Свобода Бъчварова
Земя за прицел (13)

Глава първа

В Женева, на рю „Гийом Тел“, близо до езерото, се издигаше една триетажна стара къща, от времето на Наполеон, с олющени стени, потъмнели и загубили цвета си. Построена на малко пространство, повече на височина, отколкото на ширина, тя бе сраснала със съседните сгради, които сякаш я крепяха да не падне. Само мансардата с ламаринен покрив се извисяваше над останалите къщи. Един прозорец се открояваше в средата на мансардата точно под ветропоказалеца от ламарина във форма на петел. Зад този прозорец стоеше изправен един младеж с наметнат халат на раменете. Той се взираше в припадащия ноемврийски здрач и в мъглата, която се стелеше над Леманското езеро, но все още позволяваше да се види мостът над река Рона и островът на Жан Жак Русо^[1]. Младежът беше малко над средния ръст, с широк гръден кош, който придаваше на тялото му нещо атлетическо и набито. Но тесният му ханш и дългите крака заличаваха това впечатление за физическа сила. Лицето му бе голобрадо, закръглено, с правилен чип нос, издадени скули, с юношеска свежест и живост. Това, обаче, което най-много привличаше в него, бяха големите дръпнати черни очи. Тия очи бяха толкова изразителни, че веднага се запомняха. Гъстите му прави коси, също черни, сресани назад, се спускаха почти до раменете му. Младежът гледаше острова и си мислеше за швейцареца Жан Жак Русо, дал толкова много на човечеството. Той току-що бе затворил последната страница на „Общественият договор“. Странно му бе, че тук, съвсем близо до него, на острова, бе живял, творил, мислил и мечтал този гениален човек. И сега, толкова години след смъртта му, хората, които се раждаха и живееха, продължаваха да общуват с него, да се съгласяват или да му опонират, сякаш бе жив. Защото безсмъртието е единствената привилегия на гения. Но каква непостижима привилегия!… И в тая бързо настъпваща ноемврийска вечер младежът сякаш се сливаше със здрача и мъглата навън. Той бе развълнуван. Той мечтаеше. Мечтаеше така, както човек мечтае в младостта. А тя е една поема от илюзии, от дивни блянове, една огромна сцена под открито небе с един-единствен герой. Младият човек бе все още във възрастта, когато не искаше да се раздели с въображаемата представа, че вселената е създадена заради него. В душата му бушуваше неудържимият стремеж към славата — едно понятие, въведено от древните римляни, смътно, неопределено, но толкова примамливо, че хората не можеха да се откажат от него. Това бе единственото нещо в света, заради което заслужаваше да се живее, защото постигането на тоя стремеж, те правеше безсмъртен. Тогава всичко каквото вършиш, има смисъл. Учение, труд, личен живот — всичко е подчинено на тая цел. И в такива минути на покой, след бясно четене за знания в мизерната мансардна стаичка, се излъчваше бляскавото сияние на бъдещето, бъдеще неясно, но красиво и велико. В тоя момент той не мислеше, че после щяха да дойдат разочарованията, грубото училище — наречено живот, краховете, болестите, старостта… Но когато един ден дойдеха, в ония печални минути, от които е съставен почти целият човешки живот, сиянието на тази илюзия, назована стремеж към славата, щеше да накара кръвта му отново да се раздвижи по жилите му, усмивка щеше да се яви на скръбното лице и виденията на чудните образи като калейдоскоп щяха да минат през вътрешния му поглед, за да го утешат, макар и за миг. Така че не бе срамно, задето младежът мечтаеше за слава. Защото един ден щеше да каже: „да, аз се стремях към славата, аз се борих за нея, аз жертвах всичко за нея! Е, добре. Този стремеж е повалил много хора. Един от тях бях и аз…“

