Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и начална корекция
chiche (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2014)

Издание:

Свобода Бъчварова. Земя за прицел

Българска. Първо издание

Издателство на БЗНС, София, 1984

Рецензенти: Цветана Тодорова, проф. Тончо Жечев

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Петя Генова

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

 

Код №29-95362 / 5605–68–84

Издателски №8/1984 г.

Дадена за набор на 11 октомври 1983 г.

Подписана за печат на 7 март 1984 г.

Излязла от печат м. май 1984 г.

Формат 84 х 108/32.

Изд. коли 16,38.

УИК 14,60.

Печатни коли 19,50.

Тираж брошура 30250

Цена брошура 1,54 лв.

Тираж твърда подвързия 6000

Цена твърда подвързия 1,96.

Издателство на Българския земеделски народен съюз 1000, София, ул. „Янко Забунов“ №1

Печатница на Издателството на Българския земеделски народен съюз

Поръчка 1684/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

Те слизаха от височината. Бяха стигнали чак до границата на глетчера. Но екипът им и по-точно обувките не бяха подходящи. Беше слънчев, студен ден. Понякога вятърът духаше на вълни, вдигаше ситен пясък сняг и го хвърляше в лицата им. Слънцето клонеше към запад. Тя държеше ръката му, която той бе пъхнал в джоба на полушубката, за да я топли. Спряха малко над боровата гора. Борис я погледна. Ситни капчици от разтопени снежинки имаше по русите й коси. Вълненият шал се бе смъкнал. Тогава Борис го върза върху косите и ушите, а после го намота около врата й.

— Студено ли ти е?

— Не, радостна съм. Само очите ми парят…

Със съжаление се сети, че трябваше да вземат слънчеви очила. Цялата разходка можеше да свърши със снежна слепота. Беше я изпитал веднъж и знаеше колко болят очите.

— Да тръгваме! — каза той. — Тук не е много подходящо да стоим.

— Още малко… — помоли тя. — Толкова е хубаво!…

Но той я дръпна за ръка, затича се надолу и тя по него. Задъхани стигнаха боровата гора и поеха по една тясна пъртина, която ги изведе на голямата, изрината от шейните пътека с жълто-кафеникави петна от конска тор и пикоч. Отстрани се бе получило нещо като снежна стена и те вървяха сякаш по коридор. Слънчевите лъчи преминаваха на ивици през отрупаните със сняг дървета. Цареше тишина и се чуваше само хруптенето на снега под обувките им. Понякога с шум се откъсваха парчета сняг от дърветата и пак настъпваше тишина. Някъде зад тях се чу веселата мелодия на звънчета. Трябваше да се отдръпнат и затънат в стената край пътеката, за да направят място на шейната, карана от ниско, набито конче с много косми над копитата, целите в скреж, сякаш носеше гамаши. Младите хора в шейната закачливо им подвикнаха, но те не чуха какво, защото снегът от плазовете отиде в лицата им. Когато излязоха от гората, долу в краката им беше цялата долина, огряна от последните лъчи на слънцето, залязващо зад високия връх. Оттук се виждаха ясно в кристалния въздух и двете бели сгради на санаториума, а по-ниско — селото с една главна улица, с малките си къщи, с островърхи покриви, черквата с камбанарията и железния кръст, и още по-нататък — дъскорезницата, а край нея жълтеникави обелени трупи, които отдалеч приличаха на кибритени клечки. Влакчето на зъбчатата железница с труд изкачваше последната височина, преди да стигне селцето, и писъкът на спирката му долетя до тях. По пътеката слизаха крави на едри кафеникави петна, водени от нисък швейцарски селянин, който се подпираше на тояга. Дим излизаше от всеки комин на селцето и се стелеше по посока на вятъра. Те и двамата запомниха тая чудна мирна картина на природа, хора и животни, слети в едно, толкова красива и недействителна, сякаш илюстрация на снежна, северна приказка…

Те се забавиха в селото. Отидоха в единствения магазин. Симон си купи снежно бели пухкави и топли вълнени чорапи. После извървяха улицата от край до край. Но мракът в планината бързо се спуска и се отправиха към малкия хотел, по-точно кръчма, с две-три стаи за гости на горния етаж, където си бяха оставили багажа. Странноприемницата беше разположена близо до дъскорезницата на една поляна и до нея се стигаше по снежна пъртина. Когато влязоха, огънят в камината хвърляше искри. На една маса двама швейцарски селяни играеха карти. Съдържателят ги посрещна и настани пред огъня. Те си събуха обувките и протегнаха мокрите си крака към него. Съдържателят им донесе две чаши грог. Така седяха в тихата кръчма, гледаха пламъците и ги обхвана умора и сънливост. Стопанинът стоеше, облегнат зад тезгяха. После дойде жена му — една швейцарска селянка, облечена с няколко вълнени поли. Двамата нещо тихо си казаха. Жената отиде при тях.

