Свобода Бъчварова
Земя за прицел (14)

Глава втора

Балът не беше още започнал. Оркестърът на балкона свиреше потпури от италиански опери. Двамата отидоха към края на залата. Тук бе тихо и безлюдно. Можеше добре да се гледа всичко. Матов се облегна на една колона. Лицето му стана особено сериозно. Скарлатов погледна този профил, изрязан като бюст на римски сенатор. Но сивите му очи, разположени дълбоко в орбитата, бяха като някакъв инструмент, като микроскоп и телескоп едновременно, с който той наблюдаваше всичко — от най-голямото до най-малкото. Скарлатов не го заговори, защото почувствува, че писателският мозък на този човек бе започнал да работи. Но му беше приятно да стои до него. Един мъж, облечен неофициално, нисък на ръст, се насочи право към матов. Той каза на български:

— Извинявайте, господин Матов?…

— Аз съм.

— Търсих Ви. Казаха ми, че сте тук. Аз съм Вангел Бижев. Кореспондент на „Вечерна поща“. Пристигнах вчера. Имам препоръчително писмо до Вас.

— С какво мога да Ви помогна?

— Като ме въведете в тукашния живот.

— Господин Бижев, чел съм Вашите статии по македонския въпрос. Не съм съгласен с много Ваши мисли, да не говоря за идеите Ви.

— Виждате ли, господин Матов, сега нямам намерение да пиша по македонския въпрос. Искам да изпратя репортаж за бала в Университета и участието на българите.

— Тогава моят приятел господин Скарлатов ще Ви бъде от по-голяма полза!

Бижев живо се обърна към него.

— Драго ми е да се запозная със сина на един от най-прославените българи, когото аз лично много уважавам…

Скарлатов само сухо кимна с глава. Той не обичаше да го свързват с името на баща му. Бижев бързо съобрази.

— Нека да почна от Вас, господин Матов… Вие сте известен писател в Отечеството. Кой е Вашият девиз?

Матов насмешливо го изгледа.

— Който не остави държава, имот, баща, майка, братя и сестри и не тръгне след истината, той не може да бъде писател, не може да служи на човечеството!

— А какво цените най-много в човека?

— Това, което най-много му липсва.

— Именно?

— Способността да чувства страданието на ближния като свое.

— Господин Матов, твърдят, че Вашите идеи са особени — социализъм, анархизъм, християнство… и преди всичко изобличение на действителността.

— Просветената личност е преди всичко възпитание на свободния дух у човека.

— Вие станахте… така да се каже… водач на критическата книжнина у нас. Как си обяснявате всичко това? Може би с руския си произход?…

— Едва ли!… Наистина баща ми е руснак. Висш чиновник! Идеалът на Русия! Но майка ми е българка. Израсъл съм в България, където той беше министър след Освобождението. Завърших българско военно училище. Като юнкер участвах в Сръбско-българската война. Тогава скъсах с родителите си. Езикът, който говоря, е български, пиша на български, мисля на български и съм български писател!

— Казват обаче, че Вашият език е езикът на омразата.

Матов искрено се разсмя.

— Интелигентният човек, г-н Бижев, не може да мрази! Той е хуманист въобще!

— Какво според Вас е най-постоянното в хората?

— Нежеланието им да се променят! Затова и не помнят миналото. По-скоро, не желаят да го помнят и всяко поколение почва наново, сякаш нищо не е било до него! Просто историята е натрупан грях…

— Изглежда е вярно, че твърде строго съдите хората…

— Аз съм обществена необходимост, Бижев. Във всяка държава трябва да има по един луд, който да казва истината. В Атина тая функция е изпълнявал Сократ.

— Вие се сравнявате със Сократ?

— Във всеки случай краят ми ще бъде същият!

Докато даваше отговорите, Матов не преставаше да наблюдава залата. Оркестърът беше млъкнал и в настъпилата тишина прозвуча ясният глас на лакея:

— Барон и баронеса Щерн!

Всички насочиха поглед към влизащите — един мъж на средна възраст, доста пълен, с охранено лице, с хубави, пухкави бакенбарди и кротък вид. До него — въздебела дама, богато облечена и обсипана със скъпоценности. Придружаваше ги тънко, стройно момиче със сини очи и бляскави руси, дълги и къдрави коси. Беше облечена скромно, но изискано в розово-бели цветове и пристъпваше изящно като горско животинче.

