Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и начална корекция
chiche (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2014)

Издание:

Свобода Бъчварова. Земя за прицел

Българска. Първо издание

Издателство на БЗНС, София, 1984

Рецензенти: Цветана Тодорова, проф. Тончо Жечев

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Петя Генова

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

 

Код №29-95362 / 5605–68–84

Издателски №8/1984 г.

Дадена за набор на 11 октомври 1983 г.

Подписана за печат на 7 март 1984 г.

Излязла от печат м. май 1984 г.

Формат 84 х 108/32.

Изд. коли 16,38.

УИК 14,60.

Печатни коли 19,50.

Тираж брошура 30250

Цена брошура 1,54 лв.

Тираж твърда подвързия 6000

Цена твърда подвързия 1,96.

Издателство на Българския земеделски народен съюз 1000, София, ул. „Янко Забунов“ №1

Печатница на Издателството на Българския земеделски народен съюз

Поръчка 1684/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Старият банкер се връщаше от следобедната си разходка. Навън бе здрач. Фенерите още не бяха запалени. Той бе ходил далеч, почти до село Слатина. Беше се донякъде успокоил. Тоя път никой не бе попречил на мислите му. Кученцето Баязид вървеше пред банкера, като от време на време се връщаше, сякаш да се увери, че старият човек не е изчезнал. Но колкото повече навлизаше в центъра на града, толкова повече му ставаше неприятно. Възможностите за прекарване на вечерта бяха малко: Юнион-клуб или в къщи. И двете места не го радваха. В Юнион-клуб щеше да срещне хора, които тъкмо сега не искаше да види. Или Бускѐ, или едноръкия, или полковника, или Кауфман… а може и четиримата наведнъж, което би било най-лошо, тъй като през цялото време ще трябва да се преструва. Най-неприятна му бе мисълта да се върне у дома. Щеше да се заяжда с домашните, да капризничи и в края на краищата пак нямаше да може да заспи. Тогава си спомни за странната покана от Неделев. Почна да мисли за него. Не знаеше нищо за частния му живот. Богат и хитър търговец, макар и на земя, облечен простовато, сдържан, прикрит, мълчалив… Но това не бяха качества, които разкриваха личността. По-скоро я прикриваха. И все пак трябваше да му отдаде дължимото. Милиони без ум не се правят. От последната среща в кабинета бе запазил някакво зло чувство към Неделев като причина да умрат близнаците „Кастор и Полукс“. Но, така или иначе, това бе най-богатият вложител в неговата банка. А знаеше толкова малко за него!… Добре би било да научи нещо повече… Може би тия сведения в бъдеще да му потрябват?… Затова реши да не се прибира в къщи, а да приеме поканата за вечеря. Изпитваше любопитство, което още повече се засили от мислите и предположенията му. Той спря на пресечката между „Леге“ и „Дондуков“. Кучето се върна до краката на банкера.

— Върви, Баязид, в къщи… — каза банкерът и леко го побутна с бастуна си. Баязид се направи отначало, че не разбира, и леко изскимтя. Но когато банкерът втори път почти го отмести с бастуна, кученцето сви опашка и заситни към банката.

