

— Толкова по-добре! А може би ще съкратя срока на следването. Трябва да се връщам час по-скоро в България!…

Беше вече нощ, когато те влязоха в кафене „Ландолт“. То представляваше нещо като екстериториална ивица земя, определена за чужденците — главно славяни — и в различните периоди го окупираха ту руснаци, ту българи. Сега то беше пристанището на българите в Женева. Който откъдето и да дойдеше, първо отиваше в „Ландолт“, тъй като само там можеше да срещне онзи, когото търси, или да получи необходимите сведения по всички интересуващи го въпроси. Беше чисто, уютно и топло старинно кафене. В „Ландолт“ освен кафе можеше да изпиеш и чаша кирш, коняк или да хапнеш нещо. Но най-важното бе, че можеш да седиш цял ден на топло само с едно кафе, да прочетеш цялата световна преса, включително българската и руската, да се приютиш на някоя крайна маса и напишеш писмо, или даже да си преглеждаш записките от лекциите, стига да не ти пречи шумът.

Това кафене беше нещо като частен кабинет на Матов. За неговия личен живот не знаеха нищо. Едва на бала Борис бе научил, че е женен. Явно личеше, че условия за работа в къщи няма, и затова работеше всеки ден в „Ландолт“ на топло. С чаша шварц-кафе пред себе си и бележник Матов седеше в ъгъла на една маса, сам до прозореца, и пишеше с молив. Спираше, вдигаше глава и дълго се взираше с блуждаещ поглед към улицата. Тогава не беше в Швейцария, а някъде в България… никой не го закачаше. Знаеха, че в такъв момент той отсъства. Затова и Борис, когато влезе в кафенето и видя Матов, не му се обади. Тук бяха Радков, Бижев, Стоянов и още много други българи, които шумно разговаряха. Щом го забелязаха, млъкнаха, но след малко продължиха. Беше уверен, че пак нещо клюкарстват по негов адрес. Двама сръбски студенти го чакаха. Четиримата седнаха на една маса. Борис кимна към Брезов.

— Ето този господин също може да ви преподава.

— Но ние искаме Вас!

— Той е по-добър от мене!

Разговорът се водеше на сръбско-български и всички се разбираха. Започна дълъг и безсмислен пазарлък. Колко всичко ми е омръзнало, си каза Борис.

— Е, братко. Ето ти двама студенти! Бъди благословен в новото си поприще!… Ако нямах тоя дефект да ми се замайва главата, с удоволствие бих се сменил с тебе, па макар и всеки ден да ям бой като магаре…

— Изглежда никога не са те трепали както трябва. Иначе щеше да пееш друга песен!…

По-нататък Борис остана на масата безучастен. Пазарлъкът завърши с капаро от една трета. Втората трета щяха да дадат по средата на подготовката, а последната — след взимане на изпита.

— Ами ако не успеем? — попита един от сърбите.

А ти какво, глупако, аз ли да ти ги взема, искаше да викне Борис, но се сдържа. Вместо това, чу гласа на Брезов.

— Ако не ги вземете, последната трета няма да плащате!

Накрая дадоха определената сума и се отдалечиха на друга маса. Брезов потърка парите в небръснатото си лице.

— Виждаш ли, ето ти буржоазното общество в действие.

— Съвсем вярно! При свободната конкуренция винаги единият остава гладен. В случая — аз!

Двамата се засмяха.

Матов беше свършил работата си за този ден и келнерът му донесе голяма чаша кирш. Той отпи от нея и заговори на висок глас без всякакъв повод. Всички млъкнаха.

— На човек са нужни само пет неща, които не е трудно да получи: хляб, да яде, покрив, за да не го вали дъжд и сняг, дрехи — да се предпази от студа, работа, за да се уважава, и култура, за да помни, че преди всичко е дух, а не материя!… Кажете ми, кои от тия неща ти позволява буржоазията да имаш? Тя е готова да отнеме последното късче на сирачето! Разбира се, има разлика между буржоазия и буржоазия. Тук, в Швейцария, знаят, че магаре с камъни не се храни! Но така ли е у нас? Там буржоазията унищожава всичко! Унищожава горите, природните богатства, готова е да теслими България за бучка захар на който и да е! Нацията гладува, изражда се. Населението започва да намалява. От най-голяма нация на Балканския полуостров в скоро време ще се превърнем в най-малката! Защото нашият чорбаджия е мелез между вълк и свиня. Всичко изяжда, а каквото не може — издушва, и все е гладен! За нашия чорбаджия не важи правилото, което имат християнските народи — яж, но дай и на другия да яде! Не му взимай всичко! А и нашият политик е същият! Щом дойде на власт, иска да заграби всичко, да се наплюска! За него няма нищо трансцедентално! Той се ражда с чувството, че вечно ще живее. Затова песните на нашия народ за смъртта звучат толкова мрачно: „В ЧЕРНАТА земя ме зарови!“. И каквато буржоазията — такъв и Дворецът! Сякаш Фердинанд се е родил не на Запад, а в някой български пущинак. Но затова пък каква мания за величие! А и в обикновения българин тая мания е умопомрачителна!… Сложете последното българско говедо за министър-председател на Англия? И какво? Съвсем няма да се уплаши! Нито от отговорност, нито, че няма понятие как се управлява, а ще тресне юмрук по софрата и ще изреве: „Видяхте ли, бе! Най-сетне ме оцениха!“ Простотия, духовна дивотия, лошотия, завистливост, нетърпимост, безпощадност!…

В кафенето се чу възмутеният глас на Бижев:

— Вие, господин Матов, клеветите българина!