— Наблюдавайте, господин Бижев! — каза Матов. — Ето един от принцовете на тоя свят! Това са истинските владетели на Университета! Той идва тук, за да купува мозъци. Тия в тогите и приведените глави му казват кой ат има добри качества и каква е цената. Иначе на барон Щерн университетът му е нужен, колкото на нашите попове Христовото учение!…

— Вие сте и марксист?

— Маркс ли?! Вижда ми се доста учтив. Тук е нужен човек решителен, безмилостен, който с камшик да разгони търговците от храма и срине на пух и прах тая сговорна дружина!…

— Аз се запознах вече с някои наши студенти, например Радков и Стоянов… Това са бъдещите политици на България.

— Вие имате орлов поглед!…

Но Бижев не се смути и безцеремонно продължи да задава въпроси:

— Не смятате ли, че за политиката също трябва талант?

— Това е единствената област, в която дарбите пречат! Не сте ли забелязали, че най-сивите хора са политиците?

— Нашият княз обаче не е лишен от дипломатическа дарба!

— Но е лишен от най-важното — любов към страната и народа, който управлява. И въобще малка надежда дава държава с национален химн, който почва с „Шуми Марица“ и се римува с „плаче вдовица“, а столицата й е на два хълма — на единия Семинарията, на другия — Дворецът!…

— Господин Матов, благодаря Ви — каза Бижев. — Къде мога да Ви видя утре?

— В кафене „Ландолт“. Сутрин там пиша, но следобед съм свободен.

— Още веднъж благодаря.

Бижев се скри в тълпата.

— Още един новоизлюпил се журналист!… Дано перото му не бъде така лъжливо и гнусно като на оскотялата софийска преса!… — каза Матов.

— Не изглежда глупав…

Изведнъж Матов заговори страстно:

— Борисе, ние имаме един гений! Поет, писател, журналист, революционер и расов мъж! Само един и това е Христо Ботев! И знаеш ли какво си спомних!… Преди години бях пак в тая зала на бал. И тук присъстваше една едра, хубава, черноока мома с буйни коси. Тогава помислих за нейната трагедия… Беше дъщерята на Ботев — Иванка. Никой българин не смееше да я покани на танц, защото се прекланяха пред баща Й! Не смееха и да я ухажват. А тя беше жена в пълния смисъл на тая дума. Затова и тя странеше от българите. Тогава я попитах какво смята да прави по-нататък. Отговори ми, че се връща в България при майка си. Вестниците в България и Светият Синод нападали майка и, че нямала църковен брак с Ботев!… Представяш ли си?! А на нея казах — чувате ли се какво говорите, Иванке? Христо Ботев — в черквата при поповете!… Та всеки честен човек знае последното му писмо от кораба „Радецки“: „Мила ми, Венето, Димитре и Иванке…“ Неговият Бог беше този на разума в душата!… Тя нищо не ми отговори… Иванка беше много добра, но не беше талантлива. Забелязал ли си, Борисе, че дарбите се предават през поколение? Може би децата на Иванка ще бъдат като дядо си?…

Танците бяха започнали. Свиреха валс от Йохан Щраус. Русокосото момиче със сините очи, което влезе с банкера Щерн, си пробиваше път в тълпата. Няколко студенти — швейцарци й преградиха пътя, но тя не спря. Измъкна се от дансинга и тръгна право към колоната, до която стояха Матов и Скарлатов. Борис я забеляза и неволно се отдръпна зад колоната. Изпитваше стеснение от приятеля си. Не знаеше какво ще бъде поведението му, ако разбере, че той и момичето се познават отдавна. Но после гордостта в него надделя и той се изправи до Матов, като неспокойно зачака момичето.

Тя спря до него, усмихна се и го дръпна за ръката. Той трепна.

— Хей, Вие Бо̀рис, слезте от небето! Чаках Ви да дойдете и ме поканите на танц… Толкова ми се танцува!… Мама и папа също искат да ви видят. Борис, защо не идвате у нас? Сърдите ли се?

Матов с любопитство изгледа девойката. Скарлатов я представи.

