Свобода Бъчварова
Земя за прицел (26)

Глава четиринадесета

Когато излязоха на улицата, времето бе тихо и меко. Прехвърчаше сняг на едри парцали. Запътиха се не към големите търговски улици, а към старинната част на града. Скарлатов се надяваше, че там никой няма да ги види. Но изпитваше стеснение и неудобство, че върви със Симон, и крачеше напред, а тя подтичваше след него. Най-сетне не издържа и му хвана ръката, като го накара да спре.

— Хей, Бо̀рис, защо бягате все напред?

Той се спря.

— У нас мъжът върви напред, а жената с децата и добичето след него…

— Но, мон шер, тук е Женева и ме хванете подръка! Нали Вие сте моят саебѝ?

Сега двамата млади хора вървяха по тесните улички на стария град с възбудени весели лица и спираха пред всяка витрина на малките магазинчета. Минаха край някакво магазинче с детски играчки. Изведнъж Скарлатов спря и се загледа. Симон също се зазяпа.

— Обожавам кукли! — каза тя.

— А какво бихте купили, ако имахте момченце и момиченце, да речем…

— Кой, аз ли?!

— Вие, разбира се!

— Момченце и момиченце? Ваши и мои? Искам да кажа наши?

— Е, да речем, да… — каза Скарлатов. — Нямате никакво въображение!

— Грешите, но не искам да споря. И на колко години са?

— Има ли значение?

— Разбира се!

— Малки.

— А каква е разликата между тях. Момчето ли е по-голямо?

— Знам ли? Но престанете с Вашите глупави въпроси!

— Не са глупави! Бих искала наистина да зарадвам децата си, а не да им купя първата попаднала вещ!…

— От десет минути именно това Ви моля да направите.

— Е, добре, за момиченцето е лесно — една голяма кукла.

— А за момченцето, ей тоя крокодил! — посочи Скарлатов витрината.

— Не знам кой няма въображение!…

— Тогава да влизаме…

— Но Вие наистина ли ще купувате нещо?

— Да, разбира се, и то за истински момченце и момиченце — децата на Матов…

Симон го дръпна пак за ръката.

— Бо̀рис, моля Ви, като влезем в магазина, говорете ми на „ти“…

Тогава той я хвана за ръка и влязоха вътре. Звънчетата на вратата иззвъняха. Това бе обикновено швейцарско магазинче, тихо, спокойно, разположено в къщата, където живее притежателят. В случая — бе жена. Звънчетата се чуваха по цялата къща, за да слезе трудолюбивата домакиня от кухнята, където е заета с готвене. Типична швейцарка на средна възраст — пълничка, закръглена, с неизменната доброжелателна усмивка на лице. Насочи се право към Скарлатов. Тя бе търговка и знаеше, че търговията се върши далеч по-лесно с мъже, отколкото с жени. Защото мъжът, без много много да се колебае, купуваше направо и понеже не бе много сигурен в избора си, обикновено взимаше под внимание мнението на продавачката, а в повечето случаи изцяло се оставяше в нейни ръце. Така покупката се извършваше по възможно най-бързия начин. Докато при жените не бе същото. Те се колебаеха, спираха се на една вещ, след това я оставяха. После отново се залавяха за същата. После почти се съгласяваха с покупката, докато внезапно прекъсваха преговорите и излизаха. И тогава когато продавачката, раздразнена от несполуката оправяше нервите си, останала сама в магазина, внезапно вратата се отваряше и жената, която току-що се бе отказала от покупката, се връщаше за нейно огромно изумление и всичко почваше отново…

— Добър ден — поздрави ги притежателката. — Какво ще избере господинът?

Скарлатов, който внезапно се почувства изоставен, се огледа за Симон.

— Момент… — извини се той.

Тя бе хванала вече една кукла и дълбокомислено я въртеше на всички страни.

Продавачката се обърна към нея.

— Имаме великолепни английски кукли, госпожо.

— А за момче? — попита Борис.

— Господине, много се радвам, толкова млади и вече две деца!… Та това е прекрасно съчетание — момче и момиче! Кое е по-голямо?

— Започва се… — промърмори на български Борис, а сетне твърдо отговори:

— Момчето е по-голямо!…

— На колко е години?

— На… на…

Но се намеси Симон.

— Госпожо, мъжете никога не знаят на колко години са точно децата им. Алфред навършва две години, а Фредерика е на една година!

Тя дръпна ръката на Скарлатов, който искаше да каже нещо.

— Моите поздравления, госпожо и господине! Позволете ми да поднеса това цвете на госпожата. Тя напълно го заслужава! Родила Ви е две деца, Боже Господи!…

Тя взе едно изкуствено цвете, едно лале.

