Свобода Бъчварова
Земя за прицел (31)

Глава деветнадесета

В къщи Симон го чакаше и се тревожеше. Много беше закъснял. Той й разказа целия разговор с баща й. Подаде писмото от баба й. Тя бегло го прочете. Очакваше мнението й. Симон стоеше неподвижна, накрая тихо каза:

— Сънят…

— Какво? — попита той в недоумение.

— Сънят излезе верен.

Борис се възмути.

— Симон, но това са глупости! Ти не си вече дете!

Тя втренчено се загледа в очите му и страстно каза:

— Не му вярвай, мили! Не му вярвай нито дума!

Той се изненада, че тя дори и не се замисли.

— Но, Симон, разсъди хладнокръвно! Какво лошо има в това? Що за изпитание от шест месеца!

— Не, не е това! Боже Господи, аз исках да живея като всички хора, да имам радостите на обикновените хора, а не цял живот да бъда свързана с пари и само с пари!…

— Само шест месеца! В които аз ще чета спокойно! Само след шест месеца ще се оженим и ще отидем на работа в Европа или Америка. Целият свят ще бъде пред нас!…

— Да, целият свят, но всеки сам, аз сама и ти сам! Знам, че не мога да искам повече от тебе… Господи мили, помогни ми!

Тя заплака. Борис я прегърна и галеше косите й. Сложи я нежно на леглото. Седя до нея, докато утихне. Стори му се, че заспа, и тихо се прибра в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше напред-назад и мислеше по какъв начин да убеди Симон. Все повече се убеждаваше в правотата на предложението от барона. Най-сетне седна и разтвори учебника. Четенето го погълна. Но по-късно на вратата се почука.

— Да — механично каза той.

Влезе Симон и застана виновно в стаята. Върху дългата си бяла дантелена нощница бе наметнала голям небесносин вълнен шал. Заприлича му на младите католички в катедралата, дошли за първото причастие. Той неволно се усмихна.

— Защо чукаш? Още ли не спиш?

— Не, тази нощ ще бъда при теб!

— Мила, но ти си още болна.

— Искам да съм с теб… — упорито каза тя.

Борис я прегърна, вдигна я на ръце и я отведе на леглото. Тя плахо се притискаше до силните му гърди… И отново двамата се изпълниха с копнежа един към друг, който сплиташе телата и душите им, сякаш никога не щяха да се отделят… Едва по-късно, когато Борис се вслушваше в неравномерните и все още бурни удари на сърцето си, той помисли, че може би пълнотата на чувствата е все пак да вършиш това, което не трябва да вършиш… Навън зазоряваше. Симон прошепна:

— Бъди смел, мили! Не ме пъди оттук… Какво ни трябва? Ти си здрав, млад. Аз също. Ще завършиш след шест месеца. Ще работим, ще живеем и ще се радваме…

— Симон, нека да спим и утре ще помислим.

— Моля те, остави ме при себе си…

Тя пак заплака. Борис я прегърна и почна да й говори като на дете:

— След шест месеца ще се оженим и после — накъдето ни видят очите!… Аз съм мъжът в това семейство и аз ще изкарвам прехраната му, на теб и децата… На Фредерика и Алфред…

Изведнъж тя спря да плаче. Притисна го силно с тънките си ръце и едва чуто каза:

— А знаеш ли, може би Фредерика е вече на път…

В първия момент той изтръпна. Трябваше му време да осъзнае това неочаквано съобщение. Сега му стана ясно и нейната отпадналост, и резките промени в настроението.

— Сигурна ли си? — попита той.