— Симон Щерн, студентка първи курс. Матов — български писател…

— Ето най-после Ви срещнах! Борис толкова ми е говорил за Вас!…

Скарлатов се беше много смутил. Той очакваше най-лошото. Но за негово учудване Матов се усмихна. Лицето му се промени. Стана весело и младежко.

— И какво Ви е разказвал?

— О, толкова интересни неща!… Вие сте син на руски аристократ, нали?

— Да речем…

— А после, като офицер, сте участвали в една война…

— С една малка поправка… Не бях още офицер, а само юнкер!

— И след това се случило нещо с Вас, скъсали сте с всичко и сте дошли в Швейцария, и сте станали писател!…

— Горе-долу фабулата е точна.

— А какво Ви накара да направите това?… Борис даже ми преведе някои неща от първата Ви повест. Тя е за любовта, нали?

— Тя е глупава и лошо написана. Тогава още нямах понятие от живота и любовта!

— А сега?

— Сега съм възрастен човек. Женен. Имам две деца…

Борис Скарлатов за пръв път чу подробности от личния му живот, който ревниво пазеше в тайна.

— И не вярвате ли вече в любовта?

Матов внимателно я погледна. Лека червенина се плъзна по лицето й и очите й по детски широко се отвориха. Борис се учуди на промяната в израза й.

— Две неща заслепяват човека — отвърна Матов, — вярата и любовта, но без тях сме зверове, а не хора!

Музиката почти заглуши последните му думи. Сега засвириха валс от Бауер. Многобройни двойки се спуснаха и завъртяха на дансинга.

— О, колко ми се танцува… Вие танцували ли сте на времето?

— Много. Във Военното училище имахме преподавател по танци и етикеция. Един претенциозен французин… — Матов направи крачка назад с изящен старинен поклон.

Симон Щерн се засмя на тази малка пантомима.

— Предполагам, че и сега танцувате великолепно!

— Не мога. Оставих танците завинаги при Цариброд, където сръбски шрапнел ми отнесе половината бут. Но обичам да гледам… Танцувайте с Борис, аз ще ви гледам…

Скарлатов поведе Симон към дансинга. Когато я хвана през талията, усети как цялата потрепери. Те се понесоха. Той бе добър танцьор. Погледна лицето на Симон. Бе притворила очите си. После отведнъж ги отвори. Те блеснаха като синчец. В тоя момент Скарлатов сякаш за пръв път я видя — едно възторжено лице с още наивно, детско изражение. Ореолът от русите й коси имаше оттенъка на лешник. Дългата й шия бе леко наклонена. Гърдите й бурно се повдигаха от дишането и полупритворените й устни, горната от които бе малко придръпната, откриваха белите зъби на момичето. Колко е пораснала, удиви се той, и колко хубава е станала…

А в това време Матов, облегнат на колоната, с удоволствие ги наблюдаваше. Не му убегна от погледа радостта, с която танцуваше Симон. Лека тъга го обзе за миналото, а може би и за младостта… Отдавна, много отдавна той бе скъсал с баловете и танците. И все пак тая вечер той чувстваше как тялото му, болният му крак, макар и мислено, повтарят тия чудни движения на валса.

Симон и Борис се върнаха при него. Тя бе задъхана със силно зачервено и възбудено лице.

— Какво велико нещо е танцът! — заговори изведнъж Матов. — Не тези, изкривени от буржоазията и сведени до нищо, залели сега Франция и целия свят, а танцът, за който говори Волтер^[1], че е обяснение в любов… Помислете, има ли друг по-красив начин за обяснение в любов? Без думи!… Защото танцът казва всичко!…

— Аз съм напълно съгласна с господин Матов — каза Симон.

Той продължи, сякаш не я е чул.

— … Тази вечер си спомних един бал и девойката, с която танцувах в Двореца, и Александър Батенберг… Какъв танцьор беше Князът! Хубав, млад, той намираше хиляди поводи, а често и без повод, да танцуваме кадрил и котийон до зори!… Бях в неговото обкръжение тогава и приятел на малкия му брат Франц Йозеф…

Неочаквано до тях се беше приближил един младеж. Беше малко по-нисък от Скарлатов, със светъл, прав перчем и изискано елегантен. Това, което правеше впечатление, беше мощният му торс и късата шия, сраснала с гръдния кош. Тая шия внушаваше физическа сила. Носът на младежа беше леко сплескан, но това съвсем не го загрозяваше, а му придаваше нещо смело и весело. Той се поздрави с всичките като стар познат.

