Свобода Бъчварова
Земя за прицел (3)

Глава трета

Ниската кръгла маса бе наредена с мезета и напитки. Времето течеше. Старият банкер очакваше, че ще дойде още някой от поканените. Бяха се събрали едва половината. Тайно се бе надявал на две трети. И докато чакаше, той наблюдаваше хората, събрани в кабинета. Пресмяташе за кой ли път финансовите им възможности и тяхната психология. Последната бе важна част от пресмятането. Кюлев е един от партньорите с най-големи възможности, разсъждаваше старият банкер. Но той е болен по златото си. Превръща всичките си налични капитали в злато. Къде ли го крие?… Пари на ръка има вероятно съвсем малко. Би ли се разделил с част от съкровището си? Едва ли… Банкерът погледна Кюлев, който си наливаше от мастиката. Лицето му изразяваше глупашко самодоволство. Не, си каза банкерът. Със златото той няма да се раздели! Всичко зависи от наличните му пари…

Кюлев разговаряше със съседа си. Това беше един млад, изискано облечен мъж с благородно, издължено лице, гладко обръснат, с добре поддържани ръце, обсипани със златни пръстени. Бе кръстосал дългите си крака, като се облягаше назад във фотьойла. Пиеше коняк с лимон и слушаше с усмивка какво му разказваше Кюлев. Христов е добър и ловък търговец. Може би ако имаше повече амбиции, щеше да бъде един от лъвовете… Но е непостоянен и преди всичко женкар! Чудно е как някои мъже посвещават на жените целия си живот и при това го прекарват щастливо!… Жените му отнемат както време за работа, така и доста пари. Щедър е към тях, колкото е стиснат в търговията. В Банката има налични около двеста и шестдесет хиляди лева. Умен е и веднага ще разбере печалбата. Ще участва!…

От другата страна на ниската, кръгла маса, седнали един до друг на канапето, разговаряха двама мъже, преминали средната възраст. Единият приличаше на руски купец с огромна брада, разделена на две, с рубашка и панталони, вмъкнати в ботуши. Около двеста и петдесет хиляди! — пресметна го Скарлатов. Но тия пари, които държеше в Банката, бяха и неговият оборотен капитал. С тях той изкупуваше тютюните. Ако бе пласирал манипулираните тютюни от миналата година, може би щеше да участва с повече от сто хиляди лева… Толкова бяха възможностите на Карафезиев. Този до него имаше вид на гимназиален учител, което се подсилваше от пенснето му с шнур, надвиснало над огромен нос. Познаваше го само от деловите връзки с неговата банка — малка, провинциална, която отпускаше само краткосрочни заеми при големи гаранции и висока лихва. Това говореше, че човекът е много предпазлив. С колко ли ще участва Дерменджиев… Сто, двеста, триста хиляди лева максимум! Триста хиляди е таванът. Да речем, сто и петдесет хиляди… Това е реално! След като пресметна още веднъж всичко, старият банкер се замисли дали въобще трябва да започне заседанието. И докато се колебаеше, секретарят отвори вратата и съобщи:

— Господин Неделев.

В кабинета влезе възрастен човек, среден на ръст, доста пълен, гладко избръснат, с огромни бели, хайдушки мустаци, завити нагоре и заострени като рога на бик. Бе облечен в полуселски, шаячни дрехи, извънредно чисти. Само панталонът и ботите му бяха европейски. Не носеше и вратовръзка. Когато влезе, той свали астраганения си калпак. Но това, което правеше най-силно впечатление, бе заспалият израз. Клепачите му бяха постоянно спуснати, сякаш спеше. Впечатлението се подсилваше от лицето му, лишено от мимика. Скарлатов не можа да скрие радостта си от идването на Неделев. Той стана от бюрото си, посрещна го, като стисна силно и дълго двете му ръце. Но човекът със заспалия вид даже не си направи труда да повдигне малко клепките си. Инак имаше здрав вид и този недостатък вероятно бе вродена пареза. Искаше да го заведе на най-доброто място, на фотьойла до своето бюро, но Неделев сам избра най-отдалечения кът, почти в ъгъла на кабинета, до голямата завеса, сякаш искаше да покаже, че е дошъл, но не се ангажирва с нищо.

