Свобода Бъчварова
Земя за прицел (24)

Глава дванадесета

Той изкачи тихо стъпалата на мансардата, които сякаш нарочно скърцаха най-много, когато се стараеше да бъде незабелязан. Помъчи се безшумно да отключи вратата, но тя широко се отвори и пред него застана мадам Ролан.

— Господин Скарлатов, няма защо да криете годеницата си! Аз имам вкус и мога да Ви кажа, че е много възпитано момиче. Поздравявам Ви! И моят съвет е да престанете да скитате и се прибирайте навреме!…

— Благодаря за съвета — каза троснато Скарлатов и тръгна към своята стаичка. Той чу гласа на Симон. Тананикаше си някакъв мотив. Отвори вратата. Тя бе облякла домашна роба. Сложила бе стаята му в ред. Имаше даже цветя на масата. Хазайката влезе след него и каза:

— Остава да пренесем двойното легло…

— Мадам, Вие съдена ли сте?

— Не, но защо? — обърка се хазайката.

— Защото скоро ще Ви съдят за сводничество! — каза Борис.

— Но, господин Скарлатов…

Мадам Ролан се просълзи. Симон я прегърна и сякаш тя това бе чакала, за да заговори наново:

— Не се безпокойте, мила… — обърна се тя към Симон. — Напоследък беше много нервен. Преуморен е от четене… Иначе е шик и възпитан мъж! Ще му мине. Всичко ще се оправи! Знам ги аз тия работи…

Най-сетне тя излезе. Борис бе отчаян.

— Ще ида да купя нещо за ядене — каза той.

— Няма нужда. Приготвихме вечеря. Има и десерт.

— Остава само шампанското!…

— По-добре коняк. Толкова ми хареса…

— Изглежда не си почистила както трябва…

Борис измъкна зад пердето на прозореца една бутилка, до половината пълна. Изправена до прозореца, Симон го гледаше — напрегната и леко уплашена. Той сипа по малко в две чаши. Чукнаха се и отпиха по глътка.

— Симон, комедията свърши! Изпийте си чашата и ще взема файтон да Ви заведа в къщи.

— Вие няма да направите това! Аз вярвам във Вас!

— Симон, Вие не сте малко момиченце, нито аз добрият принц от „Хиляда и една нощ“!

— О, Бо̀рис, колко мило, че си спомняте!…

— Симон, аз не се шегувам!

— Да, Бо̀рис, аз тогава се бях простудила и Ви чаках и като дойдохте, Ви попитах искате ли да се качите на луната, а Вие ми казахте: „О, не, ще ми свети цяла нощ“, и аз страшно се смях…

— Симон, престанете да ме разигравате! — викна Борис.

— Но Вие няма да позволите да ме продадат на този идиот!

— Но аз не Ви обичам!

— Знам. Но знам и че нямате друга, която да обичате.

— Откъде сте сигурна?

— Сама се досетих.

— Как?

— Чрез сърцето си. Вие може би мислите, че познавате жените?

— Не, не мисля, или по-точно мислех, преди да се случат някои неща…

— Борис, нека говорим както трябва!… Аз не съм вече малка, дори вече ме сгодиха! — с горчива насмешка каза Симон. — Приемам, че не ме обичате. Така е, въпреки че ми е болно. Но не ме и мразите, нали?

— Не.

— Може би аз Ви харесвам повече от останалите жени?

— Да, харесвате ми.

— Може би с времето биха се появили и някакви чувства към мене?

— С „може би“ не се разсъждава!

— Съгласна съм, но сега това „може би“ е реалност! Аз Ви обичам, а Вие нямате друга. Следователно МОЖЕ БИ Вие бихте ме обикнали?…

— Твърде много предположения!

— Е, добре. Бихте ли намерили по-добра съпруга от мен?

— Не Ви липсва самочувствие, но все пак ще Ви отговоря честно. Вероятно не!

— Така-а-а… За мене най-голямата печалба би била, ако Вие ме обикнете, ако се ожените за мен и ме вземете от семейството ми.

Борис неволно се усмихна.

— А най-малката?

— Ако ме оставите тук. Впрочем аз взех вече най-малката печалба. Скандалът е готов. Поне се отървах от сватбата!

— Сигурна ли сте?

— Не съм сигурна и тъкмо от това изпитвам ужас. Вие не знаете на какво е способен папа!… Това са поколения лихвари, събрали омразата на почти цяла Германия и Австрия! Презирани и гонени, но необходими… Затова и са станали католици. Естествено баронската титла е също купена и сега трябва да се заздрави с поредица бракове на дегенерати, но със синя кръв! Парите от нас, родословието от тях!… А пък аз искам да обичам, да обичам мъжа си, децата си… Много ли искам?