Да, тя беше сигурна. Взе да му обяснява надълго и широко какво усеща. Симон грижливо бе пазила тайната си, за да я извади като решаващ аргумент в подходящия момент, с цел да убеди Борис, и я остави при него. Но резултатът беше съвсем противоположен. Спорът започна отново. Тоя път той със сурови думи й рече, че тя не само трябва да замине при баба си, но е длъжна така да постъпи. Изтъкна бедността им, липсата на пари и условия за състоянието й. Подчерта опасностите, на които подлага себе си и детето. А сега, когато тя е бременна, в него отпадат последните съмнения, че някой може да им попречи в намеренията. Този силен аргумент бе отправен по-скоро към Щернови. Борис се почувства горд и пълен победител. Едва когато в стаята стана вече светло, те изтощени приключиха спора. Симон щеше да замине при баба си. След сесията, тоест след месец, месец и половина, той щеше да отиде при нея в Кан. Там щяха да се оженят съвсем скромно. После Борис щеше да се върне в Женева, да завърши и оттам нататък — каквото ще да става!… Все пак Симон не беше убедена. Тя само се подчини на това решение. Съмнението се бе загнездило дълбоко в сърцето й. Може би тя повече познаваше родителите си и не им вярваше. И докато Борис беше доволен, тя лежеше до него с отворени очи и мислеше колко е безпомощна като жена… Отново видя пред себе си високата пясъчна дюна край морето и на върха й големия тъмновинен кожен куфар, който потъваше… Тя искаше да извика Борис на помощ, но вместо името му, казваше на немски в съня: „Майн кинд, майн кинд…“^[1] Симон започна горещо да се моли и устните й шепнеха молитвите, научени от дете, ония католически молитви, отправени не към Бога или Христос, а към Мадоната — закрилница на жените и отрочетата.

Последвалите дни преминаха на един дъх. Борис отиде отново до заложната къща. Купи билет за влака. Изпрати телеграма до баба й. Почти не се свърташе в къщи. Тежко му бе да остане насаме със Симон. Тя така го гледаше със сините си очи, сякаш той извършваше предателство.

Деня преди заминаването той прочете някаква обява за концерт в Музикалното училище. Гостуваше студентски оркестър от Цюрих. Купи два билета. Така поне нямаше да остане цялата вечер със Симон. Когато й каза за концерта, тя не възрази. Облече се грижливо. Борис се страхуваше да отидат пеша и нае файтон.

Седнаха в малката зала на училището. Имаше много студенти и студентки. Местата им бяха на втория ред. Оттук добре се виждаше и чуваше. Това, което направи хубаво впечатление на всички, беше, че столовете, на които седяха младите оркестранти, бяха в стил „барок“, както пюпитрите, а и самите изпълнители носеха костюми от времето на Моцарт. Така се създаде тая неповторима атмосфера на изящество, веселост и лекота. Оркестърът не беше претенциозен. Нямаше даже диригент. Тази роля изпълняваше концерт-майсторът — един младеж с дълги коси, който даваше знак с глава на останалите. Публиката от млади хора топло ги посрещна. Симон сякаш се оживи. Тя стисна с благодарност ръката на Борис. От познатите му българи нямаше нито един. В първата част на програмата оркестърът — съставен предимно от щрайх, изсвири една от ранните симфонии — концертанте на Моцарт. Музиката бе жизнерадостна и безгрижна, построена простичко, но с много украшения, като детска рисунка. Тя събуди у всички чувство на топлота и задушевност. За втората част на концерта донесоха специални свещници, които монтираха на пюпитрите. Един студент от оркестъра запали една по една свещите, поклони се и излезе. Лампите в залата угаснаха. Остана осветен само подиумът от трепкащите пламъчета на свещите. Сега тихо, един по един, оркестрантите се появяваха и сядаха пред пюпитрите. Концерт-майсторът даде знак. Започна прочутата симфония на Хайдн със свещите. А после, в един определен момент от музикалното развитие на творбата, първият оркестрант духна своята свещ и безшумно напусна подиума. Другите продължиха… После стана вторият музикант, духна свещта и стори същото. Така, до края на симфонията, един след друг излизаха изпълнителите в прекрасните копринени и дантелени дрехи. Нежните им цветове все по-рядко проблясваха в меката светлина от оределите пламъчета на свещите. Музикантите постепенно се превръщаха в бели силуети, изчезващи в полумрака… Нещо стегна сърцето на Борис. Погледна изящния профил на Симон до себе си. С полуотворени устни тя слушаше музиката в захлас. Той почувства огромна нежност към нея — толкова бледа, крехка, но храбра и изпълнена с надежда… Не посмя да й хване ръката. Музиката на Хайдн дълбоко го разтърсваше. Какво бе искал да каже старият мъдър човек, слуга на графовете Естерхази?… Дали това, че човешкият живот е една симфония, преливаща в началото от звуците на радостта, а после, сякаш като пламъка на свещ, подухнат от вятъра, един по един загасват, докато остане накрая една трептяща светлинка, толкова ефирна и безпомощна… И последната цигулка млъкна, младежът угаси свещта и излезе. Когато единственият пламък се сля с мрака, настъпи потресающа тишина. Никой не ръкопляскаше. Запалиха лампите. Борис се обърна към Симон. Тя плачеше без глас. Само раменете й се тресяха от ридания. Той нежно й хвана ръката, но тя не отговори на стискането му и я държеше съвсем безжизнено.

