Свобода Бъчварова
Земя за прицел (28)

Глава шестнадесета

Първите дни след завръщането в Женева Скарлатов бе напрегнат. Очакваше всеки момент старият Щерн да предприеме нещо. Симон, напротив, бе весела и спокойна, напълно доволна от живота, който водеше.

— Не се тревожи! Папа няма да предприеме нищо прибързано.

— Откъде си сигурна?

— Бои се от обществен скандал и, доколкото го познавам, сега само обмисля как да постъпи.

Полека-лека Скарлатов се успокои. Той усилено се готвеше за изпитите и още в първата седмица от сесията взе два. Симон, която бе първи семестър, нямаше изпити и се занимаваше с домакинството. Общо взето и двамата избягваха да се показват заедно на публични места, където околните можеха да ги познаят. Но след двата изпита отидоха с Брезов на вечеря в „Петте бора“.

Както винаги, в таверната бе топло, тихо и уютно. Италианците ги посрещнаха като роднини. Там имаше известна промяна. Притежателите бяха настанили двама свои сънародници — възрастен мъж и едно дете, което му беше син. Това бяха пътуващи певци, с каквито Швейцария бе пълна. Те трудно си изкарваха хляба от случайните дребни монети, които хората — повечето чужденци — им даряваха. Зимният сезон за тях бе най-тежкото време, така както е за пойните птици. В италианците още не бе загубено чувството на общност и взаимопомощ, каквито вече по-рядко се срещаха при швейцарците, немците и французите. Италианците се държаха помежду си като близки роднини, както само бедните по цял свят си помагат като братя. В знак на благодарност бащата и синът пееха в таверната, като създаваха тая неповторима италианска южна обстановка в една студена страна с навъсено небе. С присъщата им чувствителност, още щом тримата приятели влязоха, те веднага схванаха, че Симон и Борис са влюбена двойка. Мъжът изрази с прочувствени думи, че в таверната влиза една красавица, една мадона и те се прекланят пред нея, затова ще изпеят в нейна чест една канцонета за любовта… това вечно и най-прекрасно чувство!… След тази малка блестяща реч двамата настроиха инструментите. Мъжът свиреше на китара. Беше слаб, с мустаци и скулесто лице. Момченцето нямаше повече от десет години — недорасло и недохранено, — но с чист, ясен дискант. То свиреше на мандолина. И след встъпителните звуци, в които накратко бе изсвирена темата, те запяха, като си акомпанираха. Гласът на възрастния беше баритон, малко хрипкав, но с онова непосредствено и топло чувство, което винаги ще отличава италианското пеене.

Симон се взираше в детето. Неговите огромни черни очи също я гледаха. Когато свършиха, тя отиде при него, прегърна го и го целуна. После извади от чантичката си една сребърна монета и му я подаде. Малкият музикант я взе и все я гледаше с огромните си черни очи.

— Да Ви благослави Мадоната! — каза момченцето.

Скоро им поднесоха яденето. Както винаги, беше изобилно и вкусно. Скарлатов поръча и за италианците, а също и кана вино. Трогнати, двамата изпяха още една канцонета. Симон бе щастлива. От виното лицето й се зачерви, а сините й очи блестяха. Смееше се непрекъснато. Брезов беше бодър и весел, както всякога. Само Борис не можеше да се отпусне напълно. Все още не бе наясно пред самия себе си какво трябва да прави по-нататък. Затова разговорът им след вечерята прие неочакван обрат. Брезов простичко запита:

— Какво смятате да правите?…

Отговори Симон.

— Ще се оженим!

Борис се ядоса, че тя така лесно решава един въпрос, по който той си бие мозъка от толкова време.

— Странно нещо е човекът… — въздъхна той. — Как може едновременно да са в него и доброто, и лошото!

— Не те разбирам, Борис…

— Защо, Симон, искаш официален брак? Отговори честно!

— Защото те обичам!

— Не казваш истината. Защото искаш да бъда твоя собственост. Да си сигурна! Да имаш права над мене, ти и никой друг! Това е недоверие към чувствата на партньора…

— Но нали ти ме обичаш!