— Нормално…

— Но папа ще направи всичко възможно, за да не получа това, което искам.

— А фон Щаренберг?

— Той иска парите ми. Аз имам и образование. Ще завърша Университета. Мога и сама да се издържам. Освен това имам свои пари. Щернови са пръснати по цяла Европа и Америка. В края на краищата те ще се примирят, ако… ако…

— Какво ако?

— Ако сте смел! И тогава ще имате моята вечна, кучешка благодарност.

— Но Вие не бихте желали Вашата признателност да се превърне в примка на шията ми, нали?

— Разбира се. Но така ли я възприемате наистина?

Борис отмина въпроса и.

— А защо избрахте мене?

— Защото Ви обичам и защото сте единственият мъж, когото познавам с такова кавалерско чувство. И Ви обикнах от дете. Още като влязохте за първи път, помните ли?…

— Не, не помня!

— Плитките ми все падаха върху клавишите. Вие ми отмахнахте едната назад, а като свърших да свиря, ми казахте: „Какви тежки плитки на такава малка главичка!“. О, Борис, аз казах всичко!

Той я остави да се успокои сама. Извади една носна кърпа, подаде й я.

— В едно съм сигурен, ако можете да приемете това за отговор… че наистина не бива да се омъжвате за Щаренберг!

— А ще ми помогнете ли?

— Ще се опитам…

— И ще ме оставите тук?

— Мадам Ролан има стая, която дава под наем.

— Благодаря Ви. А усложненията?

— Ще ги понесем.

— А защо ще ми помогнете, ако смея да попитам?

— Първо, за да не станете жертва на Щаренберг! Второ, защото искам да дам един урок на стария Щерн, че не всичко на тоя свят се купува с пари!…

— О, Борис, нашият изповедник père Жервезо̀ ми каза веднъж, че всяко живо същество има своя небесен покровител. Веднага помислих, че за мен това сте Вие, и не съм се излъгала…

— Симон, аз нямам нищо общо с небето!…

Някой почука на вратата. В стаята наново влезе мадам Ролан.

— Мадам е сервѝ.

— Стаята долу свободна ли е? — попита Борис.

— Но да…

— Тогава я наемам за госпожицата.

Симон хвана за ръка Борис и така тръгнаха за малката трапезария. Тя бе наредена празнично и на масата горяха свещи. Двамата седнаха на определените им места един до друг, а срещу тях мадам Ролан. Тя непрекъснато им се усмихваше.

По-късно, пред стаята на Симон, двамата се спряха за малко.

— Ще спя като пребита — каза тя.

— Аз тепърва ще чета… Скоро съм на изпит.

— Защо не ми казахте?

— Нямаше смисъл. Лека нощ…

Тя си подаде ръката и той я пое. Беше малка, топла и мека.

Борис заизкачва скърцащите стъпала към мансардата. Когато запали лампата, почна да се разхожда напред назад. Изведнъж тръгна към леглото. Наведе се. Измъкна под него един дървен куфар като сандъче и го отключи. Оттам извади някакъв вързоп. Разтвори го. Блясна злато — монети, скъпоценности и накити. Помисли, че сега, когато се забърка в тая каша, може би ще му трябват повече пари. Това съкровище бе от майка му. Донка му го предаде след погребението. Той извади от купчината една проста малка дървена икона на Богородица с Младенеца и един железен кръст. Борис помнеше тия вещи. Майка му никога не се разделяше от тях. Този малък вързоп и едно късо писмо, написано преди смъртта й — беше всичко, оставено от нея. Затова може би не посегна на монетите. Те бяха достатъчно, за да завърши следването си. Още тогава реши сам, със собствени сили, да се справи. Беше изхарчил една част в началото, когато още не бе ориентиран и трябваше да плати пътя до Женева и таксите в Университета. Там, в последната си заръка, тя му казваше да не се лишава от нищо, а ако запази накитите, един ден да ги подари на жена си. Пишеше, че ще мисли за него и само за него, дори след смъртта си. Накрая завършваше: „Бъди много, много щастлив! Твоя майка завинаги!“. Какво остава от хората след тяхната смърт, си мислеше Борис. Дали само споменът от тях?… Хубаво би било тия, които обичаме, да са винаги при нас, поне докато сме на тоя свят! Но сигурно е закон на живота да разделя близките същества…

Скарлатов запали цигара и разтвори широко прозореца. Нахлу студен въздух. Някъде отдалеч се чу тракането на влак, а после долетя призивният вик на локомотивната свирка…