Свобода Бъчварова
Земя за прицел (23)

Глава единадесета

Коледните празници наближаваха. Тая зима валя много сняг. Всичко наоколо бе побеляло. Цареше весело оживление. Улиците и магазините на Женева бяха изпълнени с хора, които радостни купуваха подаръци и се готвеха за празниците. По улиците се появиха и шейни с весели звънчета. Но всичко това не правеше впечатление на Борис Скарлатов. Той продължаваше да се готви упорито за изпитите. Една сутрин, когато се занимаваше в малката аудитория за семинара по политическа икономия, влезе Жан и тихо му прошепна:

— Господин Скарлатов, вън Ви чака… — той се смути и запъна, а после добави — една Ваша колежка…

— След половин час свършвам.

— Тя настоява да й се обадите сега.

Скарлатов се зачуди кой може да го търси. Излезе в тясната пътека между банките и последва Жан. Той не очакваше, че колежката е Симон Щерн. Намръщи се.

— Какво има, Симон?

— Борис, трябва да поговоря на всяка цена с Вас. Не исках да Ви безпокоя, но нямам друг изход. Търсих Ви у дома.

— У дома?

— Там, където живеете. Мадам Ролан е много симпатична.

— Вие сте били в квартирата ми?!

— Но какво лошо има? — каза тя с треперещ глас.

Той я погледна внимателно и като че чак сега я видя. Беше облечена в пелерината от кадифе с белите кожички покрая. Качулката обкръжаваше миловидното й лице, което видимо бе отслабнало. Имаше много измъчен вид. Стори му се съвсем малка, беззащитна и плаха. Очите й бяха насълзени. Нямаше и помен от надменното, дори презрително отношение на Симон към него при последното му посещение у тях. Изведнъж му стана мъчно за нея. Усети как сърцето му се сви.

— Добре, Симон, ще поговорим. Но не тук, нито в квартирата ми.

Тя като че се поколеба, а после каза:

— Още по-добре. Елате тогава в сладкарницата на рю „Монблан“ до големия магазин, знаете я, нали?

Той, разбира се, знаеше тази сладкарница, където се събираше женският хайлайф на Женева. Бе известна като дамска сладкарница. Никога не бе стъпвал там. След като размисли, прецени, че наистина така е по-добре, отколкото да ходят по студа и разговарят по улиците. Разбраха се да го чака там. Симон бързо си отиде. Какво наистина ставаше с това момиче? Той все пак не можеше да си представи, че дъщерята на банкера Щерн бе способна да преживее нещо, което да я направи толкова нещастна!… Но промяната бе очевидна! Така, лутайки се в догадки, той се запъти към уреченото място. Точно след един час влезе в сладкарницата. Портиерът го погледна изненадано и строго. Тук не бяха свикнали да посрещат мъже, но понеже нямаше явна забрана, принуден бе да приеме пелерината му. Освен това младият човек съвсем не правеше лошо впечатление. Борис попита:

— Госпожица Щерн тука ли е?

— Вие господин Скарлатов ли сте?

— Да.

— Госпожицата всеки момент ще дойде. Помоли да я почакате!…

Когато Борис влезе в това изискано заведение с дебели килими, тежки завеси, много цветя и всякакви декоративни дървета, всички жени по масите се извърнаха и го изгледаха с неприкрито учудване. В края на краищата това бе тяхна територия… Той също огледа сладкарницата, но без да обръща внимание на никого. В ъгъла имаше няколко палми в бурета и разни декоративни храсти. Особено интересна бе една от стените, преградена с тънка мрежа, и зад мрежата, множество пойни птици, които чуруликаха и прехвръкваха. Той избра място до една завеса в дъното. На съседната маса се бяха разположили три жени на средна възраст, които тихо, но оживено бъбреха и от време на време хвърляха погледи към Скарлатов. Явно, темата на разговора бе той. Скоро дойде една келнерка, облечена в тиролски дрехи с боне на главата.

— Какво ще поръча господинът?

— Зависи какво имате.

— Изберете си по листа.

Той погледна листа и бързо схвана, че няма почти нищо, което би могъл да вземе.

— Тортите са току-що приготвени от нашата кухня — осведоми го келнерката.

— Какво имате за пиене?

