Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и начална корекция
chiche (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2014)

Издание:

Свобода Бъчварова. Земя за прицел

Българска. Първо издание

Издателство на БЗНС, София, 1984

Рецензенти: Цветана Тодорова, проф. Тончо Жечев

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Петя Генова

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

 

Код №29-95362 / 5605–68–84

Издателски №8/1984 г.

Дадена за набор на 11 октомври 1983 г.

Подписана за печат на 7 март 1984 г.

Излязла от печат м. май 1984 г.

Формат 84 х 108/32.

Изд. коли 16,38.

УИК 14,60.

Печатни коли 19,50.

Тираж брошура 30250

Цена брошура 1,54 лв.

Тираж твърда подвързия 6000

Цена твърда подвързия 1,96.

Издателство на Българския земеделски народен съюз 1000, София, ул. „Янко Забунов“ №1

Печатница на Издателството на Българския земеделски народен съюз

Поръчка 1684/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Скарлатов искаше да се отърси от тягостното чувство и навън реши да се осведоми от Щаренберг за личността във визитната картичка. Извади я от джоба и му я подаде. Графът стреснато го погледна.

— Барон Базил Захариас[1]… — прочете той.

— Познавате ли го?

— Лично не. А Вие?

— Аз също.

Тогава графът набързо разказа това, което знаеше за тази тайнствена личност. Бил прекалено богат. Свързан с най-мощните банкери и концерни в света!… На времето се подвизавал в Ориента и в Турция, където спечелил богатството си и достигнал висши правителствени постове. Произходът му бил неясен. Знаел великолепно всички основни европейски езици плюс гръцки, турски, староеврейски и арабски. Живеел ту в Париж, ту в Лондон, ту в Женева, Виена или Берлин, където имал собствени резиденции. Понякога го виждали на игралната маса и никога не губел. Основното му занятие било продажба на оръжие по цял свят, и то неофициално. Имал собствен търговски флот. Именно поради тази търговия, свързана с войни, въстания и убийства, си спечелил славата на злодей. Всички изпитвали мистичен ужас пред личността му, какъвто хората изпитват пред палача. Не протестирал, когато в печата пишели най-невероятни неща за него, граничещи с легенди. Това, според графа, му било приятно. Да, това бил могъщ и с огромни връзки човек!… Но малко пернат на тема окултизъм, ложи, предсказания и магии…

Скарлатов бе толкова силно заинтригован[2] от разказа му, че не усети как Щаренберг свойски го хвана подръка.

— Господин Скарлатов… аз също бих искал да Ви попитам за нещо…

— Моля, графе…

— Какво мислите за Симон Щерн?

Борис неволно се намръщи.

— Разбрах, че я познавате от дете… — бързо добави графът.

— Тя е чувствително, гордо и интелигентно момиче.

— Знам, че не е за мен. Изобщо не съм за семеен живот!… А и тя, доколкото схващам, не питае никакви чувства към мене. Но нямам друг изход. Единственият, изглежда, е в изгоден брак.

— Единственият?

Борис попита механично, но не очакваше реакцията, която последва от страна на Щаренберг. Той заговори страстно, някак припряно. Започна с това, че за него, разбира се, има изход. Той го е проверил! Хиляди пъти е бил близо до успеха, но винаги губел, понеже нямал достатъчно средства, за да проведе системата си докрай. От младини играе на рулетка и ако нещо наистина знае досконално, това са правилата и възможностите на тая игра. И в края на краищата той ще покаже кой е! Нека го смятат за вятърничав аристократ! Но той се отнася към рулетката с цялата сериозност и смята, че да посветиш способностите си в тая област съвсем не е глупаво. Това е повече от най-висша математика… И ето, след два дни той заминава за Монте Карло. Наистина капиталът му е малък, но ако играе внимателно, може би този път ще разбере достойнствата на системата си. Щаренберг извади от джоба на палтото едно измачкано тефтерче. Започна да му обяснява цифрите и начините на залагане. Целият се бе изчервил от възбуждение. После му разказа случаи на големи печалби, а също и за няколко тайнствени играчи. Накрая предложи на Скарлатов да отидат заедно на юг, да обединят капиталите си и проведат на по-широка основа системата му. Тоя път той не се съмняваше ни най-малко в нейния успех!… Тия думи, тази непоколебима увереност, изгарящият стремеж към шанса в хазарта, тази неистовост, стигаща до лудост, дълбоко потресоха Борис. Тоя човек бе разкрил себе си на него, непознатия!… Под тая сдържана аристократична маска бушуваше такава страст, която със силата си неволно предизвикваше уважение. Борис бе от хората, които много се колебаеха, преди да вземат решение. Затова тая всеотдайност на Щаренберг го респектира. Тогава той не знаеше, че по-голямата част от човечеството мисли и се колебае в решенията си като него и само една малка част, само единици, вярваха така силно в себе си, че можеха да увличат останалите хора след своите идеи. Такива бяха императорите, пълководците, великите политически личности, създателите на религии и картоиграчите. Хора, дотолкова убедени в своята правота, която изключваше каквато и да е друга истина, освен тяхната!…

