Свобода Бъчварова
Земя за прицел (2)

Глава втора

Обедът протичаше мълчаливо, при пълна тишина. Старият банкер седеше сам на огромната маса в трапезарията и знаеше, че притеснява всички домашни, но изпитваше чувство на злорадство, че не само той се измъчва. Кочияшът Никола, надянал сега като английски камердинер^[1] панталон и жилетка на райе, му прислужваше заедно с една възрастна, пълна жена, облечена в черни полуселски дрехи. Едно момиче-прислужничка влезе в трапезарията. Носеше табла с чинии. Банкерът намръщен я погледна. Таблата в ръцете на момичето се разлюля и една чиния падна на пода, като се счупи. Явно бе неопитно. То се смути и цялото му лице пламна. Никола и жената мълчаливо му помогнаха да събере счупените парчета. После момичето излезе. Таблата взе Никола.

— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.

— Вино да налея ли? — попита Никола.

Но въпросът му остана без отговор. Никола излезе с таблата и след малко пак се върна в трапезарията, като застана безмълвно до жената в черно. Старият банкер едва допря салфетката до устните си. Това беше знакът, че е свършил. Почти не беше докоснал ястията. Той не ядеше много. Напоследък не се и сещаше за ядене. Трябваше с усилие на волята да се храни. Обикновено обядваше в „Юнион-клуб“^[2] и много рядко у дома. Но независимо дали е навън, или в къщи, обедът, който се състоеше от супа, няколко блюда, десерт и вино, се приготвяше всеки ден. Той си спомни някога, когато бе жив баща му, как на огромната софра сядаха всички върху възглавниците на пода — и банковите служители, и изкупчиите, и търговците, специално поканени, и всички домашни, и случайни гости и клиенти, дошли по работа около часа за ядене… След прочитане на молитвата всички чакаха баща му пръв да почне и тогава мълчаливо се нахранваха. Но обедът траеше дълго и когато идваше редът на шербетите и кафето, започваше моабетът. Всички взимаха участие, говореха, смееха се, понякога викаха и се караха, и в миговете тишина отвън долитаха, през широко отворените прозорци, виковете на продавачите, шумът на улицата и само ако малко се надигнеш, можеше да се види като на длан и Златния рог, и Покрития мост, и лодките, платноходките, каиците, а по-навътре — европейските параходи, бълващи кълба дим, да се види цялата тая паплач, дошла за печалба във Великия град Истанбул…

Старият банкер седеше на масата и трябваше да стане, а не искаше.

— Човек не може да намери покой дори в собствения си дом! — каза той тихо, но всички го чуха.

Никола и жената до него се спогледаха. Тя няколко пъти кимна с глава към Никола за кураж. Той заговори:

— Челеби… господин Скарлатов — поправи се той, — дойде пролет… Пусни ни с Донка на село. Молим ти се!… Да идем да помогнеме в полската работа…

— На село?…

И аз искам да отида на село, помисли банкерът. В моето родно село Скарлатово с името на нашата фамилия… За миг той си представи планината, нивите с голям наклон, добитъка, звъна на лопатарите и пожела да бъде сега там, където прекара детските си години, където бяха погребани дедите му, където той щеше да спи своя вечен сън… Да, да, там е моят истински дом, помисли той, но каза:

— Синовете ви са достатъчно големи лонгури, за да се справят сами с работата!

— Не сме ги видели година! Имаме внучета… — каза жената.

— Ще стоите тук!