Но засега той само учеше в Женева и никой освен него не знаеше за тази му всеобхватна страст. Когато пристигна тук преди няколко години, Швейцария не го разочарова. Още от средата на XIX век тази страна започна да се превръща не само в световен банкер, но и в един от културните центрове на света. Тя привличаше от цял свят студенти, благодарение на старите си демократични университети. И затова българските студенти бяха толкова много на брой. Животът тук бе евтин, хората скромни, пестеливи, с малки провинциални радости и забавления, а това допадаше на българина. Швейцария освен друго бе и планинска страна и българинът, обкръжен тук от високите Алпи, се чувствуваше като у дома си, за разлика от студентите, дошли от равнините. Тях високите върхове и тесните долини ги подтискаха. А самата Женева бе с особена атмосфера. Разположена край голямото езеро, тя бе очарователна и с лазура на Леман, и със своята старинност, и със своя покой. Едно привлекателно място за банкери, революционери, социалисти, анархисти, емигранти, студенти, избягали заточеници, философи, икономисти, социолози, успели и неуспели писатели, изгонени политици… Защото само в демократична Швейцария, а може би и в Англия, бе възможно такова вавилонско стълпотворение на толкова различни хора. Разбира се, имаше и някакъв регламент, за да живееш в Швейцария. Общо правилата се свеждаха до две: да имаш пари и да не правиш бели. Но все пак парите бяха по-важното. Що се касае до швейцарците, те се правеха, че не забелязват тази емигрантска тълпа, но знаеха добре, че печелят от нея. Без да сервилничат, те се държаха с леко презрение към чужденците, скрито под извънредна любезност. Швейцарецът си бе швейцарец, а чужденецът чужденец и единствената връзка между тях бяха парите. Защото швейцарецът бе започнал да се чувствува като полубог, избран от всевишния за хубав и спокоен живот. Въпреки всичко такъв сив живот, без сътресения и преживявания, беше за някои хора крайно скучен. И все пак най-силното впечатление, което младежите, дошли в тая малка страна, получаваха от нея, бе това, че светът е голям, че нациите и хората са много, с най-различни характери, мисли и идеи. Това усещане разширяваше кръгозора на бедните студенти от малките страни в покрайнините на Европа и завинаги оставаше в съзнанието им великото, хуманитарно, интернационално чувство, че отечеството им е част от целия свят, а те самите част от човечеството. И тази истина беше най-значителната, която със знание не се придобиваше, а само като живееш в подобна страна и се срещаш с хората около теб. Това бе чувството на световното единение, несбъдната мечта на човечеството, пророкувана от неговите най-светли умове, от Еразъм^[2] до Толстой.

Младежът се отдръпна от прозореца чак когато мракът обгърна всичко и светнаха уличните фенери. Тази вечер той се колебаеше между двете възможности: да остане в къщи, в хладната си стая (ноември в Швейцария е доста студен), или да отиде на бала в Университета. Бе се установил на първата възможност още преди седмица. Странно е, че понякога младите хора с чудесно здраве и весел нрав толкова обичат да играят ролята на мрачни аскети. Това бе маска, мимикрия на младостта, в която още не бе се изградил неповторимия, индивидуален облик, младежът не бе станал личност, от която да не се срамува. Колко много млади хора играят ролите на други себеподобни и загубват цели години в това превъплъщение. За щастие на младежа неговата кипяща жизненост взимаше връх. Във всекидневието той ходеше с извехтели дрехи, наметнал черната пелерина, в чиито джобове мъкнеше и книги, и записки, и цели трактати. Но имаше и един елегантен фрак — комплект с панталони, риза, ботинки и вратовръзка. Бедността личеше във всичко — и в евтината студена стая, и в мебелировката, и в хлътналите бузи и горящи очи на младежа, издаващи хроничен глад. Това не беше бедността на обикновения човек, който не е принуден да я скрива. Това беше бедността на гордия, умен, способен млад човек, който се срамува от бедността и вместо да се нахрани добре, е принуден да къса, в буквалния смисъл, от залъка си, за да има подходящи дрехи и една златна монета в джоба, която да хвърли върху масата с небрежен жест, докато в същия миг изтръпваше пред последствията, които го чакат. Това беше потрисащата бедност на интелигента. И сега, уморен от мислите си до прозореца, той с неочаквана пъргавина, без в това да намира противоречие със старото си решение да не отива на бала, започна грижливо да се облича.

Стаята бе малка с отсечени стени. В единия край стърчеше високо легло, в средата се намираше малко бюро-секретар, а в другия край — маса с огледало и леген. На пода, до бюрото, бяха наредени на няколко високи купчини книги и тетрадки.

