Свобода Бъчварова
Земя за прицел (17)

Глава пета

Беше късна вечер. Двамата седяха край масата близо до печката, която съдържателят бе разпалил до червено. Бяха единствените в този късен час в тая таверна^[1] с причудливото име „Петте бора“, макар наоколо и да нямаше помен от такива дървета. Издигаше се върху пясъчна ивица край езерото, извън града, цялата дървена. Матов я бе открил случайно преди години. Понякога той идваше тук да вечеря и да изпие нещо в тишина. За това заведение знаеха само Брезов и Скарлатов. Съдържателят бе италианец с многобройно семейство, който живееше тук. Той бе обслужил клиентите си и ги бе оставил сами. Някъде от кухнята долиташе разпалена италианска реч. Борис бе доволен от вечерята: наденици, свински котлети, младо вино от юра, питка, сирене… бе ял за трима души. Сега те мълчаха и гледаха през малките прозорчета как се сипе снегът навън. Беше завалял внезапно, на вълни, и трупаше не с часове, а с минути. Скоро всичко побеля. Първият сняг за годината падна. Матов пиеше кирш, а Скарлатов коняк.

— Винаги първият сняг дълбоко ме е вълнувал. Все очаквам, че ще ми се случи нещо много, много хубаво и радостно… — каза Борис.

— Зимата има странна прелест наистина… — отвърна Матов. — Особено ако цял ден газиш дълбокия сняг, без надежда, че ще спреш, а наоколо пада мрак и мъгла… И ти ходиш без мисъл, отчаян, вкочанясал, но изведнъж някой казва: „Светлина!“… После прилайват кучета и малко по-късно си пред огнището, излегнат на чергата с другарите си… Протягаш замръзналите си крака към буйния огън, а от опинците и навущата ти излиза пара. В котела над огнището вече се вари овенът, пък ако домакините ти поднесат ракия или вино, щастието ти е пълно!… Жалко, че никога не съм описал зимите в книгите си…

— А защо?

— И в Сръбско-българската война се бих в студ, а и от Илинденското въстание си спомням не лятото и горещините, а мразовете, когато останахме само две-три чети в Македония и цяла зима ни гонеха турските потери…

— Щастлив си, че си участвал във въстание!… Защо не го опишеш?

— Защото трябва да отлежи… Писането, Борисе, е като сънищата. Сънуваш с голямо закъснение. На двайсет години все още сънувах изпитите и военното училище. Сетне сънувах войната, а въстанието сигурно ще сънувам след години… Като почна да го сънувам, знам, че мога вече да пиша за преживяното… Но изобщо, Борисе, малък народ не може да направи велика литература! Това е привилегия на големите народи. Само те могат да създадат литература за цялото човечество.

— Странно, че ти, който си писател, така мислиш…

— Вземи отстъплението на Наполеон в Русия. Че това е територия, не е шега! Само това да опишеш, рече колко е велико!… Малките народи могат да пишат литература само за себе си.

— Не съм мислил никога по това. Но като че ли има нещо вярно…

— А в Русия нещо зрее… — каза Матов.

— Да, Руско-японската война не ще мине даром…

— Зрее нещо, в което ще има толкова убийства и ужаси, а го чакаме с възторг и нетърпение…

— Но как ще преобразим света без революция?!…

— Трябва да бъдем честни пред истината, Борисе. Всички учения, разбираш ли, всички философии, колкото и противоположни, дори враждебни помежду си, стават еднакви в мига, когато признават убийството за необходимост! Но да не говорим за това! — неочаквано рязко каза Матов. — Каквото има да стане, ще стане! Важното е да не загубим интерес към предстоящото!…

Двамата замълчаха. Скарлатов посегна към коняка. Като отпи, му се стори прекалено лют, закашля се и остави чашата пред себе си. Матов изведнъж каза:

— Нуждая се от твоята подкрепа.

— Ти знаеш, че по македонския въпрос съм на едно мнение с Брезов.

— И аз.

Скарлатов изненадано го погледна.

— Не разбирам…

— Социалистите вероятно са прави. Но аз не мога да се отрека от хората, с които съм споделял и опасности, и залъка хляб.

— Ами ако те са на другия полюс, който ти отричаш?

