Свобода Бъчварова
Земя за прицел (7)

Глава седма

Четири дни по-късно старият банкер чакаше в кабинета на Банката. Наближаваше полунощ. Той не бе запалил светлините и стоеше при прозореца. Лампите пред входа и тия в двора също не бяха запалени. Бе взел всички предпазни мерки за срещата с Паул Кауфман. Нещата се развиваха по предварително обмисления от него план. Файтонът с Никола щеше да чака на гарата. Там като случаен пътник щеше да се качи Кауфман и дойдат направо в Банката. Задната порта бе отворена. Той бе открехнал прозореца. Отвън се чуваше далечен лай на кучета. Трудно установи пряка връзка с Паул Кауфман, без това да стане достояние на шпионите на Бускѐ и Двореца. София не бе голяма, а Кауфман и Скарлатов — видни личности. За немеца банкерът имаше мнение, че е предпазлив човек, познаваше го отдавна, беше се установил в София малко след Освобождението и почти едновременно със Скарлатов. Произходът му бе неясен — австриец, германец, англичанин?… Поне в началото бе британски поданик. А най-вероятно — немски евреин. Тук започна като представител на английските бондхолдери и свърши добра работа за тях при първия заем от англичаните. Но впоследствие, когато те се оттеглиха от заемната политика в България, той остана без работа и изчезна някъде. Върна се като Генерален представител на германските финансови интереси. Нито една сделка не се извършваше без Кауфман. Всички немски фирми сключваха сделките си чрез него. Така този човек си изкарваше прехраната като слуга на богатите и силните, но бе много акуратен и верен. За това говореха годините, през които се задържа в страната. Той бе първият чуждестранен представител на западния капитал в България. Беше деен, невероятно работоспособен, вечно в движение, упорит, не се разколебаваше от временните неуспехи, винаги учтив, спокоен, дори весел човек. Такъв го познаваше Скарлатов от няколко съвместни сделки. Но той нямаше тесен контакт с Кауфман. Те бяха в противни лагери — немския и френския.

Някъде отдалеч достигна тропотът на копита, който се засили. След малко в задния двор, покрит с калдъръм, влезе файтонът. Всичко се виждаше ясно от сребристата лунна светлина. Банкерът затвори прозореца, спусна завесите, запали лампите и зачака. Някъде се отвори и затвори врата, а после тихо се почука. В кабинета влезе Паул Кауфман, усмихнат и доброжелателен. Двамата си стиснаха ръцете. Беше мъж на средна възраст със сиви очи и тънки, завити нагоре мустачки, прилично облечен, но с известна небрежност, което личеше от неогладените му панталони. Говореше добре български — бързо, някак припряно, с типично немско „р“.

— Господин Скарлатов, каква нощ!… Просто е чудесно да обикаляш София при пълна луна! Някаква извънземна гледка…

— Какво ще обичате?

— Не пия и не пуша. Изобщо, икономична личност!…

Двамата седнаха — Скарлатов зад бюрото, а Кауфман във фотьойла. Изглежда не бързаше да говори, разглеждаше с любопитство кабинета, мебелите и вещите, сякаш по тоя начин искаше да си създаде някаква по-точна представа за стария банкер. После лицето му изведнъж стана сериозно и заговори.

— Господин Скарлатов, не съм любител на нощни приключения.

— Аз също.

— Е, добре. A la guerre, comme a la guerre!^[1] Знаете, че не бих се срещнал с Вас, ако случаят не бе изключителен. Винаги съм изпитвал симпатия и уважение към Вас. Радвам се, че след толкова години, прекарани в София, се срещаме най-сетне tête-à-tête!^[2]

— Смятате ли, че никой не ви е забелязал?

— О, господин Скарлатов. Аз съм един от застъпниците на банковата тайна и разузнаване. Смятам, че една банка от съвременен тип не може да съществува без него. По тоя въпрос бих могъл да ви говоря цяла нощ. Естествено е, че съм отчел всички непредвидени възможности, но трябва ли да ви кажа, че никой не може да даде пълни гаранции?

— Надявам се, че отговорът, който дадох на полковника, не ви обиди.

— Веднага разбрах, че се пазите, но бях сигурен, че ще се свържем.

— И така, аз слушам.

— Господин Скарлатов, готви ви се кален номер.

— Не се учудвам, нито пък особено плаша. Животът на банкерите е изтъкан от такива кални номера.

— Французите се готвят да основат своя банка в София.

Скарлатов замълча. Ударът беше доста силен дори за него. Поне досега той се смяташе за единствената банка-креация^[3] на френския капитал в България. Освен това не виждаше и разумен смисъл, след като имат неговата, да харчат излишни пари за нова банка. Веднага в съзнанието му изпъкна образът на Бускѐ. Ето удара!…

— Естествено е — продължи Кауфман, — че тяхната банка ще вземе в ръце всички френски интереси и вашата ще остане… как се казва на български?… Ще остане на пътя!

Дали е истина, помисли си за миг банкерът, но разбра, че е истина. Кауфман беше сериозен и отговорен човек. Той не би казал нищо, което да не е проверено. Сякаш разбрал мислите му, Кауфман извади от джоба един лист хартия.