Сега банкерът знаеше, че може да започне. Това бе най-важният човек от поканените, най-богатият, с най-голям капитал, вложен в Банката му, и който най-бързо растеше. Рядко теглеше пари, и то, за да купи имоти. Купуваше ниви, градини, бахчи, ливади, просто земя. Препродаваше винаги с печалба. Неговата страст бе да купува и продава имоти. Бе най-богатият земевладелец в страната. На банкера предстоеше да се пребори с тая юношеска страст на селянина към земята. Но Неделев не бе лишен от здрав смисъл при сделките и обичаше парите. На това разчиташе Скарлатов. Сега от този човек зависеше всичко!…

Старият банкер седна зад бюрото и всички млъкнаха. Когато говореше пред много хора, той избираше някой от седналите пред него и се обръщаше изключително към този човек. И сега несъзнателно избра седналия в ъгъла Неделев, погледна го и заговори с ясния си, малко тих глас:

— Господа. Събрах ви тук вас, българи-патриоти, за едно общонародно дело…

— Да не сме в читалище или в черква… — кисело забеляза Кюлев.

Банкерът го погледна изпод вежди. Това бе последно предупреждение и той разбра. Скарлатов продължи:

— … едно дело, което ще ни донесе добри печалби. Както знаете, след много трудности бе построено бургаското пристанище. То бе започнато от фирмата „Cas & Liscans“^[1] и завършено от фирмата „Batigno-lles“^[2] С това Бургас стана най-голямото търговско пристанище в страната. Занапред целият внос и износ по море ще се насочва през него. Самият град има голямо бъдеще, а пристанището ще се разраства, ще има нужда от редица съоръжения. В скоро време предстои свързването с железопътна линия. Тия два големи окръга — Бургаски и Ямболски — ще бъдат обетована земя, една богата, неразорана от финансова гледна точка нива, която ще даде огромни печалби. Ще оставим ли тия пари да отидат отново в джобовете на чужденците? По-глупави ли сме от тях? Нека помислим заедно какво да правим. Какво ще бъде нужно на първо време? Преди всичко енергия; и то електроенергия!…

— Но там няма планини с подходящи реки — каза Христов, който внимателно слушаше банкера.

— Но има въглища! А щом има въглища, навсякъде могат да се построят термоелектроцентрали. Знаете ли какви са печалбите на белгийското дружество за електроенергия в София? Аз съм негов акционер и мога да ви ги кажа. Дружеството започна с шест милиона внесен капитал. За няколко години той нарасна заедно с резервните си фондове на дванайсет милиона! Годишните печалби са над петдесет на сто. Като спаднем за амортизация и резервен фонд около трийсет на сто, за дивиденти остават двайсет на сто годишно. Е, кажете ми, къде, ако вложите парите си, бихте получили по-големи печалби и по-голяма лихва?!… И така, в електричеството е бъдещето! Вземем ли електричеството в свои ръце, значи вземаме Бургаски и Ямболски окръг. В ръцете ни са не само пристанището, но и осветлението на стотици градове и села, ще доставяме електроенергия на бъдещите фабрики…

— Абсолютно е необходимо да се построи поне една голяма мелница за брашно около Бургас! — каза Христов.

— Почакайте — намеси се Кюлев, — само едно не разбрах. Къде са въглищата?

— В мене — каза банкерът. — Аз имам концесия^[3] за мина в тази част на страната. Тя ще дава продукция не за две електроцентрали, а за десет!

— Сега пък станаха две електроцентрали! Беше една, станаха две! — каза Кюлев.

— Можем да започнем с едната — каза банкерът, — но по-добре ще е направо с двете.

— И след колко време ще бъдат готови? — попита Кюлев.

— Три, може би пет години.

— И кога ще получаваме дивиденти^[4]?

— След пет години.

— Пет години?!… Я камилата, я камиларя… — каза Кюлев, като махна с ръка.

— Дружеството ще бъде смесено — продължи банкерът. — Ще участвуват и белгийците. Но аз държа ние да имаме контролния пакет от акции!

— Значи акционерно дружество? — каза Христов.

— Иначе как ще осигурим валутата за машините? Белгийците ще доставят машините.

— И на колко ще възлиза нашият български патриотичен дял? — попита Кюлев.

— Три милиона и седемстотин хиляди лева! — натъртено каза банкерът.

Всички млъкнаха. Кюлев даже изсвири с уста.

— И то, без стойността на мината, която далеч надминава три милиона. Всичко, заедно с белгийците, около седем милиона лева, като ние запазим контролния пакет.

— Значи на борсите няма да пуснат акции? — попита Христов.

— Ще запазим контролния пакет от нашите акции в Банката. А белгийците вероятно ще пуснат акции, които ще се котират на Брюкселската борса.

— А защо не пуснем и тук, в България? — попита Христов.

— Защото българин акция не купува. Чрез подставени лица белгийците ще ги изкупят и ние ще загубим контрола. Ако имахме пари, добре щеше да бъде ние да изкупим от Брюкселската борса акциите, но това е въпрос на бъдещето. Един ден тези електроцентрали ще бъдат напълно наши! Е, господа? Вие държите щастието в собствените си ръце. Но щастието е като пеперудата. Каца само веднъж…

— А рискът? Искаме да знаем риска — каза Кюлев.