— Плодови сокове, топло какао, чай, кафе…

— Питам за алкохол.

— Ликьор Кюрасо, прекрасен планински ликьор от малини…

— Друго?

Момичето отрицателно поклати глава. Съседките му млъкнаха и слушаха с интерес разговора.

— Имаме „Курвоазие“ — добави момичето, — но го даваме с чай.

— Напълнете ми тогава една водна чаша с коняк без чай!

Келнерката стоеше и чакаше.

— Това е всичко! — каза той.

Момичето се отдалечи. След малко се върна, като носеше на поднос поръчката му.

— Донесете и минерална вода, лимон и захар. Не знаете ли да сервирате коняк?

— Даваме го с чая… — повтори келнерката.

Той не я дочака и веднага отпи няколко големи глътки. Когато запали цигара, една жена от съседната маса високо каза:

— Господине, тук не се пуши.

— Надявах се, че не съм попаднал в черква… — отвърна кисело той, но загаси цигарата.

Дамите започнаха нещо усилено да си шепнат. Скарлатов извади джобния си часовник и го погледна. Симон закъсняваше. Сега наля минерална вода в чашата и отново я надигна, като въздъхна. Бе решил да почака още малко. Лека-полека се унесе в своите мисли. Не сбърка ли, като се съгласи на среща със Симон?… И без това не му стигаше време за четене… Изведнъж се сепна, защото постоянният монотонен шум от говора на жените бе спрял. Чуваха се само птичките зад мрежата. Учуден, той вдигна поглед. На входа бе застанала Симон — трогателна в своята плахост, наивност и красота. Русите й къдрави коси излизаха изпод качулката и падаха на челото й. Тя бе цялата задъхана и зачервена. Но това, което направи впечатление, бе тъмновиненият кожен, елегантен куфар, доста голям, вероятно мъжки, с инициалите и герба на Мезон Щерн. Тежестта му прегъваше крехкото й тяло. Изведнъж всички в сладкарницата в надпревара почнаха да говорят и гледат Симон. Тя прекоси залата. Скарлатов стана от масата. Той бе изумен. Тръгна срещу нея, взе куфара и я отведе на своята маса. И той се изпоти и изчерви от смущение. Остави тъмно винения куфар до масата и почака Симон да седне. Тя разкопча златната катарама на пелерината и се настани удобно в креслото. Скарлатов седна срещу нея. Тя си подпря главичката с две ръце и го погледна право в очите — така внимателно, сякаш за първи път го виждаше. Сега той забеляза, че си бе сложила обици с два големи скъпоценни камъка. Ръцете й също бяха обсипани с гривни и пръстени. Това съвсем го удиви. Никога не я бе виждал да носи украшения.

— Симон, какво правите всъщност? — тихо попита Скарлатов.

— Това, което трябваше да направя!

— Но сега всички разбраха! Само не знам защо избрахте мен за тази пантомима! Тук са клюкарките на цяла Женева…

— На това и разчитах! Целият курник е налице. Връщане назад няма!

— Симон, сега излезте, докато се разплатя, и ми оставете багажа. След малко ще бъда на улицата… Накичили сте се като коледна елха!…

— Тук е толкова уютно, а аз съм така уморена… Това са бижутата от баба ми. Ще ми потрябват. Какво пиете?

— Не е важно! Искате ли нещо?

— Да, това, което пиете… И бъдете учтив, моля Ви… Казах Ви, че днешният ден ме съсипа.

Той се огледа за чаша. Но такава нямаше. Симон взе неговата и спокойно изпи остатъка от коняка. Малко се закашля и направи гримаса, но после се засмя. Жените на съседната маса отново млъкнаха.

— Обожавам коняк! — обяви Симон.

— Не е време да показвате пиянските си дарби!

— Поръчайте още, моля Ви…

— Това беше последният коняк на заведението.

— Добре — въздъхна тя. — Тогава да се махаме оттук…

— Наистина ли искате?

— Разбира се! Това е най-противната сладкарница в цяла Европа. Любимото заведение на мама!…

Дойде келнерката. Скарлатов хвърли една банкнота. Тя беше учудена от големия бакшиш и бръкна в джоба на престилката, за да върне рестото. Но той й направи отрицателен жест.