— Именно! Виждаш ли, Борисе, ти малко си живял в България и малко познаваш хората, политиците и партиите. Може би съм най-близо до вас, до социалистите… Едно ме отблъсва — вашата нетърпимост, така както отблъсна някога Херцен. Аз съм за принципа — ненавиждам твоето мнение, но още повече ненавиждам тия, които ти пречат да го изкажеш!

— Но какво общо има тук Волтер?

— Това начало на „Интернационалът“… „Напред, о, парий презрени“… аз го схващам в буквалния смисъл, Борисе. Всички парии, всички просяци, скитници, бездомници… А хората, на които искам да помогна, са именно такива.

Борис се намръщи.

— Изслушай ме, моля те… При тебе ще дойдат двамата пратеници от Македония…

— Отказвам да имам каквото и да е общо с тях!

Матов дълго мълча. Накрая тихо каза:

— А ако те помоля да им помогнеш?

— Но не разбирам как!

— И аз не съвсем добре се разбирам понякога. Останах в Македония в най-лошия период, когато всичко бе загубено. Впрочем, това няма значение!… Тия двамата много са изпатили. Организацията им е дала на разположение пари, за да купят оръжие. Заобиколени са от мошеници. Ще ги ограбят или ще им се случи нещо лошо…

— Но какво мога аз да направя?!

— Ти учиш икономика и финанси, имаш познати в тия кръгове…

— Не за да правя контрабанда с оръжие!…

Матов сякаш не го чу и продължи:

— Тук, в Швейцария, аз лично не мога да им услужа. Може би ще има ново въстание в Македония… Не съм далеч от мисълта да отида пак там, да видя с очите си, да разбера… Но ти, моля те, не казвай не. Помисли. В края на краищата не сте само вие, социалистите, които правите революции! Нито пък те се правят от високообразовани марксисти. Повярвай ми! Измежду тия, с които бях, които се биха и мряха, едва ли трима знаеха да четат и пишат…

Той не завърши мисълта си и млъкна. Думите му объркаха Борис. Не бе съгласен по никой начин с него. Но в цялата му интонация, изражение на лицето, забития поглед в масата, във всичко имаше нещо умолително, каквото той никога не можеше и да предположи в тоя горд човек. Тази проява на човешка слабост не намали уважението му към Матов, а като че ли още повече го сближи.

— Добре — отговори Скарлатов. — Ще проуча случая, доколкото мога…

Те допиха чашите си, без да проговорят повече. Скоро напуснаха заведението и сдържано се разделиха.

Вън снегът трупаше непрекъснато. Този първи сняг изведнъж направи света чист и сега на Борис му се струваше красив и радостен. Не му се прибираше. Когато стигна пред къщата, потърси по джобовете ключа от външната врата. В тоя момент от един съседен вход излязоха двама души и застанаха до него. Позна ги веднага. Това бяха въпросните терористи. Изпита неприятно чувство, че докато е разговарял с Матов, те са чакали именно него, и вероятно такава е била уговорката.

— Какво обичате?

— Господин Матов ви е известил за нас… — отвърна високият и сух мъж с вид на монах.

— Добре, слушам…

Изглежда високият бе негласният ръководител. По говора можеше да се разбере, че е интелигентен мъж.

— Господине, вие сте социалист. Така ви представи господин Матов. Не бих могъл да се призная в особени симпатии към идеите ви — много теория, малко действия! Но все пак имаме допирни точки. И вие сте за световна революция, нали?…

— По-добре щеше да бъде да се обърнехте към някой анархист — каза Борис.

— Няма подходящ, господине.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Да закупим оръжие и боеприпаси.

— Но аз не одобрявам терора!

Заговори ниският:

— А какво ни остава друго, господине? Да легнеме и да ни ко̀лат?!…

— Кои сте вие, впрочем? Би следвало да знам с кого разговарям…

— Няма значение! — каза високият. — Нито имената, нито личността ни! Днес сме ние, утре ще бъдат други. Ние сме хора без личен живот. Напуснали сме всичко — родители, близки, приятели… Това не е ли достатъчно?

Внезапно ниският изтегли изпод палтото си един наган. Високият веднага го последва. И двамата гледаха нагоре по улицата. В първия момент Борис трепна. Забеляза съвсем близо силуета на един полицай. От снега не бяха усетили стъпките му.

— Приберете пищовите и стойте спокойно! Това е швейцарски полицай и прави своя редовен нощен обход — тихо ги предупреди той.