Обличането продължи дълго. По-скоро не обличането, а стоенето пред огледалото. Той няколко пъти смени израза на лицето си, докато избра според него най-подходящия — незаинтересован, скучаещ, скептичен, умен и малко мрачен. След като изпразни джобовете на пелерината, той я изчетка, наметна я небрежно на раменете и закопча катарамата. Завъртя се за последен път пред огледалото. Широката нагъната пелерина направи красив, елегантен кръг. Остана доволен. Загаси лампата и заслиза по дървената стълба, която ужасно скърцаше. Той искаше да мине незабелязан от мадам. А мадам Ролан беше хазайката — жена на неопределена възраст, повече клоняща към старост, която даваше под наем една стая на последния етаж и мансардната стаичка на тавана. Мина тихо край отворената врата на кухнята. Мадам Ролан беше при печката с гръб към него. Лъхна го миризмата на пържени картофи. Той преглътна. Стомахът му се сви. Промуши се през тъмния коридор, без да пали лампата, и безшумно отвори вратата.

Долу на улицата бе вече нощ. Пое дълбоко в гърдите си студения и влажен въздух и едно радостно и бодро чувство го обзе. Той тръгна.

Когато навлезе в парка Promenade des Bastions^[3], младежът почна да се колебае. Тук, сред парка, бе разположен университетът. Спря се далеч от главната сграда под едно дърво. Оттук можеше добре да наблюдава. Ноември бе месецът на баловете в Женева, а университетският бал — от най-реномираните. Електрическите фенери превръщаха нощта в ден. Пристигаха едно след друго купета, файтони, ланда, каляски. Не липсваха и няколко автомобила с лакирани купета и ацетиленови фенери — една новост на XX век, символ на престиж и богатство. От тях излизаха строго облечени във фракове и цилиндри охранени мъже със зачервени, самодоволни лица. Жените бяха отрупани с бижута. Бавно и спокойно изкачваха стъпалата на широката, парадна стълба и преминаваха през вратата, от двете страни на която стояха като статуи двама лакей. Младежът бе решил почти да си тръгне обратно, когато по алеята откъм университетската библиотека забеляза фигурата на един мъж. В тъмнината се очертаваше висок, строен силует в черна пелерина, ботуши и широкопола шапка, каквато носеха италианските художници. Но младежът знаеше, че мъжът не е художник, а писател. Когато стигна до фенера, мъжът спря, всмукна дълбоко дим от цигарата и после я смачка с ботуша на алеята. Сега ясно се виждаше лицето му — слабо, аскетично, удължено, обкръжено като с ореол от късо подстригана руса брада. Младежът се учуди много. Той не предполагаше, че може да го срещне. Зарадва се и се запъти към него. Сега отблизо му се видя много отслабнал. Искаше да прегърне този мил и скъп за него човек, но нещо го спираше.

— Ти си се върнал?! — възкликна младежът.

— Изглежда, че всички са изненадани и ме посрещат като четиридневния Лазар. А може би са очаквали повече от мене… Развалил съм поне едно мило, родно, българско, завистчийско траурно събрание в „Ландолт“. Ако си бях оставил кокалите по македонските чукари, доста хора щяха да се радват…

— Аз не!

Но мъжът продължи сякаш не е чул.

— И ето, след повече от година аз се върнах в кротката, буржоазна Женева и, Бога ми, вижда ми се като Рая Божий в балния сезон!…

Младежът искаше да го разпита за времето, в което бе отсъствувал, именно той да му разкаже всичко, защото мъжът се връщаше след разгрома на най-голямото въстание на Балканите, Илинденското. Той бе взел дейно участие в него. Повече от години световният печат бе препълнен с ужасяващи съобщения и подробности от тая касапница. Но когато отново погледна суровото лице на мъжа, върху което се бяха появили още няколко дълбоки и отвесни бръчки, разбра, че не трябва да пита, че не трябва изобщо да споменава нищо.

— А ти, мили Борисе, в тая година си възмъжал. И, както виждам… Маркс не ти е попречил да дойдеш на бала…

Младежът се засмя.

— По-учудващо е, че ти, македонският харамия, си дошъл на бал!

— За да изобличаваш, трябва да познаваш! Аз не идвам да се забавлявам, а да наблюдавам. Освен това не забравяй, че съм все още студент и, ако не друго, плащам годишната си такса. Но да тръгваме!…

Когато започнаха да изкачват стъпалата, една швейцарска двойка се спря и любопитно изгледа двамата, по-скоро мъжа с широкополата шапка и аристократичната фигура. После нещо тихичко изкоментираха.