— Бог да Ви благослови, господине… — рече объркано момичето.

Скарлатов вдигна тъмновинения кожен куфар и тръгна след Симон. Внезапно куфарът се отвори и на килима почнаха да падат всевъзможни женски принадлежности. Объркан, той се опитваше да задържи вещите. Любопитството на околните стигна най-високия си градус. Някои от жените даже се надигнаха, за да видят какво се е случило. Ядоса се, че Симон не си мръдна пръста да му помогне, и тръгна към изхода. Най-сетне събра багажа, затвори куфара и с наведена глава, целият плувнал в пот, излезе от сладкарницата. На улицата вече го чакаше Симон с радостна усмивка.

— Боже Господи! Да бях искала, по-добре не можеше да стане!

Борис все още въздържаше гнева си и като остави тъмновинения куфар на тротоара, сериозно попита:

— Сега какво смятате да правите?

— Нищо. Просто идвам с Вас!

— Но това е глупост! — викна Борис. — Невъзможно! Помислете!

— Омръзна ми вече да мисля! — викна и Симон.

— Симон, бъдете разумна!

— Слушайте, Бо̀рис, ако се опитате да ме изгоните, ще вдигна цялата улица наопаки. Ще почна да крещя и да хапя…

Няколко минувачи се спряха и гледаха разправията, като хвърляха коси погледи към Скарлатов. Той съвсем се обърка. Сега забеляза Радков и Стоянов, които идваха право към тях. „Ландолт“ бе близо до сладкарницата. В същото време се зададе файтон. Борис веднага го спря.

— Тръгвай, чуваш ли! — каза той грубо на Симон и вдигна куфара. Със свободната си ръка хвана нейната ръка и забърза напред, като почти я влачеше. Симон се задъха.

— Бо̀рис, спрете, моля Ви… Уморих се…

— Вървете, дявол да го вземе и багажа, и…

— И какво още? — все пак попита тя.

Скарлатов не отговори и почти насила я натика във файтона.

Когато заизкачваха скърцащите стълби на мансардата, той се стараеше да стъпва тихо и направи знак на Симон. Най-неочаквано тя се засмя. Хазайката явно я нямаше. Влязоха в стаичката му и той тръшна тъмновинения кожен куфар на земята. Симон въздъхна и го погледна.

— Сега ще останете тук! Няма да вдигате никакъв шум! Аз ще изляза и бързо ще се върна…

— Бо̀рис, не ме оставяйте сама, моля Ви… — протегна ръце Симон.

— Престанете да хленчите! Ще гледам нещо да уредя. Връщам се скоро и тишина, по дяволите!…

Той с яд тръшна вратата след себе си.

В следобедните часове целият състав на кафене „Ландолт“ бе на лице. Скарлатов влезе. Получи се същият феномен, както в сладкарницата — всички спряха да говорят. Той видя лицата на Радков и Стоянов. Потърси с поглед Брезов, но никъде не го откри. Запъти се към Бижев в ъгъла на заведението.

— Да си видял Брезов?

— Не се е мяркал от месец…

— Преместил ли се е вече в нова квартира?

— Нямам понятие. Но какво става с теб?

Скарлатов нищо не отговори и се готвеше да тръгне, когато чу реплика зад себе си:

— Парите отиват при пари!…

Бе гласът на Радков.

— Така е… — отговори Стоянов. — На някои лудо им върви… кой на комар… кой на жени…

Борис още не можеше да разбере, но му стана ясно, когато едно младо студентче с присъщата си простотия отиде при него и искрено му рече:

— Хайде, хаирлия да е, бай Борисе! Хем богата, хем хубава!… Нищо, че ти е пристанала. Ще поритат, па накрая ще се съгласят. Голям дявол си!

Скарлатов го хвана за реверите.

— Слушай! — викна той настръхнал. — Ти скоро бой ял ли си?

— Какво лошо рекох, бай Борисе? Всички разправят… Па и ние, българите, не сме кои да е!

— Идиот!

Скарлатов тръгна. Срещна за миг погледите на Радков и Стоянов. Те се усмихнаха. На тротоара, без да иска спря и си хвана челото с длан.