— След два дни тръгвам, господин Скарлатов. Елате! — Не изпускайте щастието си! Предполагам, че и Вие сте зле материално. И на Вас Ви трябват пари.

Да, на Скарлатов му трябваха пари, и то много пари, но възрази:

— Доказано е, че от рулетка не може да се спечели, по-точно печелят собствениците!…

— Не е вярно! Освен всичко друго, това е единствената възможност да бъда самостоятелен и да не завися от хората!…

Това графът изрече така убедено и с такъв наивитет, че Борис истински се замисли за неговото умствено състояние. Разделиха се малко преди моста, но Борис не се прибра в къщи. Той седна на една пейка, изчистена от снега, в Жарден д’Англе. Беше тъмна нощ, но не усещаше студ. Силата и възбудата, която излъчваше Конрад Щаренберг, му се беше предала. Той гледаше пред себе си елхите, отрупани със сняг, но не ги виждаше. Защото в тоя момент си представи рулетката и златото, много злато, което печели с един удар!… Опита се да изхвърли тая мисъл от главата си, мисълта за единствения удар, спасителния удар в живота, който би му дал всичко, от което се нуждаеше. Но не можеше да се отърве от това видение. Борис стана.

— Започвам да полудявам… — каза гласно той.

Още долу, от улицата, видя, че прозорецът на мансардната му стаичка светеше. Завтече се, бързо отключи и влезе. Мадам Ролан усмихнато го посрещна.

— Господин Скарлатов, имате гост… Един много изискан мъж. Шик, с такива хубави маниери!… Простете, че го поканих във Вашата стая… Оля-ля-а-а-а… доста е разхвърляна… Чака Ви. Правих му компания, докато дойдете.

Борис се изкачи на няколко скока и отвори вратата на стаята си. Елегантният мъж, който седеше до бюрото, стана и тракна с токовете, като се поклони.

— Полковник Стоев. Интендант от българската армия.

— Скарлатов, студент. По какъв повод ме търсите?

— Господине, аз от дълги години работя съвместно с Вашия баща. Той е мой патрон! Искам да изразя задоволството и радостта си, че сега се запознавам със Скарлатов-син.

Борис сухо каза:

— Не разбирам връзката.

— Мога ли да седна?

— Моля…

Полковникът седна. Борис също, но така, че разстоянието между двамата да бъде по възможност най-голямото. Стоев беше човек, който внимателно наблюдава събеседника. Веднага разбра, че стъпва на хлъзгава почва с името на стария банкер.

— Поводът, по който идвам, съвсем не е свързан с баща Ви. Господин Скарлатов, идвали ли са при Вас двама македонски революционери?

— Двама терористи?

— Можем да ги наречем и така, ако не действаха от името на най-мощната нелегална политическа организация на Балканския полуостров. Но, за да не губим време, ще пристъпя направо към работата. Въпросните лица са упълномощени да купят оръжие и боеприпаси. Вярвам, че знаете това…

Борис бързо съобрази, че сега е моментът да прекъсне разговора. Но любопитството му бе голямо, затова реши да го проведе докрай, с цел да получи необходимите сведения. Спомни си молбата на Матов, ето защо кимна с глава. Полковникът продължи:

— Отлично! Вие не сте се наели с тази работа и правилно! Предполагам, че подозирате в каква каша бихте се забъркали?…

Борис се ядоса. Този нахален тон направо го вбеси. Сякаш някакъв дух на противоречието започна да го ръководи.

