Свобода Бъчварова
Земя за прицел (30)

Глава осемнадесета

Още когато влезе в обширния кабинет, Скарлатов бе точно определил въпросите, по които щеше да разговаря. Той седна на фотьойла, който му посочи с кимване баронът. Изчака известно време, но старият човек мълчеше. Тогава реши да почне пръв, за да го насочи към своята цел, а не към тая, желана от Щерн. Смяташе да не допусне никакви преговори за Симон.

— Господин барон, доколкото ми е известно, на мое име е вложен известен капитал за следването ми…

— Да. И в този период, в който Вие не благоволихте да изтеглите нито сантим, той се удвои.

— А мога ли да го получа, като държа да Ви подчертая, че съвсем не смятам тия пари за бащини! Той е длъжен да върне поне част от наследството на майка ми!…

— Принуден съм да обясня още един път условията на влога. Вие можете да теглите от него само част, съответна на едномесечната Ви издръжка, а тя е от щедра по-щедра. Можете да теглите и пари за покупка на вещи, за екскурзии в чужбина, за дрехи, но при едно условие — като се отчитате!

— И смятате, че бих приел тия унизителни условия?

— Всеки младеж би Ви завиждал на тях! Останалия капитал получавате, когато ми представите диплома.

— Господине, аз завършвам, тоест ще завърша след една година!

— Не е вярно.

— Реших да взема изпитите за две години наведнъж.

— Великолепно!

— Тогава какво Ви пречи преди това да ми дадете капитала?

— Липсата на диплома.

— Но аз ще я имам!

— Млади човече, тук, в Швейцария, идват да учат стотици студенти от цял свят. Записват мнозина, завършват малцина. Представете ми дипломата и капиталът е Ваш!

— А мога ли да ипотекирам капитала си и получа от банката Ви пари?

— Чудесно! Това е вече истинска сделка! Та какво е Банка, ако не учреждение, което дава пари назаем, нали така, господин Скарлатов?…

— Значи ли това, че сте съгласен?

— Ето вече настъпваме в практичната материя… От момента, когато ти искат пари назаем, започва мисленето. Забележете, мило момче, мисленето на живот и смърт! При това не е важна големината на сделката или заема. Защото банкер, който греши в малка сделка, греши и в голяма. И така, банкерът дава пари на някой в заем с надежда да получи и той печалба. Нали? Но кой е този някой? Няма ли да ги пропилее с проститутки, да ги изпие или проиграе на рулетката? Ще бъде ли в състояние да върне заема заедно с лихвата? За колко време ще успее да направи това? Ами ако не ги върне? В състояние ли съм да понеса загубата?…

Скарлатов и друг път бе слушал от Щерн подобни разсъждения за банковото дело. Не му беше до това. Трябваха му пари, пари на всяка цена! Затова дойде тук! Затова се подложи на унижение!… Той знаеше предварително отговора. Но като си влюбен, надеждата ти става толкова голяма, че почваш да вярваш в невъзможното. Добре! Сега поне знаеше, че не може да разчита на нищо, освен на себе си. И когато реши това, изведнъж му стана скучно. Попита се какво прави той тук? Защо разговаря с тоя хитър човек? Защо го слуша?… Той искаше веднага да скочи и си тръгне, но приличието го задържа. Какво прави сега Симон?… И докато мислеше това, Щерн извади от малкия бюфет едно шише коняк и две чаши. Наля ги. Те не се чукнаха. Скарлатов на един дъх изпи своята чаша. Беше умислен и не забеляза, че баронът не докосна своята и напълни отново неговата. И нея изпи наведнъж.

— Изглежда във Вашия род е имало големи пияници… — говореше Щерн бащински. — Виното е във Вашата кръв. Влече Ви. Ох, как Ви влече!… Виното и жените… Но имате воля. Завидна воля! Вие ще преодолеете тия страсти и един ден ще бъдете истински банкер…

Скарлатов се ядоса от този тон и реши също да бъде директен.

— Господин барон, вместо да се опитвате да разберете мен, по-добре ще е да разберете дъщеря си!… Защо правите всичко това? Симон никога не може да бъде щастлива с мъж като Щаренберг. Тя стои неизмеримо по-високо от Вашите мерки за нея. Поне да беше някой друг, а не такава жалка личност!…

— Не, моето момче. Когато и ти един ден имаш деца, ще разбереш, че банкерът никога не сключва бракове както обикновените хора. Неговите бракове са далеч по-обмислени и прецизни от тия в най-големите императорски дворове в Европа!…

— Мисля, че ако продължим нататък разговора, излишно ще се дразним!…

Скарлатов се надигна от стола, но баронът сложи кротко ръка на рамото му и той пак седна.

— Не съм толкова лош човек, господин Скарлатов… Знам, че Симон Ви обича. Не съм недоволен и от избора й. Мъж на място сте! Но какво, за Бога, й предлагате Вие?

— В истинската любов човек предлага само себе си!

— Та това е нищо! Едно духване и човек си отива.