Скарлатов тръгна по улица „Търговска“. Лампите пред някои магазинчета бяха запалени и въпреки настъпването на нощта, тълпа от хора все още купуваше. Той вървеше по средата на улицата с гордо вдигната глава и минувачите се отдръпваха да му сторят път. Повечето го познаваха и сваляха шапки. Банкерът не отговори на нито един поздрав. Така отмина банята и тръгна към Вайсовата воденица. Знаеше, че някъде наблизо живее Неделев, но не попита никого. Когато видя дебелия каменен дувар и къщата на два ката, разбра, че именно тя е на Неделев — не можеше да бъде на друг човек. Тази къща бе стара, направена по селски маниер, но много здраво. Каменните зидове бяха високи, както се правеха по време на турското робство, за да защищават обитателите от разбойници и куршуми. Портата бе огромна и висока, та да минават каруци, натоварени със сено. Потъмнялото дърво бе обковано за здравина с желязо. Самата порта бе затворена. Банкерът побутна малката вратичка отстрани. Тя се отвори и той влезе в двора. Едно голямо овчарско куче се втурна към него. Той спокойно го изчака, като стисна здраво бастуна в ръка. Кучето спря на няколко метра от него и започна да ръмжи. То усети силния противник. В своя живот Скарлатов се бе срещал с доста кучета, които бродеха из турската империя, и знаеше да се справя. Той разгледа двора. Беше обширен, целият в калдъръм. Къщата се издигаше на два етажа. Долният бе целият от камък с малки като бойници прозорчета, зарешетени от желязо. Горният бе облицован с дърво. Голям балкон заемаше цялата фасада. Там се виждаше жълтеникава светлина. Къщата не бе още електрифицирана. Един женски глас извика кучето. То подви опашка и се скри в тъмнината. Банкерът тръгна към дървеното стълбище, което водеше към втория етаж. Тънко момиче с газена лампа в ръка го причака. След като го видя, то бързо изтича нагоре по стълбите. Банкерът заизкачва дървените стъпала. Те скърцаха под него. Горе запалиха нова газена лампа. Когато стъпи на балкона, от отсрещната врата излезе млад мъж. Бе среден на ръст и доколкото можа да го разгледа, елегантно облечен в строго черни дрехи, със смокинг и пеперудка на ризата. Смокингът — английско нововъведение — едва сега си пробиваше път като официален костюм, но по никой начин не можеше да замести фрака и редингота.

— Добре дошли, господин Скарлатов — каза младият мъж.

Имаше тънък глас. Той странно провлачаше думите и особено изговаряше буквата „р“. Този акцент напомни на Скарлатов английския език и Лондон, където бе прекарал в младостта си година и половина. Бе раздразнен от тъмнината и каза:

— А защо не прокарате електричество в тая огромна къща?

— Не си струва труда — отвърна младият мъж. — Тази къща, както и всичко тук, трябва да бъде сринато.

Скарлатов се усмихна.

— Свиреп сте.

Същото момиче, което го посрещна, излезе и застана до младия мъж. Беше на около петнайсет години, с чиста народна носия и зачервени бузи на селско девойче.

— Заповядайте, господин Скарлатов…

Младият мъж му направи място, за да мине пред него, но момичето застана пред Скарлатов и попита:

— Че си сва̀лите ли папу̀ците?

— Не й обръщайте внимание — каза младият мъж. — Иди си гледай работата! — Заповяда и той, но не строго.

Момичето влезе в стаята.

— И аз не можах да свикна, господин Скарлатов. Ама че дивотия — да си събуваш обувките всеки път!…

