Свобода Бъчварова
Земя за прицел (5)

Глава пета

Слънцето клонеше на запад. Но докато се скрие зад планината, оставаше много време. Априлският ден бе дълъг. Старият банкер и едноръкият отминаха моста на перловската река. Ходеха бавно. Скарлатов — изправен като топола, с насочен поглед напред, а Петков, подвижен и нервен, го отминаваше и пак се връщаше, като през цялото време му говореше. Вдясно от тях бе езерото, или по-скоро блатото, обрасло с шафар и тръстика. Дотук се простираше градът. Цялото място след блатото бе заето от пепиниерата — гордостта на столицата, но вече се очертаваше огромният парк, замислен още от 1882 година. Дърветата бяха доста порасли. Имаше и няколко пясъчни алеи. На равното като площад място до блатото бяха поставени няколко дървени пейки. Никой не седеше на тях. Двамата мъже не влязоха в парка, а продължиха по цариградското шосе. Пред тях вървеше Баязид със ситни стъпки, горделиво извил снага, с вдигната опашка като щандарт на полк. Чу се тропот на кон. Банкерът спря и се загледа към алеята. От завоя изскочи млад ротмистър с мустаци. Конят беше изряден, но ездачът не направи добро впечатление на банкера, по-специално стойката му. Ако така язди дълго през пресечена местност, кръст няма да му остане, си помисли той. Тази стойка нищо не струва за дълги преходи. Самият той на времето яздеше с ниско спуснати стремена, за да облекчава гръбнака.

— Каза ли нещо? — попита едноръкият.

— Нищо.

— Но аз те попитах какво мислиш?

— Мисля само като имам факти! Досега слушах разсъжденията ти. Но те се базират на слухове.

— Когато тия слухове излязат верни, ще бъде късно!

Двамата продължиха разходката си нататък.

— Е, добре — каза старият банкер. — Според теб се готви нов заем в пълна тайна?

— Чужд заем, френски заем! — потвърди едноръкият.

— Какво лошо има в това?

— Не ни е нужен! За пръв път от две години държавният бюджет е с излишък. Реколтата и тази година се очертава добра. Е, питам те, за какво им е този заем?!

— За каквото е нужен на всяко правителство. За да си укрепи властта, за да я задържи, да изкарат още няколко години, а след тях — потоп!…

— Това е едното. Но второто е по-важно! За да си напълнят джобовете! За да се насмучат с кръв като пиявици! Дългоносият харчи като че не е Княз на бедна страна, а руски император! Башибозуците генерали и те!… Но Князът! Той е мръсникът! Половината година е на Запад. Забелязваш ли, че като подготви някоя мръсотия, се омита по шантаните на Париж и Виена. Така стана със Стамболов. Подготви убийството му и замина на запад, а Стамболов го заклаха на улицата!… И после праща съболезнователни телеграми. Какъв подлец, а?!…

— Но вие го доведохте! Стамболов, ти, партията…

— Ти също си в партията!

— Аз ви предупреждавах да остане регентството, да не се кани нов княз. Да остане регентството, като постепенно мине към републиканско управление. Да имаш власт и да я подариш на първия срещнат пройдоха със синя кръв в Европа?!

— Наивни бяхме. Мислехме, че без династия^[1] България няма да тежи. Сега да бях един от най-богатите хора тука!… — каза едноръкият. — Виж, погледни!…

Двамата се спряха. Петков с широк жест на здравата си ръка посочи обширното поле наляво от шосето. Някъде в дъното се белееха къщите на село Слатина.

— Това всичко беше наше, на мене и на Стамболов! Още една година да бях останал кмет на София, щяхме да парцелираме местата и да ги продаваме на квадратен метър… Но паднахме! А сетне ги продадохме на загуба…

— Нима бяхте платили нещо за тях? — попита с усмивка банкерът.

Едноръкият не отговори. Двамата гледаха хълмистата равнина. Около самото шосе започваха нивите, бахчите, лозята, а по-нататък — пасищата. Близо пасяха крави, коне, магарета и биволи. Пролетта бе в разгара си. Дърветата цъфтяха. Цялото поле бе особено красиво — яркозелено, огряно от лъчите на залязващото слънце. Двамата пак тръгнаха.