Това беше непреклонната дума на банкера. Жената избърса сълзите си с бяла кърпа, която извади от престилката си. Никола мълчеше. Старият банкер стана. Беше развалил настроението на всички, но и своето не бе оправил. Имаше още цял час, за да си почине. Огледа трапезарията. Големият бронзов полилей се спускаше над масата. Двата тъмни дъбови шкафа, целите в дърворезба, правеха трапезарията мрачна. Само персийският килим с весели шарки омекотяваше това чувство на подтискаща тържественост. Не искаше да отиде в малката спалня, където прекарваше безсънните си нощи. В голямата спалня с огромното легло не влизаше, откакто бе починала жена му. Той се запъти към библиотеката, където имаше обичай да изпуши една пура и изпие следобедното си кафе. Но не остана там. Отвори вратата към тясната спирално извита стълба, която водеше в стаичката до кабинета му. Когато слезе долу, помисли да се изтегне на дивана, но се отказа. Реши да иде в кабинета си. Предстоеше му работа, и то важна, с опаки хора. Въпреки че в дългата си практика бе кален да не се вълнува предварително, този път не можа да превъзмогне чувството за неизвестност от предстоящото и позволи то да го обхване. Той започна да се разхожда по килима на обширния кабинет с висок таван, целият в гипсови орнаменти, като заобикаляше огромното бюро. Спря се и погледна библиотеката зад бюрото, изпълнена с томове в скъпа кожена подвързия с позлатени букви. Тук беше и пълното издание на Ларус, и немската Брокхауз, и неговата гордост — пълното събрание на Британската енциклопедия, купена изгодно преди години от един английски дипломат при напускането му на страната. Скарлатов беше единственият притежател на тази енциклопедия в България. По-нататък стояха банковите сборници, законите както на страната, така и на други страни, книги по международно и търговско право, атласи, географски указатели, пътеводители на страни и градове, борсови отчети, справочници по морски превоз, железопътни тарифи и разписания, речници на чужди езици и още много други, свързани с професията му. Горе, на втория етаж, той имаше друга, много по-голяма библиотека. Но тая, в кабинета, бе част от ежедневната му работа, където можеше да открие всичко или почти всичко, за да намери съответното сведение. Само едно няма, помисли старият банкер. Няма учебник, справочник, гид, или както искате го наречете, който да разкрива човешката душа, човешката подлост, хитрост, мръсотия, алчност, скрити мисли и намерения… А той имаше нужда именно от такава книга, но знаеше, че никой никога не я бе написал. И никога нямаше да бъде написана — книга как да се справяш с хората… Това, което знаеше по тоя въпрос, го знаеше от собствен опит, от сблъсъка с различните хора, а най-вече от пораженията и разочарованията, които бе претърпял, и може би съвсем малко от успехите. А му предстоеше работа с хитри, инатливи като магарета клиенти, при които логиката не играе никаква роля. Мекият персийски килим заглушаваше стъпките му, а спуснатите плътни завеси от тежко кадифе на прозорците не позволяваха отвън да проникне звук. Той искаше да бъде модерен банкер, но в страна без условия за модерно, банково дело. Винаги бе знаел какво иска. Знаеше от какво има нужда и една млада държава, но над тази държава, над тоя народ тегнеше петвековна ориенталска изостаналост. Наистина, той устрои Банката си на модерни начала. Персоналът му бе малък, но подбран. Един счетоводител, един касиер, трима деловодители, от които най-младият изпълняваше ролята на частен секретар. Бяха малко на брой, но най-добрите в страната, най-скъпо платените. Заплатите им бяха такива, каквито получаваха офицерите от капитан нагоре. Но и неговите изисквания към персонала бяха максимални. Домакинството той бе възложил на Донка, която изпълняваше длъжността и на икономка, и на готвач. Никола бе кочияш, камердинер и портиер на Банката, а глухонемият коняр се грижеше и за тревата, и за цветята в двора. Двете млади прислужнички бяха пряко подчинени на Донка и тя ги избираше и командваше. Така бе създадено това царство — уредено и цивилизовано — с точен икономичен механизъм на часовник, чийто единствен и абсолютен владетел бе той. Скарлатов имаше модерна банка, банка, готова да подпомага развитието на страната, а не сарафо-лихварски дюкян! Банка, която да дава заеми на предприемчиви, смели, работливи и компетентни фабриканти, банка, внасяща машини за селското стопанство и индустрията, банка, контролираща акционерни дружества. Банка, която да подпомага със заеми земеделци, въвеждащи в собственото си стопанство модерна обработка. Колко пъти бе развивал тези мисли пред Стамболов!… С часове се разхождаха по Цариградското шосе и обмисляха всичко, а гавазите на диктатора крачеха далеч зад тях, за да не слушат разговора им. Схемата, която развиваше Скарлатов, бе проста и ясна. Българската народна банка да бъде чисто емисионна, а не да се занимава с даване на краткосрочни заеми на частни лица, предимно политици, които мислят, че тя е създадена само за тяхно улеснение, та да бъркат в хазната като в собствен джоб!… Останалите банки трябваше да бъдат частни. Нищо не може да се сравни с услугата, бързината, сигурността и акуратността на частната банка. Те не трябваше да са много на брой, но да бъдат търговско-индустриални по същност. Той бе обяснил на Стамболов разликата между търговска банка и спестовна банка. От спестовните — държавата и народът нямат голяма полза. Те приемат скътаното от хората, плащат една нищожна лихва и толкоз! Парите стоят неизползувани в сейфовете. Те пораждат в хората пагубната илюзия — „малко, но сигурно!“. Това е мъртъв капитал, който в най-добрия случай създава рентиери — една паразитна прослойка. Тези спестовни банки трябва да съществуват, но само като подчинени. Като такива, в чиито каси при нужда могат да бръкнат търговските банки. Защото истинските, двигателите на прогреса са именно търговските банки! Те трябва да бъдат свързващото звено между Българската народна, чисто емисионна банка, и индустрията. Да я финансират! Да организират големите и малки капитали на частни лица за определена, голяма цел, за голям строеж, голяма фабрика, пристанище, жп линия, шосета… Те носят истинските печалби, но и сериозните рискове. Банката подпомага даден индустриалец. Той построява фабрика. Тя дава печалби. Изплаща дълга. И банката печели не само от лихвата, но и от печалбата, защото индустриалецът я влага в нея. Събрала нови капитали, търговската банка ги хвърля в нов строеж, нова индустрия. Така народното стопанство като цяло напредва, укрепва икономически, националният доход расте, растат капиталите и в Българската народна банка. Но рискът е голям. А има ли напредък без риск?… И когато обясняваше всичко това на Стамболов — каква надежда, каква гордост изпълваха гърдите му!… Защото Стамболов не само не му противоречеше, но и добавяше смели, оригинални мисли, а което беше по-важното, разбираше от половин дума какво иска да каже Скарлатов и на другия ден, от трибуната на Народното събрание, тия идеи, пречупени през ясната практическа мисъл на диктатора, ставаха достояние на целия народ. Велик човек бе Стамболов! Той бе надраснал времето, народа си, и това му изяде главата… А каква опора бе за мене, помисли старият банкер. Сякаш убиха не него, а мене!… Той погледна портрета на диктатора, който държеше на бюрото си. Погледна изразителната му кръгла, гола глава с монголските му, придръпнати очи и сякаш устните му щяха да проговорят, да му дадат съвет, кураж… Но фотографията мълчеше и само автографът на нея, с нервен почерк, напомняше, че този човек бе жив до неотдавна. „На моя брат и съмишленик завинаги! Стамболов.“