— Ето и една телеграма до Бускѐ от Пари Ба. Няма да ви кажа как се добрах до нея. Телеграмата е шифрована. Отдолу е дешифровката.

Скарлатов взе телеграмата. От няколкото реда разбра всичко. Старият банкер искаше да прекъсне разговора. Искаше да премисли всичко. Но даже в този си вид фактът бе толкова ясен, че не оставяше никакво съмнение.

— Една чисто френска банка в България с френски директор и може би френски персонал не е най-доброто решение! — каза старият банкер. — Финансите и политиката толкова са се омесили, че да ги разделиш, значи да не разбираш нищо от финансии. Кажете ми, господин Кауфман, как една подобна банка ще се оправи в политическите джунгли на България? Тя може да съществува само ако е тясно свързана с властта и политиците на страната. С други думи, нейните сделки могат да бъдат сделки с правителството, а политиката, политическият живот се мени. Днешният съюзник утре може да стане противник.

— Напълно съм съгласен с Вас. Но те не са толкова глупави да не разбират, че една малка, частна банка е великолепно прикритие за сделки от всякакъв характер — без особени ангажименти. Вероятно ще оставят вашата на доизживяване, като докрай използват авторитета ви. Но, надявам се, че не правите логическа грешка, като смятате господин Жорж Бускѐ за причината на това решение…

— Нима Бускѐ няма пръст?

— Разбира, се, господин Скарлатов, че има. Той Ви мрази. Той е готов да Ви удави в капка вода, да срине Банката Ви, да Ви види като просяк. Той е подозрителен, с голямо мнение за себе си. Той никога няма да забрави унижението в Юнион-клуб. Но Бускѐ не може да реши такъв въпрос!

— Вие бяхте ли в Юнион-клуб същата вечер?

— Не. Но ми докладваха. И така, господин Скарлатов, след като Бускѐ не е първопричината…

— Тогава не знам!

— Първопричината е новият държавен заем.

— И друг път са сключвани заеми.

— Само че тоя път предложението е от съвсем друг характер. Те смятат да направят обща конверсия на всички заеми, да вземат в ръцете си всички бюджетни постъпления, да въведат пълен контрол над финансите в страната. С една дума, да изградят система, аналогична на Дет Пюблик^[4] в Турция, или, по-точно, система, която доведе Кралство Гърция до пълен финансов банкрут и трябваше европейските сили и банки да се съберат и обсъдят мерките за спасение на държавата. Затова им е необходима тяхна банка!… Аз притежавам и доклада на Бускѐ до Пари Ба. Ето го!

Кауфман извади от джоба си един плик.

— Аз ви вярвам, господин Кауфман, но ще го взема да се запозная с доклада в по-спокойна обстановка.

Банкерът взе плика, подаден от Кауфман.

— Простете, господин Скарлатов, за неприятното съобщение. Нали си спомняте прочутата картина от Льоконт дьо Нуи „Носителят на лошите известия“. Знам, че в душата ви ще остане неприятно чувство към мене. Още един път простете, господин Скарлатов.

— Аз съм ви дълбоко благодарен — каза Скарлатов.

— Един нескромен въпрос. Ако искате, можете да не ми отговорите.

— Слушам ви — каза банкерът.

— Какво смятате да правите?

— Ще мисля… засега.

— Разбирам ви. Искате да намерите изход.

Банкерът събра сили и се усмихна.

— Не смятам, че съм победен. Битката тепърва започва.

— И аз така предполагам, че няма да… как беше на български… да легнете да Ви колят!…

— Напротив, тъкмо обратното!

— Радвам се да го чуя. Вие сте смел и силен човек. Мога ли с нещо да Ви помогна?

— Вие вече го направихте. И все пак, господин Кауфман, питам се, защо го направихте? От любов към мене?

— Бих казал — от симпатия.

— Позволете да не се съглася с това. В нашата работа симпатиите и антипатиите играят последната и най-малка роля.

— И това е вярно.

— Тогава?

— Не се ли досещате, господин Скарлатов? Интересът. Та ние сега двамата сме близки, много близки хора… Нищо не прави двама души по-единни от интереса. Ако планът, провеждан от пари ба посредством Бускѐ, успее, вие сте загубен, а и финансовата група, чийто представител съм аз, ще понесе неизчислими загуби. Тогава можете да предполагате какво ще стане с мене?… Няма да ме похвалят, нали? Нас ни грози обща опасност и аз ви предлагам съюз!

Банкерът избегна отговора и попита:

— Господин Кауфман, предполагам, че Вие вече сте имали достатъчно време да изработите контраплан срещу френската група. Бихте ли ми го съобщили в най-общи черти?

— Разбира се, господин Скарлатов. С най-голямо удоволствие! Контрапланът е толкова прост… Да се срине предстоящият договор с Франция. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

— А по какъв начин?

— С работа. Упорита, умна работа. Трябва да се разкрият и станат публично достояние намеренията на френската група, да се обработят депутатите в Народното събрание, да се създаде обществено мнение чрез печата.

— Но на Княза и правителството е нужен заем, нужни са им пари!