— Това се отнася и за тия със синята кръв!

— Бракът Ви е обречен. Ще отведете дъщеря ми на Балканите. Там е ад. Няма даже една свястна баня да се изкъпе! Ще й липсват средата, комфортът и полека-лека ще почне да тъжи и да се мъчи. Вие ще пиете, ще тръгнете по други жени… И в резултат — балканска история!… Имали сме в нашите среди и такива случаи. Всички са завършвали по тоя начин.

— Вие смятате Вашия живот за най-примерен?

— Не, просто казвам, че навикът на човека и наследствеността са всичко! А сега, господин Скарлатов, завършете Университета, помирете се с баща си, върнете се в България, поемете банката… Ще имате своите радости и грижи. Ще се ожените за някое от Вашите момичета, което е свикнало на всичките Ви навици. Ще имате деца и един ден ще си спомните, че банкерът Щерн Ви е дал добър съвет…

— Благодаря за щастието. Много сте хитър наистина!

— Не съм хитър, а психолог! Запомнете, момко, за да бъдеш банкер, трябва не да си математик, не философ, не художник, не политик, не военачалник, а трябва да имаш най-важното на тоя свят — дарбата да разбираш хората!

Скарлатов мълчеше. И така, първият тур от битката с Щерн завърши в негова полза. Той пак се надигна от фотьойла. Банкерът, без да му обръща внимание, отиде зад масата. Взе някакви книжа и ги подаде на Скарлатов.

— Прегледайте извлеченията от Вашата сметка.

Борис хвърли поглед на цифрите. Учуден подсвирна с уста.

— Та аз съм бил заможен човек!

— Да, така е. Тук е вписана и сумата от Вашето комисионно за сделката с оръжието…

— Но аз не съм искал нищо!

— Това се разбира от само себе си. Тази сума можете да изтеглите. Нали сте материално затруднен?

— Никога! — каза Скарлатов.

— Жалко. Но позволете да Ви попитам какво всъщност искате? На Вас Ви трябват пари! Аз намирам изход! Вие отказвате! Простете, но това не е съвсем нормално от Ваша страна.

Борис се ядоса и рязко отвърна:

— С мръсни пари не желая да си оправям положението!… Предполагам, че Вашият процент от тази сделка е добър, макар и да участвахте инкогнито…

— Разбира се!

— А къде остана моралът, който искахте да ми внушите?

Но Щерн напълно се владееше. Посочи му наново фотьойла да седне и Борис се подчини.

— Момент, ще Ви обясня… Банкерът никога, запомнете, за нищо на света не участва официално в такива сделки. Той не си цапа ръцете. Има други за тази работа. Аз имам клиенти. Те са вложили своите капитали при мен. Значи ми имат пълно доверие, както децата на бащите. Банката за тях е едно семейно огнище…

— Бароне, Вие сте били поет! Нарисувахте такава пасторална картина на банковото дело, просто да се разплачеш!…

— И да не вярвате, точно така е! Аз търся къде да вложа парите на моите клиенти-деца, те да получат най-голямата възможна печалба!

— Но Вие може и да се разорите заради Вашите деца!…

— Не. Аз просто взимам своите законни двайсет процента.

— Не е ли все пак много за едно инкогнито?…

— Това са трохи, паднали от трапезата.

— Но, ако чедата са хиляди, трохите ще се събират в кошове, както е в Евангелието…

— Вие се отнасяте лекомислено към живота на банкера…

— Нищо подобно! Доколкото разбрах, това не е живот, а денонощна мисъл!…

— Попаднахте в целта!… И ако този банкер има нещастието да му се е родила една-единствена дъщеря, и да я обича с цялата сила на бащиното сърце, Вие ще разберете колко то е нежно и уязвимо…

Той извади кърпичка от джоба и избърса сълзите си.

— Странно колко си приличате с баща ми! — каза Скарлатов.

— Защо?

— Защото и той може да се разплаче, когато пожелае или, по-скоро, когато има полза от това.

— Вие сте още млад и не познавате човешката искреност. Впрочем прав сте. Да говорим като мъже! Аз исках дъщеря ми Симон да избере добър съпруг, но, както е казано, човек предполага, а Бог разполага. Аз не съм деспот и уважавам чувствата й. Но в едно не вярвам.

— В какво?

— Във Вашите чувства. Вие сте много по-ловък, отколкото мислех…

— Тогава считам разговора за приключен!

— Постойте, моля Ви… Ох, това оръжие, това оръжие… Виждали ли сте се отново с този, тозиии…

— Барон Захариас?

— Той е толкова барон, колкото аз съм кюре! Но че е мръсник, гаден левантиец, изрод, безверник, подлога на султаните, баща на бандитите по цял свят…

— Значи е успял да Ви удари в сделката?

— Тепърва ще си премерим силите! Атентатът му дойде като манна небесна. Сам пусна в печата съобщение, че е закупено хиляда пъти повече оръжие за революционерите и в резултат какво? Това изчадие, този…

— Да пропуснем епитетите — прекъсна го Борис.