— Парижка стока! Трябва само от време на време да се измива и става като ново!…

Симон напълно се бе вживяла в ролята си и я играеше с такава трогателна искреност, че изуменият Скарлатов почна да се пита дали наистина Алфред и Фредерика не са самата действителност.

— Днес е рожденият ден на Алфред!… — обяви Симон.

— Значи, зодия Козирог! Имате голям късмет, госпожо! Това е дълбоко чувствителна и духовна зодия, хора на разума и религиозни водачи!…

— Но също и егоисти, отмъстителни типове и престъпници. Завършват на въжето!…

— Не сте прав, господине… Наистина всяка зодия е двойнствена, но в случая, като ви гледам, убедена съм, че преобладава доброто начало!…

По-късно, двамата натоварени с пакети и пакетчета, излязоха на улицата. Продавачката ги изпрати пред вратата.

— Щастлив рожден ден! Магазинът и аз сме винаги на Ваше разположение…

— Благодаря Ви, госпожо, особено за съветите — отвърна Симон.

Той не можа да се стърпи и се ухили:

— Алфред и Фредерика страшно ще се радват!…

Тръгнаха, но Борис внезапно зави в една странична уличка и почна да се смее като луд. Две пакетчета паднаха от ръцете му. Симон се наведе да ги вземе.

— Какво ти става?

— Като се върнем, Фредерика ще е заревала с пълен глас, а пък Алфред е подпалил къщата…

Двамата не спираха да се смеят.

— Не си прав, скъпи — каза Симон. — Алфред е страшно послушен и е моята опора. А Фредерика сама си намира цукалото…

— Нима?! От кога?…

Така двамата се забавляваха, като измисляха все по-ужасяващи лудории на „децата си“ и не забелязаха колко дълго вървяха, докато стигнаха покрайнините на Женева. Вече навлязоха в един типичен емигрантски квартал, населен предимно от италиански семейства. Спряха се в някакъв двор, където имаше три едноетажни къщи. Скарлатов учтиво попита на френски една бременна жена, която се бе запътила към улицата, къде живее семейството на господин Матов. Но жената не го разбра добре. Тогава той я заговори на италиански. Тя отзивчиво ги поведе към една от къщите и се върна. Борис почука на вратата, но никой не им отговори. Натисна дръжката и влезе, а след него Симон.

В стаята на пода играеха едно момченце около три годинки и едно момиченце към пет, но вече със сериозния вид на дете, на което е възложено да пази по-малкото братче. Симон не можа да се сдържи и веднага грабна малкото момче в ръце.

— Мон пти шушу… — галеше го тя.

Борис отиде при момиченцето. То стоеше и го гледаше недружелюбно.

— Фредерика? — попита той.

— Не съм Фредерика, а съм Цветана — отвърна то на френски.

— Добре, Цветано. Идем ти на гости.

— Седнете, моля…

Скарлатов остави пакетите по масата. Момиченцето се направи, че не ги вижда, и взе да нарежда нещо в бюфета.

— А братчето ти как се казва? — попита наново Борис.

— Иван, Ваня…

— Послушен ли е?

— Ох, не. Той нищо не разбира!

— Къде е майка ти?

— Маман тръгна да занесе прането, а папа е революционер. Той отиде да се бие за свободата на Македония.

— Твоят папа е мой приятел. А това е Симон…

Момиченцето се обърна към нея. Симон й се усмихна.

— Много е хубава — каза внезапно момиченцето на български.

— Какво?! — опули се Борис изненадан, а после преведе думите и на Симон.

Тя подаде детето на Борис.

— Подръж малко Алфред!…

Започна да разпечатва пакетите. Извади първо голямата кукла. Малкото момиченце я гледаше очаровано.

— Тя е твоя!

— Pour moi^[1] — възкликна то и не можейки да сдържа радостта си, извика на руски с типично детско „р“:

— Пррросто пррелесть!…

Грабна куклата и почна да я разхожда по пода. Куклата бе английска и като я държиш за ръка и тътриш краката и по земята, тя ходеше. Освен това казваше „мамо“, отваряше и затваряше очи. Момиченцето напълно се захласна. Но изведнъж се сети, че е забравила да благодари и отиде при Симон.

— Госпожо, мога ли да Ви целуна?

Симон се наведе и то обви тънките си ръце около шията й.

— А това — каза Симон — е лично за Алфред-Ваня! Тя му подаде голям шоколад.