— Те имат възможност да ги вземат от другаде. От нас, например…

— Знаят ли?

— Уведомени са.

— Тогава защо Вие не действате?

— Отишли са доста далеч. Имат вече предварителен договор с Шнайдер, взели са пари, подаръци…

— Тогава борбата става излишна — каза банкерът.

— Още нищо не е загубено. Французите са мудни.

— Но ако аз се опълча против Пари Ба, какво ще стане с мене и Банката ми?

— На същите начала, със същия капитал, ще Ви финансираме ние. И бъдете уверен, че при нас ще се чувствате далеч по-добре! Никога не бихме си позволили да Ви изиграем такъв кален номер!…

— Това предложение ли е от Ваша страна?

— Та кой съм аз, господин Скарлатов? Това е предложение от тайния съветник Рихард Витинг, най-довереното лице на Кайзера^[5] по финансовите въпроси в момента.

Банкерът добре знаеше кой е Витинг — директорът на Национал Банк фюр Дойчланд, но каза:

— Във финансовите кръгове се гледа много лошо на такива завои от сто и осемдесет градуса.

— Бих Ви казал още една тайна, която нямам право да издавам. Ние също се готвим да основем своя банка в София — като отговор на френското намерение. Ако се споразумеем с Вас, ние ще се откажем от нашето намерение по простата причина, че Вашата банка напълно ни задоволява.

— А моят статут какъв ще бъде?

— Генерален директор с участие в печалбите. Но това са подробности, които ще уточним.

— Аз не съм казал нищо, което да говори за моето съгласие. Засега само мисля и питам.

— Мислете по-бързо, господин Скарлатов. Събитията се развиват с шеметна скорост!…

Старият банкер се изправи. Кауфман също стана от фотьойла.

— Господин Скарлатов, на първо време ще Ви изпратя всички материали, до които съм се добрал. Ние нямаме нищо против да ги използвате, както намерите за добре.

— Мерси.

Банкерът позвъня. В кабинета влезе Никола.

— Довиждане, господин Скарлатов. Дано следващия път Ви срещна с радостни известия. Моите дълбоки почитания!…

Скарлатов кимна с глава. Бе твърде много смазан, за да може да каже нещо любезно. Кауфман излезе. Отвън се чу приглушеният тропот на конете. Старият банкер дръпна завесата и отвори широко прозореца. Нахлу хладен въздух. Той започна да се разхожда из кабинета. Тази нощ щеше да мисли до разсъмване. Чувстваше се възбуден, нервен, както винаги пред битка. Това, което Кауфман му изложи с немска акуратност, му се виждаше толкова ясно, че го караше да се съмнява. Когато нещо е прекалено вярно, значи не всичко е в ред. Вярно бе, че е в лошо положение. Ясно беше, че интересите им в момента съвпадат. Не по-малко личеше, че немската група иска да го използва, за да вади кестените от огъня. А може би той имаше самостоятелен път, свой път, и тази вечер трябваше да го измисли, начертае и следва. От друга страна, той знаеше добре правилата на банкерите. Правила, не по-малко подробни, точни и свирепи, отколкото който и да е наказателен кодекс. Често пъти си бе мислил, че банкерите са като гаргите. Особено са зли, когато се събират да накажат някого. Той знаеше, че внезапното му прехвърляне от френската в немската група ще се посрещне с недобро чувство от финансовите кръгове. Той знаеше и другото основно правило: „Този, който е неверен в едно, неверен е във всичко“. А и бъдещето, което му очерта Кауфман като Генерален директор, не можеше да го радва. Това значеше да се откаже от Банката си, от дома си, от това, което бе създал със своя ум, и да бъде чучело, богато чучело наистина, но все пак в нафталин. Това значеше да се посегне на личната му свобода. Значеше бавно да изтлее. В дълбочината на душата си, въпреки че виждаше накъде върви банковото дело, Скарлатов бе за свободната търговия, за малките частни банки. Беше прекалено стар, за да се промени. Какво искаше всъщност той? Да запази Банката си? Това е първото. Да запази своята независимост. Да запази значението, което има Банката във финансовия живот на страната, да запази връзките с Пари Ба. Да се махне Бускѐ и така нататък… Но това бе невъзможно! Явно беше, че в името на едно трябва да жертва друго. И тази нощ той трябваше да реши какво ще жертва и какво ще остане. Но това щеше да бъде план, който щеше да се сблъска с плановете и интересите на другите. И как щяха да се развият събитията? Какво щеше да постигне — той не можеше да знае. Но можеше да предполага. И затова, както винаги, прие тази утеха, че ако мисли, много мисли, ако впрегне всичките си знания и опит, каквото и да стане, дори и при неуспех, няма да се упрекне, защото е дал всичко на каквото е способен!…

Постепенно, докато се разхождаше, планът започна да се оформя в главата му. Взимаше предвид всички сили, които действаха, всички възможности, отхвърляше и приемаше решения и съображения, докато накрая се очерта неговият собствен план, на банкера Борис Скарлатов! А добър ли е, или лош този план щеше да реши едва след като преспи. Защото нощта не винаги беше за него най-добрият съветник.