— Практически риск няма. Но ще трябва за няколко години да се лишите от част от капиталите си. Просто да не мислите за тях, докато дойде денят на печалбите!…

Кюлев се закашля и заговори:

— Електроцентрали няма. Железопътна връзка няма. Няма нищо! Всичко е в бъдещето! В тая страна не едно акционерно дружество е фалирвало… Е, вярно, патриоти сме. Аз познавам патриоти, които бяха богати, но благодарение на патриотизма си, сега просят. Така че гаранции, според мене, няма, да не кажа, че работата ми се вижда чурук…

— А защо белгийското дружество само̀ не построи електроцентралите? — попита Христов.

— Защото нямат въглища. Защото мината притежавам аз и това е единствената мина в този край. Те са зависими от мене и не могат нищо сами да направят.

— Господин Скарлатов. Не ви ли предложиха да купят мината?

— Разбира се! Предложиха ми, и то толкова настоятелно, че само един глупак може да откаже. Но аз гледам далеч напред. Аз искам ние, българите, да бъдем собственици на богатствата в нашата страна!

— Аз лично съм тясно свързан с дружеството за износ на зърнени храни „Луи Драйфус“ — каза Христов. — То би било заинтересовано от построяването на голяма мелница в Бургас. По тоя начин вместо зърно, ще изнася брашно. Представете си печалбата!… Бих могъл да заявя, че то ще участва.

— Мене не ме интересува дружество „Драйфус“, а търговецът Христов и неговият личен капитал!

— Аз имам кантора за изкупване на зърнени храни — каза Христов. — И това, което купя, го пласирам на дружеството. То не носи никакъв риск и не плаща никакви данъци на държавата. Рискът и данъците са оставени на нас, българските търговци. И моите възможности не са големи. Но ще участвам с максимума. Сто хиляди лева! Разбирате ли, господин Скарлатов?

Реколтата миналата година беше добра. Но тя беше добра и по целия свят. Цените паднаха…

Банкерът се обърна към тютюнотърговеца с руската брада. Той през цялото време бе мълчал и слушал, като въртеше главата към тоя, който в момента говори, затова малко се стресна, чувайки името си:

— Аз ли? Ами ще ми трябват за изкупуване на тютюните около сто и петдесет хиляди лева.

— Аз не ви питам, господин Карафезиев, колко пари ви трябват, а с колко ще участвате?

— Господин Скарлатов. Аз ви вярвам. Камък да пипнете в ръце, на пари го превръщате. Ако бях продал реколтата, бога ми, щях да участвам с всичките си пари! Сега мога да отделя с труд около петдесет хиляди лева. Повярвайте ми, бих искал да участвам с повече…

Изведнъж провинциалният банкер с пенснето възбудено и бързо заговори, без да са се обърнали към него:

— Господин Скарлатов, аз ще рискувам! Имам три дъщери. Трябва да мисля за тях. Няма да крия, че банката ми не върви. Оборот малък, печалби малки. Във вашето дружество ми е надеждата! Ще участвам с всичките си пари. С триста и петдесет хиляди лева. Аз ви вярвам, господин Скарлатов…

— Благодаря ви, господин Дерменджиев. Вие сте много умен човек.

После в кабинета настъпи тишина. Оставаше най-важният човек — Неделев. Всички обърнаха поглед към него. Но той седеше в своя ъгъл, сякаш спеше, и с нищо не даваше вид, че следи разискванията, а още по-малко, че има някакво отношение към бъдещото акционерно дружество. Той беше скритата карта, която банкерът Скарлатов трябваше да обърне тук пред всички.

— Господин Неделев — заговори банкерът. — Няма да ви кажа колко много съществованието на акционерното дружество зависи от вас. Моля ви, преди да кажете своята решаваща дума, още веднъж помислете…

Когато Неделев заговори, всички трепнаха. Не очакваха от човека със заспалия вид да излезе глас. Но Неделев говореше ясно, отчетливо, макар и бавно, защото търсеше всяка своя дума.

— Господин Скарлатов. Вие сте един от малцината хора, които уважавам, ценя и на които имам абсолютно доверие. Парите си държа във вашата банка и не съжалявам за това. Но простете ми. Няма да участвам.

— Защо, господин Неделев? — без да иска, попита старият банкер.

— За мене истинското богатство са не парите, а имотът. Парите са нищо! Имота може да го видиш, да го пипнеш, да го продадеш, да го завещаеш. Той остава и след тебе.