Скарлатов добре познаваше тоя ориенталски обичай да се влиза в къщи по чорапи, но никога не се съобразяваше с него. Забеляза, че и младият човек е с обувки. Те минаха по един коридор. Някъде се долавяше тракането на кухненски съдове. Миризмата на яхния съвсем не раздразни банкера. Той беше голям любител на хубавата източна кухня, а тук изглежда готвеха добре. Младият мъж го въведе в голяма стая-салон. Едната й стена към балкона бе цялата в прозорци с дървени решетки. Тежки завеси, окачени на халки и вмъкнати в дебели, медени пръчки, се спускаха чак до пода — жълтеникав и много чист. Отстрани стаята бе заобиколена с миндери и възглавници. На стените бяха нарисувани най-причудливи пейзажи — градове и планини, но преобладаваха моретата, корабите и лодките. Странно, помисли си банкерът. Българинът въобще няма отношение към морето, да не кажа, че изпитва страх от водата изобщо… а откъде тази мания да има по стените морета и кораби?! Ако българинът живее близо до хубава, плавателна река, да речем Дунава, той ще се изтегли колкото се може по-навътре от водата и ще построи града така, сякаш случайно реката е протекла, след като градът е бил построен. Да не говорим за морето!… Българските квартали в морските градове са най-далеч, на възможно най-голямо разстояние от брега, докато гръцките и турски къщи са свързани с морето, с пристанището, с риболова… От българин моряк не става, защото мистично е свързан със земята. Това е най-голямата реалност за него. Но там е и силата му! И от морето банкерът прехвърли мислите си върху селянина. Ето срещу него там, седнал по турски с кръстосани крака, обути в шарени вълнени чорапи, седеше старият селянин Неделев и падналите му клепачи внушаваха впечатлението, че спи. Но Неделев стана и посрещна на крака банкера. Беше тежък, набит, нисък, което особено личеше в сравнение с високия, строен Скарлатов. В средата на стаята имаше голяма кръгла маса с плетени, виенски столове около нея. Над масата се спускаше газена лампа с абажур. Беше силна и добре осветяваше. Чак когато седнаха на столовете, банкерът можа да разгледа лицето на младия мъж. Беше копие на баща си и по наследство имаше същите спуснати клепачи. И той изглеждаше като че спи, макар в началото банкерът да си състави впечатлението за жив, пъргав човек. Разликата беше, че старият имаше огромни бели мустаци, а лицето на младия бе гладко избръснато. С пъшкане старият Неделев седна на стола. Явно му беше неудобно. Той цял живот бе свикнал да сяда по турски на възглавница. След посрещането настъпи тишина. Банкерът заразглежда отново одаята. Таванът представляваше типична дърворезба със слънце в средата. Подът бе застлан с тъкан вълнен килим, разкрасен от весели орнаменти в червено и черно. Цялата стая не бе селска, но не бе и модерна. Този стил, който се срещаше от средата на миналия век по богатите къщи, банкерът бе нарекъл турско „рококо“[1]. В света имаше някакъв постоянен обмен на идеи, мисли и стилове между Изтока и Запада, колкото и това да бе трудно. Така, макар и бавно, славният бляскав стил „рококо“ бе проникнал в Ориента под формата на тавани с дърворезба, рисувани стени, орнаментирани долапи и тежки завеси. Беше нещо примитивно, но не и смешно, защото там, където се намесват мисъл и чувство за красота, те винаги респектират. Същото девойче, което посрещна банкера, сега с голяма табла в ръка сервира на масата шише ракия и чашки. Явно беше прислужница. Старият Неделев наля лично на госта от ракията. След малко влезе жена му — дебела, ниска, облечена в селски дрехи. Банкерът стана. Тя скромно протегна ръка.

— Ще ми простите, но имам работа — каза тя, след като го поздрави и бързо излезе.

Всичко това не учуди Скарлатов. В българския дом все още жените и мъжете бяха разделени. Жените никога не се намесваха в разговорите. Тази традиция изглежда строго се спазваше и в дома на Неделев.

— Е, наздраве — каза Неделев.

Тримата се чукнаха. Скарлатов отдавна не бе пил ракия. Хареса му. Беше отлежала сливова.

— На какво дължа честта да бъда поканен за вечеря? — рече Скарлатов.

— Не питай мене, а него. Такива били вече обичаите — отвърна старият Неделев.

— Господин Скарлатов знае, че деловите отношения се уреждат най-добре на вечеря — каза младият човек.

— В България това не е прието — възрази Скарлатов.