— Сключва кучият му син една огромна сделка с Турция! Пробутва им цяла флота, ама цяла-целеничка от изгнили кораби, изпразва складовете на Европа от Наполеоновите войни и слага гнусната си ръчичка в строежа на Багдадската железница — единственият път между Изтока и Запада!…

— Чудесно! Значи кадърен човек!

— Той е само едно дяволско семе! Срам за Вселената! Но Господ гледа отгоре! И Вие, господин Скарлатов, му помогнахте, толкова много му помогнахте, че този стиснат скъперник даде голямо комисионно на Ваше име. Тоя мошеник никога не изпуска да ми сложи крак!

— Защо страдате? Щом е във Вашите възможности, изобличете го с цифри и документи! По този начин ще го съсипете…

— О, млади момко, тия работи стават по съвсем друг начин…

— А не го ли щадите, понеже барон Захариас знае твърде много и за Вашите „почтени“ сделки?

Щерн сякаш не чу последните думи и неочаквано рязко го прекъсна:

— Какво смятате да правите със Симон!

— Още не сме решили, но вероятно ще се оженим.

— Ще Ви предложа нещо, изслушайте ме…

— Да чуем…

— Вие още не сте завършили, тя също. За жена това не е важно, но за Вас е друго!

— Казах Ви, че завършвам след няколко месеца!

— Е, как да не уважавам такъв момък!… Всяко зло за добро! Аз съм стар. Няма на кого да оставя Банката и всичко, свързано с нея. Затова един енергичен млад човек, който не се спира пред нищо, е може би най-доброто решение. Не Ви обичам, господин Скарлатов, но Ви уважавам. Да сключим почтена сделка. Скандалът е голям. Ние не смеем да се явим пред обществото. Нека Симон се върне, Вие завършете!… Имате много сериозно да четете. Ще бъдете по-спокоен. Донесете ми дипломата, а след това останете на работа при мен в Банката.

— При Вас няма да остана!

— Добре… Още по-добре… Мезон Щерн е свързана с банки в цяла Европа и Америка. Ще Ви изпратя там на работа, да станете истински финансист! А след това ще видим…

— Какво всъщност искате от мен?

— Да убедите Симон да се върне! Половин година не е толкова много. Тя е още болна. Трябва да укрепи здравето си. После правете каквото искате! И винаги ще имате моята финансова и бащинска подкрепа. Е?

— Това е въпрос, който може да реши единствено Симон. Аз мога само да Ви обещая, че ще й предам разговора.

Настъпи неприятна пауза. Скарлатов си помисли, че ще спечели и втория тур от битката. Дали баронът имаше още предложения в портфейла си? Той наистина имаше, защото след малко заговори:

— Господин Скарлатов, може би като баща не обръщах достатъчно внимание на Симон, по-скоро на възпитанието й. Така че тя не е свързана много нито с мен, нито с майка си. Бих казал повече с баба си, която я е отгледала. Както Ви казах, поемате голям риск! И ако с нея, с нейното здраве се случи нещо, ще търся отговорност от Вас и само от Вас!… Ето писмо от баба й! Предайте й го! Тя предлага Симон да отиде в Кан през зимните и пролетни месеци, докато закрепне. Баба й живее в Лондон, но студените месеци обикновено прекарва във вилата си в Кан. Моля Ви, въздействайте на Симон!… Не искам да Ви кажа в какво състояние е майка й. От наша страна обещавам, че няма в нищо да се месим, нито ще направим опит да й влияем. Е, господин Скарлатов, какво лошо има в това?

Наистина в това предложение Борис не видя нищо лошо. То решаваше, макар и временно, всички затруднения.

— Ще помисля — каза той.

— Това е голяма утеха за стария човек… Мили момко, много бих искал за в бъдеще да работим заедно. Ето аз, старият глупак, Ви подавам ръка, подайте си, моля Ви, и Вашата!…

Скарлатов му подаде ръка. Банкерът пак изхлипа. В тоя момент влезе секретарят.

— Барон Захариас… — обяви той.

— Нали казах никого да не пускате!

Барон Захариас властно го отмести от вратата. Секретарят я затвори след него. Той бе пак целият в черно наметало със златна закопчалка и цилиндър на главата. Отведнъж лицето на барон Щерн се промени. Стана любезно, усмихнато, почтително.

— Кого виждат очите ми! Моя най-близък и скъп приятел на тоя греховен свят!…

Впрочем риториката на стария Щерн бе особена. Той все пак произлизаше от равински род и Библията бе влязла в целия му лексикон. Затова се изразяваше високопарно — с изречения, наподобяващи понякога псалми от Давид.

Но Захариас не му обърна внимание и гледаше към Скарлатов.

— Това е моят бъдещ зет — каза Щерн.

— Внимавайте много, момко! Този Велзевул Ви крои нещо! Не му вярвайте, синко!…

— Аз ви напускам — каза Скарлатов.

Поклони се и излезе.