— Тая сволоч по целия свят е еднаква!… — промърмори високият.

Двамата прибраха оръжието си.

— Как са ви документите?

— Редовни, на чуждо име.

Швейцарският пазител на реда застана до тях.

— Добър вечер, господин полицай — каза Борис. — Прекрасна зимна нощ!…

Той не отвърна на поздрава и като всеки полицай подозрително огледа тримата.

— Живея тук, в тази къща. А това са мои приятели. Може би ще искате да видите документите ми?

Изисканият начин на изразяване, солидното облекло на Борис и коженият му сак успокоиха полицая. Той им пожела лека нощ и отмина.

— Нека се качим в стаята ми…

— Не. По-добре хазайката ви да не ни вижда с вас — отвърна високият.

— В Ориента е по-лесно да купите оръжие — каза Борис.

— Да ни пробутат ска̀пани пушки? — възрази ниският.

— Ти мълчи! — спря го високият. — Нас, господине, ни трябва най-модерно оръжие. Последна дума на техниката и взривни материали.

— Това струва много пари!

— Ние имаме.

— Какъв е произходът им?

— Различен. Грошове от народа и пари от експроприация^[2].

— Какъв род оръжие искате да купите?

— Носим точен списък, но нямаме връзки с фабриките.

— А как ще бъде употребено то?

— По най-добрия начин! Ще вдигнем във въздуха влакове, телеграфни стълбове, ще взривим банки, ще раздрусаме тая гнила империя. Ще обърнем внимание на целия свят за страданията на Македония и ще покажем на какво е способен тоя народ!

— Няма нужда да продължавате! Останалото ми е известно от налудничавите брошури на анархистите!

Настъпи неприятно мълчание, изпълнено с напрежение. Накрая високият сухо рече:

— Знаехме, че няма нищо да излезе, но нашият другар Матов настоя и каза, че сте честен човек. Сега съжаляваме! По-лесно е камила да влезе в иглени уши, отколкото банкерски син да участва в революция!…

— И прав сте, че няма нищо да излезе!

Скарлатов почти викаше. Ниският неволно се огледа.

— А на истината, господа революционери, имат право всички, даже и банкерските синове!…

— Господине, думата на Матов е закон за нас, но да ни обиждате, няма да позволим! Ще помогнете ли, или не?

— Какво предлагате, дявол да ви вземе!

— Нашите пари са в Мезон Щерн. Ще ви дадем генерално пълномощно, за да се разпореждате с тях.

Само това не бе очаквал.

— Е, господине?…

— Не ми е много приятно. Познавам Щерн.

— Известно ни е.

— Матов ли ви каза?

— Да и Матов, но и парите до Мезон Щерн преведе Търговска банка Скарлатов в София.

— Нямам нищо общо с баща си!

— Това не ни интересува в случая.

— Защо не се отнесохте до някой, който разбира от търговия с оръжие?

— Защото човекът, когото предложи баща ви, излезе мошеник. Последната ви дума, господине?

— Утре ще ида при Щерн.

— Лека нощ, господин Скарлатов. Македония няма да ви забрави.

Двамата се обърнаха и скоро се скриха в завоя на улицата. Скарлатов бе объркан и раздразнен. Бяха го оскърбили, а после бяха му благодарили. Но това не намали огорчението му. Бе уязвен в най-чувствителното място — произхода му. И въпреки това, а може би именно затова, той знаеше, че ще изпълни обещанието си, защото дадената дума за него бе закон, бе въпрос на мъжка чест и достойнство. Борис се сети и за баща си — като капак на всичко неприятно, преживяно тази вечер. Какво е виновен той, че баща му ги е свързал с мошеник!… Откъде накъде Борис ще отговаря за постъпката му!…

Когато се прибра в къщи, мадам Ролан го чакаше. Макар и късно, тя го посрещна на вратата.

— Господин Скарлатов, имате покана за вечеря от барон Щерн. Пликът, извинете, не бе залепен и го прочетох, защото мислех, че е нещо важно.

— Не си е заслужавало да не спите заради това!…

— Но, господин Скарлатов, представяте ли си?… Погледнете каква хартия, какъв златен герб! На вечеря у Щернови!… Никога не съм ги виждала, но редовно чета в хрониките за тях. Имат дъщеря. Хубава ли е?

— Благодаря, мадам — я прекъсна сухо Борис.