— Ти също участва в тая сделка — каза едноръкият внезапно.

— Доколкото вие ми позволихте. И не можах да продам като вас. Ще чакам по-добри времена…

— Да имах твоите пари и аз бих чакал! Но нямам. Имам само разходи. Вестникът не върви. Давам от собствения си джоб. Скоро ще почна да прося. Но имам още места за продан. В тях ми е надеждата!

— Къде?

— Тук. Тези, най-хубавите до шосето, ги изкупи тогава Отоман банк на безценица. Но не можах да продам местата далеч от шосето. Те са пущинак. Никой не искаше да ги вземе.

— И сега ли още ги имаш?

— Имам ги за таксират! Но ако един ден дойда на власт, а това ще стане скоро, много скоро, тогава вместо София да расте натам, където днешните идиоти я планират, ще расте натук! Това са най-хубавите места на София! Чудя се кой стоеше зад сделката с Отоман банк. Българинът акъл няма! Кой фактически изкупи цялата тая златна земя?… Сигурно е бил чужденец!

— Изкупил ги е някой, който е гледал в бъдещето… — каза старият банкер.

Едноръкият спря и застана срещу него. В погледа му се четеше отчаяние и молба.

— Борисе, трябват ми пари.

— Мене също — каза банкерът.

— Трябват ми пари, защото пропадам! Имаш ли възможност да ми отпуснеш заем?

— В момента никаква — каза банкерът и пак тръгна. Не е лишен от търговска жилка, си помисли Скарлатов. Доведе ме на разходка чак тук, за да огледам земята. Вероятно ще гарантира с нея, но не бива да се поддавам. Сега всеки лев е ценен за мене… Ала земята е дивна… И сделката, която ти предлагат, е великолепна!…

Едноръкият го догони.

— А можеш ли да ми намериш отнякъде заем?

— С какво ще гарантираш?

— С местата! Малко ли е? Виж каква красота!

— По света има много прекрасни места, но никой не ги купува, ако от тях няма печалба. Природна хубост, която не носи пари, си остава просто хубост със стойност за поетите и художниците. Аз не съм нито едното, нито другото, нали?

— Но си приятел! Единственият ми верен приятел и в тебе ми е надеждата! Ти няма да ме изоставиш нали, Борисе?

— Ако облагородиш земята, ако превърнеш пущинаците в овощни и зеленчукови градини…

— Ще минат години! Трябва да хвърля средства… А парите ми трябват сега!

— Но ти губиш!

— Предпочитам да се освободя напълно от земята. Тя ми донесе само кахъри.

— Значи продаваш en block^[2]? Колко пари ще искаш?

— Сто и петдесет хиляди лева. Но тя струва десет пъти повече. Ти не знаеш колко е голяма. Като видиш документите, ще се изумиш!…

Не, старият банкер нямаше да се изуми. Той по-добре от едноръкия знаеше колко и какво точно притежава. И сега, като чу цената на земята, взе да го напуска волята. Беше толкова ниска, колкото не бе очаквал!… Почувства тръпки в дланите на ръцете си — предвестник на добрите сделки. Старият банкер имаше воля да се спре, но не и за сделки с печалби от такъв порядък. Той не можа да подтисне вълнението си. За миг в ума му изникна планът, който бе замислил още на времето, но все го отлагаше за момента, когато ще има свободни пари. Сега трябваше да реши. Но това беше само миг. Успя с последно усилие да загаси лумналия огън в гърдите си. После се почувства много уморен. Подухна хладен вятър от планината и усети краката си изстинали. Яви се и болка в прасците. Бяха му развалили единственото удоволствие — разходката!… Сега му бе опротивяло всичко, за разлика от друг път при сделки с успех. Тогава се чувствуваше млад и силен. Но защо винаги изгодните покупки му се предлагаха, когато нямаше пари, когато всеки лев в банката му трябваше?! А той все още вярваше, че ще намери изход за близнаците „Кастор и Полукс“. Скарлатов изпитваше мистично чувство пред печалбата. Смяташе, че ако се откаже от нея, ще предизвика съдбата и късметът ще се отдръпне от него.