Прекараха безсънна нощ. Борис беше неспокоен през цялото време. Продължаваше да говори, объркваше се, повтаряше едно и също и често вмъкваше думичката „нали“. Симон мълчеше. Тя беше особено момиче, което таеше чувствата и мислите си в такъв момент. Изведнъж Борис каза:

— Не ми обръщай внимание! Говоря глупости…

Симон се усмихна.

— Да, наистина, но какви мили глупости, в които виждам целия Борис… Моя Борис… Моето очарователно момче… Гордо, мило, гневно, нетърпеливо… Моя мъж…

Гласът й наново трепна. Той бързо каза:

— Ще чакам твоето идване! Знам, че ще бъде като болест, но ще чакам! Искам да бъдеш вечно с мен. Цял живот!

Симон помълча, а после каза:

— Вечно?… Каква измамна дума…

— Защо измамна?

— Защото в човека няма нищо вечно, миг от живота на Божията вселена!… Странно как е могло да се роди това понятие… По-добре е хората да казват: „Аз съществувам и особено силно чувствам, че съществувам, когато обичам…“

Борис усети сякаш Симон се отдалечи от него. Той се удиви на думите й. И друг път се бе чудил как тя, такава нежна и неопитна, изричаше понякога неща дълбоки, като зрял човек, изпитал всички болки на страданието. Може би това бе свойство на любовта да дарява мъдрост и на най-слабото човешко създание, когато го обладаеше…

— Аз винаги ще те обичам! И повече от това няма! — упорито каза той.

Изведнъж Симон хвана с тънките си ръце главата му.

— Бо̀рис, мили… трябва да живеем с днешния ден, в днешния миг… Той е всичко! Не е нито миналото, нито бъдещето. А като кажеш „вечно“, изпускаме именно тоя миг, нашия миг!…

— Но аз какво ще правя?… — попита Борис като дете.

Симон отново се усмихна.

— Прегърни ме…

Така дълго стояха и мълчаха.

— Няма ли да ми разкажеш съня?

Тя не отговори. Погледна я. Лицето й бе опънато.

— Друг път, мили. Сега няма време… — и гласът й трепна.

Борис бързо каза:

— Искаш ли да ти помогна в багажа?

— Не. Имам… работа, моя лична работа… и трябва да остана сама — съвсем тихо отвърна Симон.

Нещо му стегна гърлото. С мъка се сдържа да не се разплаче. Стана и внимателно затвори вратата след себе си.

Когато излезе на улицата, почувства се съвсем сам и изоставен. Трябваше му време да осмисли всичко. Безцелно закрачи край магазините. Спираше се пред витрините и гледаше, но не виждаше нищо. Отведнъж го обхвана особена тревога. Тя е още болна, а е студено, много студено… И тая мисъл вече не го напускаше. Втурна се в един магазин, където продаваха топли одеяла. Купи едно голямо одеяло от камилска вълна, светлокафяво, сякаш то щеше да запази Симон от студа, от болестта, от всякакви коварни изненади… Но странно, въпреки усилията на волята си, той никак не си представяше, че всичко това ще свърши щастливо и ще бъдат пак заедно завинаги. И сега, взел пакета с одеялото, той го държеше така, сякаш в него беше решението на всички беди. А че го бе постигнала беда, и то голяма беда, той не се съмняваше.