— Какво ще пожелаят господинът и госпожата за вечеря?

— Ще се радваме, ако Вие изберете менюто — отвърна Борис.

— Няма да съжалявате… — каза усмихнато съдържателката. — Младата госпожа нуждае ли се от нещо, докато приготвим ястията?

— Всичко е чудесно!

— Виното не влиза в сметката.

И наистина вечерята беше превъзходна. Ядоха с апетит и изпиха от прясното вино една кана. Съдържателката ги отведе лично до стаята им над кръчмата. Прозорците бяха отворени, а стаята студена. Жената остави газената лампа на дървената маса. Имаше широко дървено легло с пухен юрган и дюшек.

— Няма ли да е студено? — попита Борис.

— Студено?… Млади хора, и предполагам скоро женени, и да им е студено?!… Сложила съм и две грейки в леглото. Ако сутринта ми кажете, че ви е било студено, ще ви върна парите. Съветвам ви да не затваряте прозореца.

Жената излезе. Скарлатов започна да се разхожда из стаята. Изпитваше неудобство. Симон стоеше в средата и гледаше замислено през прозореца. Борис духна лампата. От снега беше светло и в стаята се виждаше всичко. Той отиде зад паравана и бързо се съблече. Борис легна под пухения юрган. В краката си почувства топлината на грейката и затвори очи от удоволствие. Скоро Симон по нощница и боса се пъхна в леглото. Сви се на самия край. Борис усети, че цялата трепери. Но не смееше да мръдне. Изведнъж почувства тънката й ръка как хвана неговата и силно я стисна. Той се извърна към нея. Гледаше чистия й профил и светлите като коприна коси върху снежнобялата възглавница. Видя сълзи в сините й очи. Тогава една огромна нежност го обхвана, не желание, а нежност и отговорност към едно същество крехко, слабо, но толкова храбро!…

— Симон — каза той, — ела и сложи глава на ръката ми…

Тя се премести до него и сложи глава на ръката му. Той усети влагата на сълзите й. Погали челото й.

— Не се бой, мила. Успокой се и заспи… Обичам те достатъчно, за да не си позволя да те пипна с пръст!…

— Не, не е това. Аз го желая…

— Не си ли уморена?

— Не.

Те дълго лежаха така един до друг и гледаха през прозореца небето, звездите и Млечния път. И тогава Борис Скарлатов разбра какво е това любов. Попита се защо се случва така, че в целия свят, при толкова милиони хора, се срещат само двама — един мъж и една жена! И беше щастлив, че жената до него е именно тя. Помисли си, че любовта не е нито притежание, нито желание. Разбира се, и те бяха част от нея, но не най-важната! Защото любовта беше преди всичко благост, милост, желание за закрила към тая, която обичаш!… А сетне дойде и другото… Любовта нарасна, стана огромна, не можеше вече никой да я задържи и тя полетя като лавина. И тогава към всичко се прибави желанието и притежанието. Той чу в тоя миг думите, идващи сякаш някъде отдалеч…

— Мили, бъди внимателен. Толкова много те обичам…

… Нощта бе дълга. Те ту дремеха и се унасяха в кратък сън, ту наново се любеха. И двамата искаха нощта никога да не свърши, защото бяха обладани от най-силното в любовта — стремежа да продължава безкрайно. Може би затова тя е свързана с Вечността и любовта към човека, към любимото същество продължава и след смъртта му… Борис заспа за малко и когато се събуди, видя над себе си Симон с широко отворени очи. Навън мракът се бе особено сгъстил, както обикновено става преди разсъмване. И двамата замряха в едно дихание и сякаш времето изчезна. Тя нежно докосна устните му.

— За какво мислиш? — попита Симон.

— Мислех колко е хубаво, когато хората свободно прилагат своя избор в любовта…

— Но това можеш да направиш и с друга, ако те харесва…

— Не, повече няма да мога! Знам го!

Той й хвана главата с две ръце и я притегли към себе си. Симон го гледаше изпитателно. В дълбокото синьо дъно на очите й имаше нещо ново и загадъчно. Почувства, че тази нощ в нея нещо се бе преобразило. Сигурно е вярно, помисли той, че душата на жената узрява в любовта…