— До колко можеш да слезеш в цената? — попита банкерът.

— Имаш ли някого предвид?

— Засега не.

— До сто и четиридесет хиляди!

— Не съм видял документите и не знам фактически с какво разполагаш — излъга старият банкер. Опитваше се за последен път да се измъкне от сделката.

Но едноръкият разбра веднага колебанието му. Беше добър психолог. Трескава надежда блесна в погледа му. Той сложи здравата си ръка върху рамото на приятеля си.

— Борисе, вземи ти земята! Нека не отиде в ръцете на душмани! Вземи я! Без пари ти я давам!…

— Все пак искам да те предупредя. Не мога да дам повече от сто и двайсет хиляди лева, и то на части, в срок от две години.

— Съгласен!

— Изслушай ме! София расте. Ще минат няколко години и тия места цена няма да имат. Сега всеки иска да струпа къща, дом. Тогава цената не на декар, а на квадратен метър ще бъде голяма. Ти ще станеш богат човек, много богат. Но се изисква едно. Именно сега да не продаваш!

— Бъдещето ли?… За него не мисля. Ще дойда на власт! Ще отделим нови терени, нови парцели. Пак ние ще управляваме, а не князете и генералчетата!…

Горкият, колко е изгладнял за власт!… Той се е поболял в очакване, помисли банкерът и каза:

— Предполагам имаш нотариалните актове и всичко друго…

— Напълно редовни!

— Донеси ги утре сутринта в Банката. Ще видим какво ще направим…

— Борисе, благодаря ти. Доволен съм. За мене не са малко пари. Те ме спасяват. Аз никога няма да забравя това!

— На части, за две години.

— Може ли утре да ми дадеш двайсет хиляди, за да се разплатя с някои от най-зорлиите кредитори?

— Да — кимна банкерът.

— И не се мръщи, моля ти се… Дай да ти стисна ръката!

Едноръкият със замах, както при пазарлък постъпваха джамбазите, удари дясната длан на банкера, а после му стисна силно ръката.

— На хаирлия да е!

— За тебе — да! Но за мене, не съм сигурен… правя го заради старото приятелство, за това, че сега си опората на нашата партия — каза банкерът. — Не забравяй добрината, когато станеш министър-председател.

— Никога няма да забравя добрината. Първата ми работа ще бъде да планирам цялото това пространство с улици, площади, парцели… тогава ти ще ми благодариш!

— Аллах Керим^[3]! — каза старият банкер.

Анонимното лице, което чрез Отоман Банк бе изкупило на безценица терените преди години, беше самият Борис Скарлатов. Сега той отново огледа зеленото поле, което вече му принадлежеше, и остана доволен.

 

 

Когато едноръкият и старият банкер стигнаха Юнион-клуб, беше вече здрач. В този час клубът бе в пълния си състав. Скучаещите млади дипломати и кореспонденти нямаше къде да отидат, освен тук. Столицата не предлагаше много забавления от европейски характер. Източната екзотика с липсата на комфорт им бе опротивяла бързо. Всички те изпитваха носталгия по родината си. Само най-умните, най-амбициозните знаеха, че тази страна бе велико политическо училище, истински полигон, където можеха да изпитат силите си, трамплин за бъдеща кариера, и не се лъжеха. Тук всеки ден ставаше нещо. Всеки ден бе като на бойно поле. Ежечасно трябваше да се взимат смели решения. Обстановката изискваше бързи действия, защото политическият живот не се подчиняваше на обикновената логика. И наистина някои от тях израснаха като добри дипломати и кореспонденти на своите страни. Балканите бяха в момента най-невралгичната точка в света.