В друг магазин Борис купи два чифта вълнени чорапи. И накрая хлътна в една малка работилничка, където приготвяха пресен шоколад. Купи цяло кило и докато собственицата с усмивка го опаковаше в луксозна хартия с цветна лента, той безсмислено си повтаряше: „Шоколадът е силна храна. Шоколадът дава топлина, ако имаш шоколад, няма да измръзнеш, няма да умреш.“

Борис пристигна в квартирата чак към обяд. Завари Брезов. Беше намерил отнякъде ръчна количка. Симон като че ли се беше успокоила и усмихнато посрещна Борис. Останаха в нейната стая, добре отоплена от кахлената холандска печка. Багажът й се състоеше от големия тъмновинен кожен куфар и един друг сак. Двамата приятели ги пренесоха долу и ги натовариха на ръчната количка. Брезов я забута надолу към дъното на улицата. Борис се върна. Симон седеше на края на леглото. Имаше нещо много тъжно в тая картина, когато човек си отива от някакво място, където е живял. Тя гледаше Борис, който взе да се разхожда из стаята, като непрекъснато говореше за бъдещите планове и как да се пази. После разгъна пакета и й показа одеялото. Почна да й обяснява как да се завива и да сменя чорапите си. Никога да не е с мокри крака!… Тя с тъжна усмивка го слушаше и накрая каза:

— Борис… ела… седни до мене…

Той седна и веднага скочи, но тя го притегли отново.

— А сега ме целуни…

Той я целуна кратко и нервно. Тя пак седеше безмълвна.

— Но кажи нещо, за Бога! — почти извика Борис.

— Нека заедно помълчим преди тръгване…

В тоя миг той с всичка сила отпъждаше съмнението, че много хора, които са се обичали, са сядали като тях двамата, но не с надежда да се срещнат пак, а да намерят за миг покой пред грядущите изпитания, които ги чакат…

Влезе мадам Ролан. Обляна в сълзи, тя прегърна Симон.

— Недейте, госпожо. Защото и на мен толкова ми се плаче…

— Довиждане, госпожице Симон, стаята Ви е винаги на разположение — каза мадам Ролан.

Женевската гара бе крайна гара. Оттук тръгваха и пристигаха влакове от цял свят. Борис и Брезов бяха настанили багажа на Симон в купето. Брезов се сбогува сърдечно с нея. Тя го целуна. Той си тръгна и ги остави сами. Сега двамата се разхождаха по перона. Той отново говореше, но не беше сигурен, че тя го слуша. Изглеждаше много напрегната. Разказваше й какво му предстои да извърши, докато тя се върне. Той не говореше само за едно — за любовта си. Защото разбираше, че в такъв момент именно за нея не може да се говори. Имаше чувството, че му предстои екзекуция, до която остават броени минути, и се стараеше да не мисли за мига на раздялата.

Сега стояха един до друг близо до локомотива. Подухна вятър и парата ги облъхна. Удари втората камбана. Шафнерите започнаха да затварят вратите. Нейното купе бе първото след пощенския вагон. Тръгнаха нататък. Когато стигнаха до него, тя се обърна, силно го прегърна и целуна. После отдалечи лицето си, погледна го с огромните си сини очи, сякаш отдалече, пак го целуна, бързо го пусна и тичешком изкачи стъпалата. В същия миг локомотивът изсвири и плавно потегли. Тя не затвори веднага вратата на вагона, а стоеше така, докато влакът отмина зад завоя и Борис повече не я виждаше. Когато и червените светлини на последния вагон се скриха, той се почувства толкова сам, колкото никога в своя живот. Цялото му тяло трепереше. Не знаеше какво да прави със себе си. Тогава разбра, че човек, когато преживееше нещо силно в един миг, сякаш умираше преди смъртта. Така той завинаги щеше да запомни онова чувство — като че разпъваха душата му, и то винаги щеше да бъде свързано с гара, влак, локомотивна свирка, с червените светлини на последния вагон, чувството за нещо безвъзвратно, наречено раздяла.

Борис излезе на площада пред гарата. Улиците бяха пусти, а магазините затворени.