— Ами ако ти се промениш, ако станеш друга, а не тая, която сега обичам? Пак ли съм длъжен да бъда с теб?

— Но това означава неразбория в… отношенията между мъжа и жената!

— Напротив! Пълно доверие между двама души! Тогава край на жестокото робство на пола! Чак тогава би могло да се говори за истинска свобода! Та тя не е нищо друго, освен свобода на волята, когато сам решаваш да направиш или не направиш нещо, особено да не направиш!…

— Аз… аз… не мисля така… — колебливо каза Симон.

— Мила швейцарко!… Като тебе мислят почти всички мъже и жени, включително и социалистите!

— О, ти измести въпроса!

— Но ти наистина ли не виждаш, че предстои коренен поврат и в пола? Няма ли да е добре, ако това се ускори?!

Брезов се намеси.

— Може би, но само когато обществото стане друго!

— Социалистическо? Не съм убеден. Социална революция още не значи морална революция! Ето тук е моето противоречие с останалите социалисти.

— Но какво лошо искам? Искам да си мой мъж!…

— С помощта на някаква хартийка с печат? Или с помощта на църквата? На държавата? На властта?

— А с какво?

— С революция вътре в човека — най-страшната, но и най-великата!…

Симон се обиди и млъкна. Борис мислеше, че ще получи подкрепа на мислите си от Брезов. Но и той мълчеше. Тогава не се стърпя и го попита:

— Е, Марате, не разбрах докрай твоето мнение?…

Всъщност малкото име на Брезов бе Марат^[1]. Родителите му го бяха избрали и записали под това име. Брезов не го обичаше. Смяташе, че за да носиш това славно име, трябва да си като този, който тъй високо го е носил в най-великата революция досега.

— Моето мнение за брака не съвпада с твоето — спокойно отговори Брезов.

— Това ясно почувствах, но не чух обясненията ти.

— Те са твърде лични и едва ли интересни за вас…

— Напротив!

— Родителите ми са прекрасни хора… Много добри и вече много стари. Безкрайно честни и вярващи в социализма като в религия… И двамата са учители. Скитат от село в село и от град в град… Те са едни от първите социалисти в България, разказвал съм ти. А да си бил на времето социалист е било по-страшно, отколкото да си прокажен!… Осмивани, гонени, преследвани… единствената им опора са били другите приятели — социалисти и вярата!… Аз съм им единствено дете. И те като тебе са вярвали в теорията. Затова може би са ме нарекли така глупаво с такова неподходящо за мене име… Марат!… Все пак добре, че не съм Робеспиер^[2]… — усмихна се той.

— Сърдиш ли им се? — попита Борис.

— Не, разбира се. Те ме обичат, аз ги обичам… И все пак в душата ми остана някакво чувство на негодувание от тях… Те не са се оженили. Не ме разбирай криво! Баща ми не е погледнал друга жена в живота си, а майка ми също. Те все още са нежни един към друг, но не са се оженили…

Брезов спря и запали цигара, нещо, което си позволяваше твърде рядко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш…

— Става дума за мене… Щом те нямат официален брак, значи аз съм незаконно дете, разбираш ли? А понякога децата са много зли… В училище ми викаха копелето. Биех се с всеки и с всички по всяко време! Бях се превърнал в малко зверче. И мечтаех, само как мечтаех да отидат двамата в черква, заедно с мене, и се венчаят в присъствието на всички хора!…

— Аз смятам, че не са сгрешили! — каза Борис.

— Не ги осъждам, но какво са виновни децата? И знаеш ли как може да страда едно дете?… Нищо по-късно не е в състояние да изтрие споменът от болката…

Брезов млъкна. Явно не искаше да продължи по-нататък. Очите на Симон се насълзиха.

Този разговор, колкото и да беше неприятен, внесе някакво успокоение в душата на Борис. Защото тази вечер в „Петте бора“ той окончателно реши, че трябва да има официален брак със Симон. Добре, че в Швейцария гражданските бракове се признават и няма да има нужда да се влачим при поповете, помисли си той.