— Обещах да проуча въпроса — отвърна той.

Полковникът млъкна. Беше изненадан.

— Значи така… Приели сте да бъдете съветник? При това положение вярвам, че са Ви уведомили какви стъпки са направени.

Борис нямаше и понятие какво се е правило преди него, но реши да блъфира.

— Господин полковник, в течение съм на всичко. Вие досега се опитвахте по наивен начин да разберете какво смятам да предприема. Естествено е, че няма да Ви кажа нито дума! При това положение считам разговора за приключен, освен ако желаете непременно да издекламирате Вашия монолог.

Полковникът взе една чаша от бюрото. Погледна я. Там нямаше нищо. Но Борис мълчеше.

— Е, добре, господин Скарлатов… Сякаш виждам баща Ви пред себе си… Парите на Организацията са преведени на Запад с посредничеството на Търговска банка Скарлатов и син. Не искайте от мене да Ви кажа къде!

— Банката е Мезон Щерн! Стоев стреснато го погледна.

— Значи и това са Ви съобщили?

— Полковник Стоев, Вие лично какво направихте, за да задоволите искането на Организацията?

— Господине, аз съм офицер от българската армия. Наистина патриотичният ми дълг е да подпомагам нашите братя в Македония. Но ако нещо се случи, плащам аз! Разбирате сега, че можех да бъда страна в сделката само като частно лице. Вземете в съображение, че в случая нямаше да има нужда от нелегален трафик. Оръжието е складирано на самата турско-българска граница. Ако се бяхме споразумели, прехвърлянето му щеше да е детска шега!…

О-хо, си каза Борис. Значи тия преговори имат дълга предистория и чак сега научавам.

— И все пак, господин Стоев, защо не осъществихте сделката?

— Намериха се разни типове, които внушиха на двамата терористи, че оръжието е остаряло и бракувано от българската армия.

— Но щом сте тук, в Швейцария, значи не сте изгубили надежда… Може би печалбата не е за изпускане?

— Печалба за мене няма да има никаква!

— Разбирам. Патриотичен дълг. Но като доверено лице ви питам, как смятате да набавите оръжието? Да го купите откъде?

— Господине, ако не се казвахте Скарлатов, щях да помисля, че имам работа с невежа. Знаете добре, че Шнайдер, Круп и Армстронг не биха продали и патрон на частно лице.

— Това знам! — излъга смело Скарлатов. — Става дума… кои ще бъдат посредниците, тъй като са верига. Интересува ме името на главния посредник.

— Аз няма да отговоря на този въпрос. Не мога да ви отговоря!

— В такъв случай ще дам препоръка на моите довереници да бъдете изключен като един от посредниците в сделката!

Полковникът мълчеше. Той наистина не можеше да каже нищо за трафика на търговията с нелегално оръжие, тъй като собствената му кожа бе по-мила от най-голямата печалба.

— Не правете това, господин Скарлатов. Аз ви предлагам блестяща сделка! Няма да има нито нужда от фабрики, нито от посредници. Вие сте студент. Колкото и да е богат баща ви, едва ли би покрил всичките ваши нужди и желания. Обяснете им, че е невъзможно тук да купят оръжие. Тогава ще бъдат принудени да се върнат на първото ми предложение за оръжието на границата. Ще делим печалбата на две!

— Печалбата ви като посредник?

— Не. Почти цялата сума. Оръжието не ми струва нищо. Господин Скарлатов, нека не се самоизяждаме като българи!…

— Вие знаете по-добре от мене какво значи негодно оръжие за революционери! Една истинска касапница!…

— Годно е! Само е малко остаряло…

В тоя момент една мисъл осени Борис. Тя се яви внезапно като повей от дълбините на съзнанието му, както на артистите се явява внезапно вдъхновението. Той попипа портфейла си във вътрешния джоб и каза:

— Господине. Смятате ли, че вие сте единственият, който може да осъществи тази сделка?

— Не мисля, а твърдя!