— Аз не говоря за българина, а за българската буржоазия, която управлява страната! А кой е погледнал в душата на българина? Кажете ми, какво се таи в нея? Той дори на собствената си жена не казва какво мисли!… Но ще дойде денят, когато омразата ще избухне. И тогава ще видите вие, синковци, българина!… Не само ще се изненадате, но и на очите си няма да вярвате. Защото тая натрупана злоба ще се разрази в апокалиптични картини…

В същото време в кафенето влязоха трима души. Единият беше висок с малки мустачки, изискано облечен и с мека шапка. Останалите двама бяха от този тип хора, които се запомнят. И двамата млади. Единият бе тънък, строен, прекалено слаб, с дълги коси и небръсната рядка брада, с трескав поглед в блестящи очи. Лицето му приличаше на икона. Пълна противоположност бе другарят му. Нисък, набит, с малко криви крака, едро, червендалесто лице и рижави, късо подстригани „а ла Бисмарк“ коси. Селския си кожен калпак държеше в ръка. Облечен бе в цивилен костюм, но от тъмнокафяв шаяк и без вратовръзка. Всички в кафенето се извърнаха и млъкнаха. Бижев скочи да ги посрещне. Изглежда ги водеше високият, строен и изискан мъж. Останалите двама млади имаха типичния израз на българи, попаднали за първи път в чужбина. Всички се отправиха към масата на матов и седнаха при него. Полека-лека монотонният шум от разговорите в кафенето се възвърна.

— Тия кои са? — попита Скарлатов.

— Полковник Стоев от Министерство на войната. Прочут аферист, картоиграч и женкар. Не за добро е дошъл в Швейцария… Другите двама са македонски терористи^[2].

— А защо отидоха при Матов?

Брезов не отговори веднага и пряко на въпроса.

— Впрочем — каза той, — с Матов сме в обтегнати отношения.

— Но на бала не бяхте!…

— Ти не си идвал тази седмица в кафенето.

— Случи ли се нещо?

— Бижев направи събрание в „Ландолт“ за събиране на помощи за македонското революционно движение. Фарс, който той ще представи в кореспонденциите си като многолюдно, патриотично събрание!… Бяха и двамата терористи със Стоев.

— Събраха ли нещо?

— От българин пари?! — удиви се Брезов на наивността на Борис.

Скарлатов погледна към масата на Матов. Четиримата разговаряха с наведени глави като заговорници.

— Единият нещастник, тоя, по-високият, изглежда е туберкулозен. Абсолютен маниак, но от възвишените!… За пет минути изтърси толкова глупости, колкото си нямаш представа!…

— Какви?

— Стария върховистки лозунг: Пари, оръжие, терор!… И очерта такава бъдеща картина на Македония, каквато може да се сравни само с Дантевия „Ад“.

— Никой ли от нашите не стана?

— Станах аз.

— И какво каза?

— Повторих тезата на нашата Партия… Че освобождението е дело на целия народ и може да се проведе само от революционна организация, дисциплинирани членове и революционни комитети!… Че решението на македонския въпрос е само в бъдещата Балканска федерация!

— Публично ли се скара с Матов?

— Не. След събранието разменихме няколко думи… неприятно ми е да говоря.

— Какви думи? — настояваше Борис.

— В неговия стил… че не е важно откъде ще тръгнеш за истината, важното е да я стигнеш… аз — обратното, и така…

Двамата помълчаха, а после Борис каза:

— Тия наши махленски кавги… Тая наша провинциалност ме отчайва…

— Но, Борисе, помисли, нима може в днешно време да се дава предимство на националните революции, а не на социалните, на общочовешките?! Нима тия наши дългокоси терористи могат да повлияят върху хода на историята без Маркс и Енгелс?! И Матов — в такава компания! Жалко!…

— Не забравяй, че Матов е свързан с македонското революционно движение!

— Нямам нищо против! Но защо има работа с тия типове?

— Може би в едно революционно движение такива типове не са малко и не могат да се пренебрегнат?

— Всеки компромис има далечни последствия!

Борис видя как Матов стана от своята маса, като остави тримата на нея, и тръгна към тях. Беше любезен и усмихнат.

— Здравейте! — поздрави той.

— Здравей! — отвърна Борис.

Брезов само кимна с глава.

— Имам една молба към вас двамата… Бихте ли дошли тази вечер в „Петте бора“?

— А по какъв повод? — попита Брезов.

— Ще хапнем, ще разговаряме, ще се веселим…

— Само това?

— И ще поговорим по една работа. Имам нужда от вашата помощ и вашите знания.

— Ако е свързано с тия, които седят на масата ти, няма да дойда.

— А ти, Борисе?

Скарлатов погледна Матов. В очите му имаше молба. В тоя момент той се разкъсваше между двамата си единствени приятели и, все пак, не можеше да откаже на Матов.

— Аз ще дойда.