Когато влязоха в залата, всички млъкнаха и ги изгледаха. Бяха известни личности в Столицата. Особено Димитър Петков се ползуваше с невероятна популярност. И дипломати, и кореспонденти с удоволствие го слушаха и му задаваха въпроси. Той обичаше да разговаря. Отговорите му бяха винаги неочаквани, оригинални, пълни с жлъч и необикновен хумор. Всички четяха статиите му, защото те бяха всекидневният барметър на страната. Удивляваха се на езика му — безстрашен, разпасан, който не подбираше думите и ругатните. Речите му в Парламента бяха винаги едно малко събитие. Един театър сред цялата скука на столицата, където главно действащо лице бе Димитър Петков. Ложите на Народното събрание се изпълваха, щом предполагаха, че ще говори той. Често пъти се превиваха от смях, като слушаха неповторимите му изрази, саркастичните забележки, каквито никога нямаше да чуят в собствените си парламенти. Затова сега в надпревара всички го поздравяваха с усмивка. Едноръкият им отвръщаше. Беше иначе широк по душа, доброжелателен и незлопаметен.

Двамата седнаха на една маса в центъра. Посрещна ги оберкелнерът. Поръчаха коняк и кафе. Оберкелнерът донесе лично поръчката. Сервира, а после се наведе над ухото на банкера.

— Господин Бускѐ Ви чака на масата си.

Старият банкер се извърна нататък, където погледна оберкелнерът. Видя в дъното на една маса Бускѐ, седнал с млад дипломат от френското консулство. Когато очите им се срещнаха, Бускѐ му кимна, но банкерът отмести поглед, сякаш не бе го видял.

— Аз също — отговори банкерът, без да погледне оберкелнера.

— Простете, Ваше превъзходителство — каза объркан той. — Не разбрах…

— Аз също чакам на масата си.

— Това ли да предам?

— Предайте му каквото си искате.

Оберкелнерът се оттегли. Бускѐ беше среден на ръст, въздебел, добре охранен мъж на средна възраст. Малките му бели ръце, обсипани със златни пръстени, дебелата златна верижка на часовника върху пъстрата жилетка, кафявите очи и тънки мустачки му придаваха нещо испанско.

— Пич, истински пич! — каза едноръкият.

— Кой?

— Бускѐ. Пезевенкът^[4] Бускѐ! Тоя търтей, който смуче България!…

Димитър Петков се бе занимавал с Бускѐ доста често. Статиите му във вестника разсмиваха всички. Но Бускѐ не бе смешен. Никак не е смешен, си мислеше старият банкер. Вече две години, откато дойде в София, но измежду всички членове на дипломатическото тяло е човекът с истинска, реална власт и можеше безпрепятствено да се меси във вътрешните работи на страната. Официалната му титла бе френски делегат на партньорите по титрите от Българските държавни заеми. Имаше дипломатическа инвеститура. Той единствен упражняваше финансов контрол над страната от името на Франция, тъй като заемодавец бе Франция. За всяка стъпка, за всеки изтеглен лев от Народната банка българското правителство бе задължено не само да уведоми делегата Бускѐ, но и да има неговото съгласие за изразходване на сумите. България бе изпаднала под пълен френски финансов контрол. Заплатата му надминаваше сто и двайсет хиляди лева годишно. Дали френският президент получава толкова, се попита банкерът, но със сигурност знаеше, че френският консул в София получава петдесет хиляди лева. По-вероятно реалният му доход да стига до сто и петдесет хиляди лева с далаверите, които върши, с комисионните^[5], които получава от истинския си господар — Банк дьо Пари е де Пей Ба. Да не говорим за извънсметните му разходи. Той даваше най-големите, най-богатите приеми в София, където канеше понякога повече от сто души. Но скандалните му връзки с жени, подаръците, пръскането на пари не му създадоха облика и популярността на аристократ. Напротив, усилваха впечатлението за нисшия му произход, за детинство и младост, свързани с лишения, за биография на беден буржоа, получил изведнъж шанса да харчи безотчетно. Бе достигнал с превит гръбнак до службата Генерален директор на митниците във Франция, а после внезапно му дадоха тоя висок пост в България. Но директорите на Пари Ба не си бяха направили лошо сметката. А те бяха гениалните финансисти — Торс, Нгуен и Тюретини — фактическите управители на Републиката. Защото Бускѐ притежаваше едно велико качество — бе верен на Банката като куче, защищаваше със зъби интересите и, беше неуморим в измислянето на нови начини да измъкне за своите покровители колкото се може повече печалби. И те му бяха благодарни, удостояваха го със своята милост, пари и подаръци. След като съсипаха финансово Гърция, сега обект на огромния паяк Пари Ба бе България и Бускѐ безмилостно изсмукваше всяка възможна капка кръв от снагата и. Затова презрението на стария банкер към тоя човек, омразата му стигаха патологични размери. Но трябваше да отчете реалността. Търговска Банка Скарлатов бе свързана, дълбоко свързана с Банк дьо Пари е де Пей Ба. Защото банкерът знаеше основното правило. Това бе първото и единствено правило и то гласеше: „За да съществува една банка в малка и зависима страна, тя трябва да суче от друга, богата банка в голяма страна“. И с този постулат^[6] трябваше да се съобразява, както физиците със законите на Нютон. На практика между двамата би трябвало да царят добри отношения. И двамата бяха от една и съща фамилия — фамилията Пари Ба. Но банкерът не можеше да се пребори с чувството, че е българин, че България е родната му страна, както не можа да се пребори с личната си неприязън към тоя френски „буржоа-благородник“. Знаеше, че последният изпитва не по-малка неприязън към него. Банкерът обаче бе свикнал винаги да анализира чувствата си, бе се питал откъде у него тази дълбока омраза към Бускѐ и бе стигнал до заключението, че се дължи на страх. Страх пред подлеца, страх пред нищожеството, на което е дадена власт. Чувството му за опасност никога не го лъжеше. Той беше убеден, че Бускѐ крои нещо срещу него лично, но какво?… Може би трябваше да се срещне с него?… Така поне щеше да разбере какво го грози?… И ще вземе съответни мерки… Той почти бе решил да стане от масата и отиде при омразния му Бускѐ, когато чу гласа на Димитър Петков.