— Ами ако ви докажа обратното?

— Тогава ще се откажа от нея.

Скарлатов извади от джоба си портфейла. Там някъде бе оставил визитната картичка. Извади я.

— Господине, прочетете това…

Полковник Стоев стана, отиде при него и прочете визитката. Челото му се изпоти.

— Господине, вие сте самият дявол. Надминахте баща си! Приемете моя… моя поклон!…

Борис се усмихна, когато видя, че Стоев наистина изискано се поклони. Този човек умееше да губи. С това му стана донякъде симпатичен. Съобрази също, че сам едва ли би свършил някаква работа. Полковникът щеше да бъде добра маша.

— Не го приемайте толкова трагично, полковник… Все пак ще ви имаме предвид!…

— Благодаря, господин Скарлатов. Заслужавах си този шамар. Аз ви подцених. Никога втори път няма да сторя тази грешка. Ако съм ви нужен, ще ме намерите в хотел „Екселсиор“. Ще бъда в Женева още една седмица.

Борис стана от бюрото. Офицерът също.

— Имам чест — каза Скарлатов.

Полковникът кимна, искаше да каже нещо, но после се завъртя на токовете и напусна стаята с приведена глава. Борис не го изпрати. Остана до бюрото. Всичко му беше странно и чудно.

— Боже господи, какво правя аз?! — каза той гласно.

Още държеше визитната картичка в ръка. Чак сега я разгледа подробно. На едната й страна имаше златен герб с полумесец, звезди и пирамида. Отдолу се четеше името:

БАРОН БАЗИЛ ЗАХАРИАС

Обърна я. Със старинни черни букви бе написано на френски: „както сянката следва тялото, кармата[3] следва нас. Всеки по необходимост трябва да вкуси това, което самият е правил!“

Бележки

[1] Захариас (Захарос), Базил (1842–1936) — роден в Турция. Крупен международен търговец на оръжие, свързан със световните фирми „Норденфелд“, „Максим“ и „Викерс“. Получава титлата баронет, става сър Базил, награден е с най-големите ордени на Британската империя и на Франция.

В неговия образ се разкрива нещо много характерно в дейността на международния капитал от XIX и XX в., актуално и до днес: използването на всички средства, включително и съблазънта от тайнствената практика на черното магьосничество и на разните мистически секти. Чрез тях той прониква до най-висшите сфери на буржоазното общество и монархическите дворове с най-различни цели — разузнавателни, печелене на влияния, въздействие върху мисленето на определени хора и т.н. Показателна в тази насока е ролята на Распутин в семейството на последните Романови в Русия. Но най-силно, с най-много резултати в това отношение е масонството (франкмасонството). То получава името си от средновековните зидарски цехове. На френски значи свободен зидар. Възниква в Англия в началото на XVIII в. като религиозно етическо учение, което се противопоставя на феодалното самодържавие и официалната църква, като увлича много просветени хора. Достатъчно е да си спомним страниците във „Война и мир“, където Толстой описва посещението на граф Пиер Безухов в една масонска ложа. Много са видните личности сред световното масонство — Фридрих II, Фридрих III, английските крале Едуард VII и Едуард VIII, Джордж Вашингтон, Франклин, Чърчил, Волтер, Гьоте, Кант, Моцарт и др. В България: княз Александър Батенберг, министрите Константин Стоилов, Александър Цанков, Богдан Филов, Димо Казасов, дипломатът Симеон Радев, проф. Александър Балан, проф. Михаил Арнаудов, банкерът Атанас Буров, писателите Михалаки Георгиев, Константин Величков, генерал Ал. Протогеров, солунският атентатор Павел Шатев и още много други — от всички професии, от всички поприща.

От XIX в. насам ръководството на масонските ложи е в ръцете на едрата буржоазия, която ги използва за свои политически цели. Сега центърът на масонството е в САЩ.

[2] Запазен е правописът на хартиеното издание. Бел.ел.коректор.

[3] Карма (древноинд.) — деяние, постъпка. Закон за причините и следствията в индуската философия, който се изразява в това, че съвкупността от всички добри и лоши дела, извършени от индивида в предишните му съществувания, определят неговата съдба в последващите му съществувания.