Време е да действам, си каза старият банкер и огледа кабинета така, както генерал оглежда привечер бойното поле, където на разсъмване ще се разрази битката. Всичко бе на мястото си. И двата дивана, и фотьойлите, тапицирани с кожа, и голямата ниска, кръгла маса, и малките масички. Той дръпна панделката зад себе си и някъде отдалеч достигна приглушен звън. В кабинета влезе млад, голобрад мъж, чисто облечен, среден на ръст, с тънка шия, пристегната от високата му колосана яка, с малка глава и почти липсваща брадичка. Напомняше на пуяк и банкерът мислено го наричаше в себе си demi-dindon, полупуяк…

— Господин Скарлатов, оставих на бюрото ви писмото от Банк дьо Пари е де Пей ба и борсовите бюлетини от Париж, Лондон, Виена, Брюксел и Берлин — каза мъжът с малката глава. — Тази сутрин господин Бускѐ на два пъти изпраща секретаря си да ви напомни за уговорената среща.

— Не съм уговарял никаква среща с тоя… — но не се доизказа.

— За всичко това ви оставих бележка на бюрото.

— Вие сте мой секретар не да ми пишете бележки, а да ми докладвате!

— Слушам, господин Скарлатов.

— Господин Георгиев, ще пускате само хората, които казах, и никой друг!

— Ще се води ли протокол?

— Не.