Симон Щерн каза:

— Господин Брезов, защо толкова закъсняхте?

— Защото, мила баронесо, трябваше да си изкарвам хляба с пот на челото, за да мога да следвам!…

— Наистина ли?!

— Наистина! Изкарвам насъщния с повече пот от всеки орач, копач, миньор и косач.

— Да не изкачвате като гид Монблан?

— За съжаление, не. Спаринг-партньор съм в боксовата спортна зала. Плащат добре, но почти всичко отива за храна. Трябва да се яде при тая професия месо, много месо. А днес един див англичанин ужасно ме затрудни. Накрая му извадих въздуха и миряса. Така дойдох на бала. Но още два-три такива случая и господарите ще ме изгонят като побойник.

— Но как е възможно!?

— Защо, какво чудно има? Ето и Борис се издържа съвсем сам, като предава уроци на сръбски, гръцки и турски студенти. Миналата година и шестимата му ученици си взеха изпитите.

— Изглежда, от всички вас само аз не си изкарвам сама хляба… а така искам…

Борис се засмя.

— Бо̀рис, не ми ли вярвате?

— Не, Симон, вярвам Ви! Но като се сетя, че до вчера бяхте малко момиче и ми разказвахте сънищата си…

— Да, така беше. Но Вие, Борис, не вярвате в сънища…

— Не! — отвърна неочаквано рязко той.

Оркестърът отново засвири и Брезов покани Симон Щерн и танцува много с нея. Борис и Матов гледаха пъстрата тълпа, която постепенно взе да оредява, и от време на време разменяха по някоя дума. Към единадесет часа вечерта по-възрастните в залата започнаха да се разотиват. Брезов доведе Симон запъхтяна.

— Трябва да си тръгна… Мама и папа ме чакат. Жалко, че ще ви напусна… Борис, елате за малко, имам нещо да Ви кажа…

На него не му бе особено приятно, че тя го хвана за ръка и също като малките деца го повлече към отдалечения ъгъл, за да му съобщи някаква голяма тайна. Лицето й отново бе станало сериозно. Тя пусна ръката му.

— Бо̀рис, защо не идвате вече у нас?

Скарлатов сви рамене.

— Елате да се видите с мама и папа…

— Няма да дойда — каза той.

— Но защо? Нещо лошо ли съм направила?

— Не. Причината не сте Вие, Симон.

Тя разбра, че той повече няма да й каже и че настроението му се беше променило.

— Борис, искам да играем тенис…

— Но сега е ноември! Никой не играе.

— Не бъдете лош… Моля Ви…

— Добре. В сряда, след лекции.

Радост озари лицето на Симон. Тя внезапно се извърна и с бързи стъпки отиде към родителите си.

Късно след полунощ тримата приятели се разделиха пред Понт дьо Монблан. Скарлатов тръгна сам по моста. Наведе се над парапета и се загледа в тъмните води на Рона… Той излъга, че не вярва на сънищата. Сънуваше много рядко, но в повечето случаи сънищата му се сбъдваха. Няколко нощи, преди да умре майка му, той я сънува. Беше още в колежа в Цариград. Донка и Никола опъваха от четирите краища един бял чаршаф. В него увиваха майка му и я положиха в протегнатите ръце на баща му. Събуди се в силна тревога. Не смееше да заспи. Призори се унесе и наново я сънува. Майка му лежеше в белия чаршаф. Изведнъж започна да се смалява, да се смалява почти като бебе и някой му каза: „Човек като умира, става малък, както се е родил“. Когато получи телеграмата, че трябва незабавно да тръгне за София, той знаеше за какво го викат. Оттогава насам не обичаше нито да слуша, а още по-малко да разказва сънища. Смяташе, че ако не ги изрече гласно, те няма да се сбъднат… Духна вятър откъм реката. Той потръпна. Едно самотно ландо изтрополи край него и се скри в мъглата. Той премина моста и стигна „Jardin d’Anglais“^[2]. Спря и запали цигара. Не му се прибираше в къщи. Мъглата се бе спуснала над езерото. Пред него беше кеят. Едно накичено корабче се поклащаше, завързано за един кол. Само фенерът на мачтата му светеше. Някъде в мъглата басово прозвуча корабна сирена.