Младият мъж млъкна. Изглежда се засегна. Неделев разбра и заговори:

— Уважаеми господин Скарлатов, аз така си представям живота. Ето теглиш една каруца по нанагорнището. Теглиш я и искаш да изкачиш баира. Знаеш, че там ще си починеш, ще се наядеш, ще се наспиш и вече няма да теглиш проклетата каруца. Но минават годините. А не си изминал даже и половината път. Все повече и повече капваш… Накрая, като нямаш вече сили, сядаш сред прахта на пътя и казваш: „Ексик олсун и кола, и живот! Никога няма да стигна билото!“ И тогава Господ ти казва: „Е, добре, човече, спри дотука! Толкова са ти били силите! Но ти имаш син. Нека той сега се впрегне и изтегли каруцата!“ Така и аз вече си отивам. И нека син ми Стефан продължи моя път!…

— Да… — неопределено каза Скарлатов и се обърна към младия човек. — Доколкото знам, вие учите в Англия?…

— Да, господин Скарлатов. Но моята отпуска изтече и аз се връщам.

— Какво следвате?

— Завърших търговски колеж в Лондон. Сега от една година работя в една кантора в сити. Имам още много да уча…

В България няма традиция да учат в Англия.

— А аз уважавам ингилизите — каза старият Неделев. — Ингилизинът е нофузлѝя, тежък човек, голям човек. Виждал съм ги…

— ̀Обяснението на баща ми ви е достатъчно, предполагам… — каза младият мъж. — Но не съм никак разочарован и недоволен от Англия.

— Къде смятате да работите в бъдеще?

— След година се връщам окончателно в България. Ще работя в бизнеса.

— По-точно?

— Интересува ме индустрията.

— А банковото дело?

— Не, господин Скарлатов. Докато стажувах, имах време да преценя силите си. Не ме бива никак в банковото дело.

— Нима няма да продължите пътя на баща си — на едър поземлен собственик?

— Благодаря, господин Скарлатов. Нагледах се в Англия на разорени фермери и благороднически имения. Смятам, че бъдещето не е на поземлената собственост.

— В България все още няма добри условия за развитие на индустрията. Това е трудна, много трудна работа. Ще ви стигнат ли сили да не се разочаровате?

Старият Неделев неочаквано се намеси:

— Аз смятам, че който бяга от земята, той си копае гроба. Но вече съм стар, седнах в прахта до каруцата и не мога нататък да я тегля. Откато се върна, повярвайте ми, господин Скарлатов, животът ми стана ад.

— Това е истина — каза младият човек. — Аз се върнах, за да уточня бъдещите си отношения с баща си. Ако той смята да продължавам линията, водена досега, аз ще скъсам всякакви делови връзки с него.

Старият банкер се усмихна. Всичко това му напомни на нещо… deja vu[2]. Изглежда тук, в тая стара къща, се бяха разгорели тежки спорове. О, как би искал и той да имаше със сина си подобни спорове!… Какво не би дал за това!… Младият човек решително му харесваше. Хареса му и коректният тон, с който говореше — малко равно, с акцент, никога не повишаваше глас, като запазваше уважение към стария си баща. Явно между двамата царяха приятелски отношения и обич. Скарлатов в някакъв внезапен порив попита:

— Вие единствен син ли сте?

— Единственото дете! — поясни старият Неделев.

Странно, помисли банкерът. Такъв истински селянин и само с едно чедо!

— Това ли е съветникът Ви?

— Аз му разправих всичко — каза старият Неделев.

— Предаде доста добре съвещанието — каза младият мъж. — И аз изтръпнах от неразумните действия на баща ми.

— Все пак не забравяйте, че досега баща Ви е печелил със земята.

— Но вече няма да печели, а ще губи.

— И това е вярно.

— Господин Скарлатов, накратко. По принцип сме съгласни да вложим всичките налични пари в проектираните електроцентрали. Ще ми позволите само да се запозная с документацията. Аз направих, от своя страна, някои проучвания. Вие сте били напълно прав.

— Има риск.

— Разумен риск съпътства всяко дело в бизнеса.

— Няма да ви останат свободни средства.

— Това е вторият въпрос, който искам да засегна. Мене ще ми трябват известни капитали в Англия и преди всичко налични суми във вашата банка, след като се върна в България. След една година да речем…

— Как смятате да ги спечелите, като ще вложите в проекта всички запаси?