Секретарят излезе. Скарлатов отиде при един от шкафовете. Отвори го. Вътре бяха наредени папки. Взе една от тях, седна зад бюрото. Разтвори папката. На заглавната страница собственоръчно бе написал с едри букви „КАСТОР И ПОЛУКС“ — името на бъдещите термоелектроцентрали. Той имаше слабост към митологията и с часове можеше да разговаря на тая тема. Знанията му по старогръцки и латински бяха завидни. Четеше свободно Евангелието на старогръцки. Но знаеше и турски, и арабски. Без тия езици не можеш да бъдеш банкер в Отоманската империя. Но му бяха не по-малко нужни и съвременните европейски езици. Частният английски колеж му осигури владеенето на английския и френския. Немския научи от пребиваването си във Виена. Имаше способности на полиглот. Езиците му се удаваха с невероятна лекота. И все пак днес вече това бе недостатъчно. Той си остана рожба на деветнайсти век. Но беше още рано да свие знамената. О, аз имам да им покажа още мурафети, помисли банкерът и запрелиства нататък папката. Следваха техническите чертежи и проекто-сметната документация на френски. От тях имаше значение може би второто. Но и тя беше излишна за предстоящата работа. Затова той отказа на белгийския инженер — един млад фламандец — да присъства на заседанието. Тия, които щяха да дойдат в кабинета му, се интересуваха само от едно — от печалбата, от келепира! И той трябваше да им го поднесе не с научна аргументация и сухите фрази на фактите, а като приказка от „хиляда и една нощ“. Във всеки българин се криеше една всеизгаряща тайна страст, страстта към внезапното забогатяване. Тя поразяваше целия му здрав смисъл, реалистичност и разум. Затова може би имаше толкова много иманяри сред българския народ. Възможността да откриеш, без да си се трудил, съкровище, и то в златни пари, поставени в огромна делва и заровени в земята, ги подлудяваше. И вярваха в съществованието на това иманѐ повече, отколкото в собствените си сили!… Ето на тази струна трябваше да свири Скарлатов. Мислите му прекъсна секретарят, който влезе в кабинета. Скарлатов намръщено го изгледа.

— Дойде господин Кюлев — каза секретарят.

Нямаше нужда от това съобщение, защото самият Кюлев се появи на вратата, избута секретаря и със сияеща усмивка тръгна право към бюрото на Скарлатов. Беше висок, може би прекалено висок и слаб мъж с побелели коси и бели мустачки. Голям простак, си каза банкерът, но стана от бюрото и една също такава сияеща усмивка покри лицето му. Банкерът бе истински актьор. Може би дори велик!… Това бе conditio sine qua non^[3] за един банкер. Без тази вродена дарба, той не можеше да изпълнява сложната си професия. Скарлатов изтърпя с усмивка и двете целувки на грапавото му лице, и дългото стискане на ръцете. Не обичаше да се допират до тялото му, както не обичаше и той да се допира до другите. Но стара дружба свързваше тия двама възрастни мъже. Бяха израсли заедно, заедно бяха учили частния колеж в Цариград. Бяха на едни години, но Кюлев младееше пред Скарлатов. Имаха период и на съвместна работа, когато бяха разорявали „Общополезните каси“, създавани с такъв труд от Митхад паша. Да, помисли банкерът, все пак по-често сме били съюзници, отколкото противници… Външният вид на Кюлев не говореше нищо или по-скоро излъчваше доброжелателство с оттенък на глупост. Носеше стар изтъркан редингот, измачкани панталони и вместо европейски обувки — кундури. Кожения си калпак държеше в ръка. Добра маска си е избрал, помисли той. Но зад тази кротост и благовидност един Скарлатов знаеше какъв свиреп тигър се крие. С него ще ми бъде най-трудно, помисли банкерът и реши, че най-добре ще бъде да не се държи любезно, а грубо. Може би така щеше да го стресне. Кюлев разкопча редингота си, извади от жилетката стар, голям като луковица сребърен часовник, с доста поочукани капаци и го погледна. После затвори капака и каза:

— Подраних.

— Седни. Ти винаги си добре дошъл!…

Кюлев избра фотьойла срещу бюрото на банкера и седна.

— Борисе, исках предварително да разбера за какво ни събираш. Затова дойдох по-рано.

— Винаги съм те викал за едно и също — за да печелиш пари!…

— Пари, пари, къде са тия пари!?… Ето това искам да знам!…

Старият банкер се усмихна.