Момченцето неумело разкъса обвивката на шоколада с дебелите си пръстчета. Без колебание взе да яде, като се цапаше целият.

— О-ля-ля-ааа — възкликна сестричката му. — Ваня, Ваня… пак се изцапа! Трябва сега да те измия!…

— Аз, аз! — каза Симон.

Тя взе да го мие над един леген. Момиченцето се смееше на глас и казваше думата „гледайте“ ту на френски, ту на български, ту на руски. Това многоезичие в емигрантските семейства бе нещо обикновено. Децата трябваше да знаят езика на майка си, на баща си и на страната, където живееха… Така ги завари госпожа Матова — една млада, висока и стройна жена, но малко повяхнала от нелеките й семейни грижи. Тя спря на вратата с празен кош за пране на ръка, изненадана от неканените гости.

— Казвам се Борис Скарлатов, приятел съм на мъжа Ви — веднага се представи той. — А това е моята годеница Симон…

Жената се усмихна.

— Ох, извинете… виждате как е при нас… Миша толкова ми е разказвал за Вас…

Момиченцето се завтече и дръпна майка си.

— Мамо, виж! — показа то куклата си. — Прросто пррелесть!…

Ваня седеше доволен и кротък върху коленете на Симон, която му бършеше лицето и кимна за поздрав на госпожа Матова.

— Госпожо… — започна Скарлатов.

— Наричайте ме Ирина.

— Мъжът Ви, преди да замине, остави някои неща за Вас…

Той й подаде пакетчето със златните бижута и часовника му.

— Но Михаил как ще се оправи без никакви пари?…

— Остави и тази сума…

Той извади от джоба парите, които беше приготвил.

— Не мога да повярвам! Ние рядко сме били толкова богати!… Борис, моля Ви, не ме лъжете!

— Той получи в последния момент някакъв хонорар и ми предаде всичко това на гарата. Аз съм длъжен да изпълня молбата му.

Ирина Матова въздъхна.

Когато двамата излязоха на улицата, Симон беше въодушевена.

— Толкова съм радостна! Какъв прекрасен ден! Благодаря ти за всичко!

— Няма за какво.

— Ти ме нарече твоя годеница…

Скарлатов нищо не отговори.

На другия ден той рано се измъкна от къщи. Всички спяха. Симон обичаше да си поспива. Чете цяла сутрин в Университетската библиотека. Беше почти сам в залата. Повечето студенти и преподаватели вече празнуваха. Както четеше, изведнъж почувствува неудържимо желание да се прибере у дома и види Симон, да направи нещо хубаво за нея… Той просто скочи от стола, събра набързо тетрадките си и напусна залата. Денят беше ясен и слънчев. Борис купи вестници и една плодова торта, а от първия магазин — букетче цветя.

Наближаваше вече къщата на мадам Ролан, когато видя на улицата ландото с герба на Щерн. Скарлатов спря и сърцето му се разтуптя. Бе смутен. Никак не очакваше среща с банкера. Тъкмо се запъти към вратата, и от нея излезе баронеса Щерн. Тя не си бе спуснала воала на лицето и личеше, че е плакала. Борис й се поклони. Баронесата тръсна гневно глава и мина край него, като го погледна с изпепеляващ поглед. Той се усмихна и въздъхна облекчен. Лошото мина, си каза той. Но в последния миг, преди да се качи в ландото, баронесата с неочаквана пъргавина се върна. Скарлатов спокойно я изчака.

— Господине — каза тя, — не очаквах това от Вас!

— А какво точно сте очаквали, баронесо?

— Че ще постъпите като честен човек!

— А какво нечестно върша?

— Това, което направихте с дъщеря ми!…

— Баронесо, мога да Ви уверя, че Вашата фантазия е далеч по-необуздана, отколкото е действителността.

— Един ден ако имате дъщеря, и то единствена, бих искала да почувствате това, което сега аз чувствам!…

Баронесата се разхлипа.

— Амин, дай Боже! — отвърна на български Скарлатов.

Той се опита да й помогне, за да се качи в ландото, но тя с рязко движение отказа. Колата потегли. Борис влезе в дома. Мадам Ролан и Симон го чакаха. Тя бе прелестно облечена в своята домашна роба и чехли. Той се готвеше да я види обляна в сълзи, но я завари весела.

— Имах преди малко неприятна среща с баронесата-майка!

— Ти си я видял?

— Да, на улицата.

— Но това е чудесно!

Той й подаде букетчето и остави тортата на масата.

— Благодаря, страшно си мил!…

Загледа се втренчено в нея. Обиците с едри диаманти на ушите и се поклащаха. По ръцете й се виждаха всички бижута. Изведнъж най-неочаквано, както ставаше с него, гневът го обхвана неудържимо.