— Като продаваме земята.

Скарлатов не можа да скрие изумлението си. Обърна се към стария Неделев.

— Това истина ли е?

— Истина е.

— Вие сте били съвсем прав, като сте го предупредили за бъдещето на едрата поземлена собственост. Надявам се, че все още имаме време и не е станало късно.

— Цените много паднаха… — каза старият банкер. — И с тенденция са още да падат.

— Земята винаги ще има своята цена и тя ще расте! — възрази старият Неделев.

— Дай боже!… — каза Скарлатов.

— Ние се разбрахме с баща ми, че той лично ще продава. Има опит и набита ръка. Вярвам, че няма нищо да загуби.

— Е, сине, ще имаш още нужда от мене! И аз знам някои мурафети[3]

— Използвам случая да ви благодаря за съветите, които сте дали на баща ми — обърна се младият Неделев към Скарлатов. — Вие наистина се грижите за клиентите си!…

— Старая се.

— Какви са възможностите да прехвърлите камбио[4] в лири стерлинги на мое име в Лондон?

— Има такива.

— А как ще ги прехвърлите? Не е ли опасно? Старият банкер се усмихна.

— Ако гледах опасностите, досега нямаше да спечеля нито лев в тоя живот.

— И един последен въпрос. Откъде ще получа лирите?

— На въпроса с въпрос. За какво Ви е този капитал? Той не е малък.

— За да купя акции.

— Имате ли опит в борсата?

— Имам добри съветници.

— Знаете, че в борсата е като в залагането на коне.

— Знам, но искам да опитам.

— Купувайте сигурни акции.

— Господине, не разбрах как ще получа парите?

— Може би сте чули за банкерската къща Баринг енд Корпорейшън.

Младият човек стреснато погледна Скарлатов.

— Кой не е чул?

— Е, добре… Лорд Левълсток ми е личен приятел.

— Повече въпроси, господине, нямам към Вас.

— Напротив. Утре сутринта на двамата ни предстои много работа и тя ще се състои от въпроси и отговори. Впрочем аз имам на разположение пакет от сигурни акции. Може би ще се разберем и за тях. Не мислете, че добрите случаи са само по борсите.

— С нетърпение очаквам да съмне, господине.

— Е, стига вече! — каза старият Неделев. — Време е и да хапнем…

В одаята влязоха с димящи тепсии в ръце девойчето и жената на Неделев. Разговорът спря.

 

 

Късно през нощта старият банкер се връщаше по безлюдните улици. Луната бе изгряла. Сега София му приличаше на стар ориенталски град — такива каквито ги помнеше. Това впечатление се засилваше от джамията при банята. Застана и погледна минарето. То се открояваше на тъмното небе като сребриста стрела. Старият банкер бе пийнал доста, но не за това бе весел. Успешните сделки винаги го ободряваха, вливаха сили в старото му тяло, вяра в бъдещето и успеха. Тази вечер той бе спечелил. „Кастор и Полукс“ щяха да живеят! Щяха да живеят и след него! Те бяха негови деца. Той весело ритна едно камъче, което изтрака по калдъръма. Близо до банката го посрещна Баязид. Старият банкер клекна и погали кучето. Не свикнало на ласки, то взе да подскача от радост. Искаше да лизне банкера по лицето. Той се изправи.

Е, добре, Баязид, ние победихме!…

Баязид заприпка пред банкера наистина като победител — с извита нагоре опашка. А когато излезе на улица „Търговска“, Скарлатов с радост видя Банката — красива и бяла, сякаш жива, залята от електрическата светлина.

Бележки

[1] Рококо (фр.) — стил в архитектурата, мебелното и приложно изкуство, с твърде извити линии и претрупани, главно мидообразни украшения.

[2] Вече видяно.

[3] Мурафет (ар.-тур.) — умение, изкуство, майсторство.

[4] Камбио (ит.) — заемно писмо, полица, платежни средства в чужда валута.