— Господин Неделев, вие правилно казахте, че аз съм вашият банкер, което е голяма чест за мене. Но като такъв, аз имам известни задължения към вас, към парите ви. Никога не съм имал нищо против, че влагате свободните си средства по ваше усмотрение. Но помислете! Та вие притежавате огромни имоти! Наистина, пръснали сте ги умно, не на едно място. Но не смятате ли, че един ден и те ще попаднат под ударите на закона за едрата собственост? Тогава вие ще станете един средно богат човек!

— И друг ми каза това.

— Но защо не послушате този друг човек, а не мене? Предполагам, че на него му имате доверие?

— Да, имам му абсолютно доверие?

— Аз, господин Неделев, като ваш банкер съм длъжен да насочвам капиталите ви, разбира се, с ваше съгласие там, където има печалба. Увеличението на вашите капитали, значи печалба и за мене!…

— Все още мога сам да се грижа за парите си!

— Господин Неделев, това последната ви дума ли е?

— Мисля, че да…

— Има ли някаква надежда да промените мнението си?

— Съвсем малка.

— Та вие имате в банката ми… — но не се доизказа. Разбра, че ще направи голяма грешка, като разгласи банкова тайна, и спря.

— Колко? — не се сдържа да попита Кюлев.

— Аз имам в банката два милиона триста петдесет и пет хиляди лева — каза спокойно Неделев.

— Абсолютно точно — каза банкерът. — Ала това е мъртъв капитал, както е мъртво златото, заровено в земята!

— Но аз съм все още жив, господин Скарлатов! Нали така?

Настъпи тягостна тишина и в нея се чу гласът на Кюлев.

— А ти, Борисе, с колко ще участваш?

Борис Скарлатов погледна Кюлев. Последният бе приел възможно най-наивната физиономия.

— Аз ще додам това, което не достигне.

— Тогава защо сам не си направиш електроцентралите? Да ти е чиста сметката! Напоследък все купуваш… мини, фабрики, акции, терени… купуваш, купуваш, а печалба не виждам?

— Тя ще дойде неминуемо.

— Но засега само изтощаваш банката!…

Подло копеле, помисли банкерът, напипа веднага слабото ми място! О, колко ли ме мрази! Колко ли завижда!… Дали действително знае баланса на банката?… Старият банкер почувствува тръпки по гърба си. Не, това е блъф! Ти добре го познаваш! Той нищо не знае, но иска да узнае. Затова опипва почвата…

— Банката е във възход! — каза Скарлатов. — И ако аз искам да привлека в акционерното дружество повече хора, то е с едничката цел да освободя капитали за други акционерни дружества, за фабрики, за строежи, които ще останат в България и ще бъдат български! Мога, разбира се, да предоставя всичко това на чужденците. Нека те печелят! Нека те изнасят капиталите от страната! Нека те забогатяват на наш гръб! Впрочем, господа, в момента в страната има седемдесет и две акционерни дружества с общ внесен капитал над четиридесет и един милиона лева. От тях делът на чуждия капитал е петдесет и един процента. Това значи, че те контролират нашата индустрия. Мислите ли, че чужденците са глупави да влагат пари там, където нямат печалби? Съвземете се, господа! — каза старият банкер, но гледаше Неделев и имаше предвид само него.

— А мене защо не питаш дали ще участвам? — каза Кюлев.

— Защото е излишно.

— Не си прав! Размислих. Аз също ще участвам. Това е хубаво, общонародно, патриотично дело! Аз, както знаете, съм патриот и мога да жертвам заради отечествената ни индустрия, заради моя приятел от детинство, съученик, съратник и брат, големия патриот Борис Скарлатов… — тук Кюлев направи артистична пауза — двайсет хиляди лева! Помислете само! Двайсет хиляди лева при моята бедност!…

Лицето на стария банкер побледня от гняв. Това бе подигравка — добре изиграна, подсилена от лицето на Кюлев, придобило особено глупаво изражение. Това бе подигравка, отправена лично към него! Винаги ми е завиждал и мечтае да се въргалям в прахта!… Винаги ме е хапал!… В тоя миг старият банкер бе обхванат от неудържим гняв към хората, към човешката глупост, към човешката подлост. Но събра сили и стана зад бюрото. Всички, включително и Неделев, също станаха от местата си.

— Искам да направя една малка декларация. Този път аз ще помисля! Склонен съм, или почти съм склонен, аз да финансирам електроцентралите. И бъдете уверени, че електроцентрали ще има, а с тях ще дойдат и печалбите! Но ще ги получи този, който е умен, който е смел и гледа напред в утрешния ден!… Ще ви уведомя допълнително за моето окончателно решение. Не ви задържам повече, господа. Човек насила може да вземе, но насила не може да даде!…