— Тоя пич идва към нашата маса!…

Сърцето на банкера мъчително прескочи няколко пъти.

— Борисе, смачкай му сурата! — чу той пак гласа на Петков, както го чуха и всички в залата, защото спряха да говорят и се обърнаха към тях.

Тия думи на едноръкия прозвучаха в ушите на банкера като бойна тръба. Всички разумни съображения отстъпиха на заден план. Да, аз ще му смачкам главата! — си каза той и стана от масата, вдигна гордо глава и изчака Бускѐ да дойде срещу него. Така той знаеше, че има предимство пред далеч по-ниския Бускѐ и още в първия момент щеше да го извади от релсите. Беше пребледнял и студен гняв го обхвана, целия. Бускѐ — с разкопчан с палци в джобчетата на жилетката, заел позата на Наполеон, се изпъчи пред Скарлатов.

— Е, господине, най-после Ви срещнах!… Вие не отговаряте нито на поканите ми, нито на хората, които изпращам. Това е най-малко неучтиво, господине…

— Аз работя, господине, и нямам време за приеми.

— Не става въпрос за приеми, господине, а за работа.

— Аз я върша там, където е моето работно място, господине. Вие знаете, предполагам, къде е Банката ми. Ако не я знаете, попитайте. Всеки ще Ви я покаже. Имам обичая деловите отношения да уреждам в кабинета си. Все пак обадете се… дали ще съм свободен… А сега сме в Юнион-клуб, нали така, господине?… Имам чест… — каза банкерът, леко кимна с глава и седна, без да погледне Бускѐ. Последният след малко излезе с бързи крачки от клуба.

— Ашколсун, Борисе! Мед ми падна на душата! — заговори Димитър Петков. — Само как опули очи — като настъпена жаба…

Но банкерът не го слушаше. Той бе предизвикал най-силния човек в България, бе го обидил и унижил. Въпросът бе доколко този слуга на парижките банкери имаше сила да удари и него, Скарлатов, който бе също френска креация? Ще запомнят ли поколенията това име — Жорж Бускѐ, скрито сред имената на князе, царе и политици? Ще знаят ли някога хората на тая страна името на песа, на финансовия палач на България? — помисли банкерът.