Намери Брезов късно следобед на стария му адрес. Той продължаваше да живее в една от бараките на „Спорт-палас“. Ирландецът го бе оставил, въпреки че Брезов не му бе вече помощник. Спортистите се поддържат все пак… си помисли Борис. Завари го в една стаичка, цялата облепена с афиши за боксови състезания. Обстановката беше бедна, много по-бедна от тая на Скарлатов. Брезов бе навлякъл всички дрехи и отгоре хавлията, привързана с шнур. Отопление нямаше, но видът му бе бодър и весел. Той сърдечно посрещна Борис. Настани го на единствения стол и запали спиртника да направи чай. Извади изпод кревата бутилка ром и наля в чая солидна доза. Напитката го стопли. Брезов му подейства успокояващо. Борис му разказа всичко, каквото се бе случило. Накрая попита за мнението му.

— Нищо — каза Брезов.

— Но ти разбираш ли в какво положение съм изпаднал?!

— Най-нормално. Не виждам какво те тревожи.

— А ти как би постъпил?!

— Бих я оставил да прави каквото си ще. Ако иска, може да остане да живее и при мадам Ролан. Не предполагах, че е толкова смело момиче, браво!…

— Но аз нямам намерение да се женя!… Аз… аз с нищо не съм виновен. Защо трябваше именно при мене да дойде?!

— Защото ти беше единственият мъж, когото тя познаваше. Не си ли забелязал, че любов, женитби стават между съседи, между младежи и девойки, който живеят в една махала?

— Женева не е България!

— Не е по-различно. По-интересното е защо е така. Не си ли се питал?

— Не!

— Защото в избора човек се спира върху най-близките предмети и хора. Хората са милиони, а изборът е ограничен. Ти посещаваше на времето Щернови. Тя бе още наивно момиче, почти дете. Щернови живеят изолирано от околните, от съседите… Тя няма приятели, приятелки… И насочва вниманието си върху теб. Това е толкова естествено…

— Аз нищо не съм забелязал.

— Странно. Матов и аз забелязахме, мислехме, че знаеш, и че и ти не си безразличен…

— Аз?! Но аз я избягвах!

— Анджък де… — усмихна се Брезов.

— Какво искаш да кажеш?

— Рано или късно, Борисе, това щеше да се случи между вас, но още не си узрял да го признаеш пред себе си.

— Защо така мислиш?

— Не мисля, а знам. Ако всичко бе станало постепенно, с течение на времето, ако ти сам стигнеше до откритието, че си се влюбил, щеше да поемеш инициативата в свои ръце…

— Едва ли!

— … Но тя те изпревари — продължи Брезов, — защото обстоятелствата са я принудили. И сега твоята мъжка Скарлатова гордост се бунтува.

— Излиза, че аз съм виновен! — сърдито каза Борис. Брезов се засмя.

— Не бих казал, но смятам, че носиш известна отговорност. Пък и защо приемаш всичко това трагично? Вземи и човешката страна на въпроса… Момичето се съпротивява, не иска да живее така, както е живяла. Грях ли ще е да й помогнеш и натриеш мутрата на барона и на такива като него?

— А ти би ли й помогнал?

— Аз имам момиче, което ме чака в България. Познаваме се от деца. Родителите ни също. Те са социалисти. Тя вече работи в младежкото движение. И все пак бих помогнал на Симон. Впрочем във вестниците четох, че била сгодена за някакъв граф?

— Един идиот!

— Момичетата на тази възраст могат да направят всичко. Разбираш ли? Може да посегне и на живота си.

— Но това е обществен скандал!

— Какво те интересува? Нали пред себе си си чист? Знаеш ли какво е било отношението към първите социалисти, в България? Родителите ми са разказвали. Били са като прокажени!… Плюй на това гнило общество и върви по своя път, като помагаш на всички угнетени и оскърбени!

Скарлатов си тръгна объркан от разговора с Брезов. Нямаше желание да си дава отговор кое бе вярно и кое не от това, което каза приятелят му. Внезапно почувства как в него бавно се надига онова тъмно, безформено нещо от неизвестните дълбочини на съществото му. Изпита гняв към себе си, към Симон, към Брезов, към всичко и всички. Вървеше с бързи крачки и се мъчеше да се овладее.