— В тебе, например…

Кюлев даже стана от стола, но пак седна и каза с дълбоко учудена физиономия:

— В мене? Пари в мене? Аз нямам пари!

— Жалко.

— Но нали каза, че си ме извикал да спечеля някой лев? Толкова съм закъсал!…

— За да спечелиш пари, трябва да дадеш пари. Парите правят пари. И това ли да ти обяснявам? — отвърна Скарлатов.

— А пък аз така разбирам нещата: пари аз наричам това, което е в джоба ми!

— Само че джобът ти толкова натежа, че един ден ще се скъса и златото ще изтече в чужди торби. Не разбираш ли какво ти готви бъдещето?

— Аллах е велик!

— … и Мохамед е неговият единствен пророк! Не искам аз да съм вторият…

— Аз имам тия две ръце и тука нещо… — Кюлев потупа с ръка челото си. — Тях ти ги давам!

— Мерси. Нямам нужда от тях. Имам нужда от златото ти.

— Аз нямам злато — твърдо повтори Кюлев.

— Тогава защо дойде?

— Чакай, ще се обиждаме, ли?

— Не. Просто искам да ти обясня нещата. От Освобождението на България основните ти занимания са две: първото е изнасяне на злато за Австрия от турската империя. Няма да те питам колко тона изнасяш годишно, по какви пътища и какво е комисионното ти!… Но напоследък трафикът нещо засече. Хвана те страх.

— Ние двамата направихме добра сделка последния път. За същата ли работа ме викаш? Знам, че без твоя помощ няма да я свърша. Готов съм!

— Не, тоя път няма да изнасяме злато за Австрия. Тоя път на нас ще ни трябва!

— И второто? Какво беше второто?

— Второто се отнася до сегашното ти основно занимание — лихварството! Даже не отваряш един сарафски дюкян, да не говорим за кантора, само и само да не плащащ данъци!… Сделките си вършиш на четири очи по сокаците и в къщи. Отпърво се занимаваше с глупавите турци. Това, че знаеш турски, че си израсъл в Цариград, ти помагаше в тая работа. Те ти се доверяваха. Ти просто ги разоряваше, взимаше им златото, имотите, тъй като тия хора искаха да се върнат в родината си. Сетне се зае с българското стадо и почна да го стрижеш с неимоверни лихви…

— Аз не искам да слушам! Това не е вярно!

— Вярно е! Ти мислиш, че ще надхитриш всички. Но излезе Законът за максималната лихва, който ти ежечасно нарушаваш. Идват други времена! Идват млади вълци! И няма да те пожалят като мен, заради старото приятелство. Ти, чувалът със злато, ще бъдеш тяхната плячка!… И, Бога ми, грехота ще е, ако не го направят! Ето помисли, аз ти протягам ръка, за да спася златото ти.

— Ако имах… но нямам!

Труден, тежък случай е Кюлев. Не трябваше да го викам. Твърде хитър е и не само ще напипа слабите ми места, а и гласно ще ги каже на останалите… Но вече е късно, помисли Скарлатов.

— Работата не върви! — пак повтори Кюлев.

— Да оставим тоя разговор! Как е Яна?

— Расте. Вече е на десет годинки. Почна да ми води тефтерите. Умница! Но какво ще й оставя аз?!

Банкерът злъчно се усмихна.

— Бедното дете!… Наистина ще ти е трудно да я изхраниш!…

Но Кюлев се направи, че не разбира сарказма, и каза:

— Борисе, Борисеее, това ли дочакахме на стари години — без жени, с деца на ръце?!…

Очите на Кюлев се насълзиха. Дърт комедиант, помисли си банкерът. Вярно е, че и двамата се оженихме късно, особено той… Но го стори от стиснатост и затова момичето му е на десет години!…

— Момиче е едно, момче е друго… — каза Кюлев. — Имаш син! Вече завършва в Швейцария… ще ти бъде опора и подкрепа, ще поеме работата ти…

Изведнъж лицето на Скарлатов посърна, но бързо се овладя и се усмихна. Той не искаше никой да разбере, че е засегнат болезнено. Ако знаеха само колко съм самотен, колко сам съм на тоя свят, щяха да се радват и злорадстват!…