— Веднага да свалите от себе си всички тия дрънкулки!

— Но те струват пари, поне да ги продадем!…

— Именно за това! — викна побеснелият Борис. — И всички да бъдат върнати на майка Ви!

— Но те са мои!

— Те не са Ваши, защото Вие в живота си не сте спечелили едно су!

— Но те са подарък от баба ми! — объркана настояваше Симон като дете.

— Махни ги, чуваш ли!

Симон с посърнало лице започна бързо да сваля накитите. Тя никога не бе видяла Борис Скарлатов в неговия бяс. Беше за нея впечатляващо зрелище.

— И до довечера да бъдат върнати! В противен случай аз ще се махна оттук!

Той излезе. Гневът го бе обхванал като болест. Борис се задушаваше. Почувствува се зле, защото в дълбочината на душата си знаеше, че не е справедлив. Отново отиде при Брезов. Разказа му всичко. Очакваше, че той ще го поздрави.

— Тя е била напълно права! Парите ще ви трябват.

— Аз от Щернови благодеяния не искам!

— Но помисли колко е глупаво от твоя страна! Така или иначе, това са нейни вещи. Ти нямаш право да се разпореждащ с тях.

— Аз не й ги взимам.

— Формално, да. Но фактически ти й ги отнемаш.

Брезов сложи ръка на рамото му.

— Борисе, ти си великодушен и добър човек. Знам, че си разстроен. Но щом веднъж си поел такъв товар, бъди мъж!

— Не мога да понасям Щернови. Кой знае какво ще ми сервират за Коледа. Може би ще ми пратят полиция?…

— Няма от какво да се безпокоиш! От всичко дотук виждам, че Симон има характер. Тя ще съумее да се защити.

След половин час Борис омекна. Почувства се напълно виновен и прокле гнева си. Изведнъж Брезов каза:

— Що не се махнете от Женева?

— Чуваш ли се какво говориш!

— Говоря само за празниците. Така ще избегнеш някои неприятности.

— Аз не искам да си закривам очите пред неприятностите!

— Помисли за Симон. Тя винаги е очаквала с радост Коледа.

— А къде, по дяволите, да се махна?

— Аз мога да ти предложа нещо…

И наистина Брезов му разказа за едно планинско село, в което бил миналата година. До него се стигало с железница, а после с фуникулер. Даде му адреса на една малка кръчма, където предлагали стаи под наем и нямало усложнения с регистрацията.

— Но няма ли окончателно да я компрометирам по тоя начин?

Брезов се усмихна.

— Нали Симон те обича… А и ти, доколкото те познавам… Така ли е?

Борис нищо не отговори. Неочаквано за него, Брезов нежно го хвана за лакътя.

— Борисе, ако чакаш приличието да ти разреши кога да изявиш чувствата си, ще престанеш да ги имаш…

— Винаги ли си бил на такова мнение?

Брезов замълча и сякаш не присъстваше до него, а после заговори сериозно:

— Братко мой, едно нещо отдавна съм разбрал, че човек не бива да сдържа и задушава миговете на щастие, когато нахлуват в сърцето му. Те и без това са рядко… Слуша ти се страстно музика, до сълзи се трогваш от нея!… Слушай я! Обичаш някого искрено и честно — няма нужда да се срамуваш от това, да сдържаш, да отлагаш за по-подходящо време радостта си! Тя може и да не се върне… Позволи на душата си да изживей тия сладостни мигове!… Иначе постепенно ще я парализираш, ще я изсушиш и тя ще стане чувствителна само към глад, към студ и още нещо…

Скарлатов смаяно слушаше думите на приятеля си. И си въобразяваше, че го познава!… Какво ли бе преживял този мил, предан и прям Марат Брезов?…

Когато Борис се върна в къщи, беше тихо. Мадам Ролан не му проговори, сякаш самата тя бе обидена. Той отвори вратата на стаята, която заемаше Симон. Тя седеше на едно столче и гледаше покрусено навън през прозореца.

— Симон, ставай…

Тя стана и се изправи срещу него. Болка прониза Скарлатов, като я видя толкова нещастна и безпомощна.

— Приготви си топли дрехи и тръгваме!

— Къде?

— Ще прекараме Коледа в планината! Хайде, размърдай се, имаме на разположение само един час, за да хванем влака!…

— Моля те, ела и ме прегърни… — каза Симон.

Той нежно я притисна.

— Обещай ми, че никога вече няма да бъдеш такъв…

— Какъв?

— Страшен.