Тъкмо двамата стигнаха парадната врата, изведнъж мъжът застана пред единия от лакеите.

— Добър вечер, Жан — каза мъжът.

Гласът му беше силен и ясен. Лакеят трепна. От лицето на този вече стар човек слезе безсмислената, раболепна маска и той се превърна от жива статуя в човек.

— Добър вечер, господин Матов. Отдавна не сте идвали в Университета.

— Но си плащам редовно таксата и по тоя начин подпомагам една институция на силните на деня. Така че имам право да дойда на бал!…

— Разбира се, господин Матов! Не исках това да кажа…

— Идвам и да се поклоня на господарите на света!… Любопитството, Жан, ми е по-силно от презрението. Такъв ми е занаятът!…

— Радвам се, че ви виждам, господин Матов.

— И аз, Жан. Ти си един от малцината човеци в тоя панаир. И, горе главата! Те не заслужават да ги посрещаш тук!…

Това Матов изговори високо и ясно на чист френски език. Двойката възрастни швейцарци, които се бяха спрели и слушаха диалога с Жан, чуха и тая последна реплика…

Скарлатов беше слушал много пъти думите на Матов, изречени на висок глас, безкомпромисно, с явната цел да дразни. В началото на следването, когато за пръв път го чу в „Ландолт“, смяташе, че маниерничи, че по тоя начин обръща внимание върху себе си, като играе ролята на изобличител на обществото. Впоследствие се убеди, че този дълбоко честен и искрен човек говори истината на висок глас, без да се съобразява с последствията, и че това е неговата същност. И когато разбра това, се изпълни с дълбоко уважение и с някаква завист към тая негова дръзка прямота. Мислено го нарече в себе си рицаря на истината.

Матов и Скарлатов се отправиха към вътрешността на сградата. Те оставиха пелерините в гардероба.

Чак сега изпъкна цялата оригиналност на Матов. Той остана по черен фрак, отличаващ се по своята английска старинна кройка на ездач с тесни, прилепнали по стройните му крака черни панталони, пъхнати в къси ботуши с обърнати кончове върху прасците. Тази елегантност се подсилваше от черната риза и черната вратовръзка на артист. Той правеше впечатление на всички със своята неповторима индивидуалност. Но и стряскаше кротките швейцарци със своята прилика на анархист.

При влизането в залата трябваше да минат край професорското тяло начело с Ректора и деканите. Един лакей на висок глас съобщаваше имената на почетните гости. А те минаваха и се поздравяваха с професорите. Това бяха политици, кметове на кантони, но преди всичко богаташи, меценати, от чиито дарения зависеше немалко издръжката на Университета. Така че Матов и Скарлатов отминаха незабелязано. Младежът само кимна с глава на италианския си професор по политическа икономия, в чийто семинар се беше записал. Цялото пространство в залата бе заето от студенти и съвсем малко студентки. Общо взето младият мъж се чувствуваше притеснен, но някаква сигурност се излъчваше от Матов и това го успокояваше. Той обичаше да бъде в неговото общество. Тайно му подражаваше в дрехите, походката, а най-много искаше като Матов да казва истината с висок глас, да изработи в себе си тоя кураж. Докато швейцарците се отдръпваха пред Матов и учудено го изглеждаха, двама студенти в хубави фракове застанаха точно на пътя им. Матов трябваше да спре. Единият студент бе висок, строен, почти недействително красив, а другият — среден на ръст, сух, със застинало без мимика лице. Високият красив студент каза на български:

— Господин Матов, каква чест за Университета!… Дошли сте лично?… Може би ще произнесете реч от името на ветераните? Разправят, че отдавна следвате. Но аз не помня. Бил съм дете…

— Дойдох да позяпам…

— И какво, господин Матов?

— Набор от кретени. Да не би в зоологическата градина да е по-интересно? А тук можеш да видиш уникални екземпляри от българо-влашка порода!… Все още ли ви издържат жените, господин Радков?

Студентът със застинало лице тихо каза на красавеца Радков:

— Що се хващаш с него?!

— О, ето и господин Стоянов си отвори устата като манастирска камбана!… Мило черно слънчице, което още не е озарило родината с лъчите си!…

Двамата се отдръпнаха от пътя на матов. Когато Скарлатов ги отминаваше, дочу, че Стоянов каза:

— Пак е пиян…