Александър Дюма
Разбойникът (9)

IX
Дъбът на доня Мерседес

Ето какво се бе случило.

Дон Иниго разказа, че близо до Алама е срещнал отряд на кралските войници — той се познаваше с началника им.

Както стана дума, разбойниците с подигравки си спомняха как отрядът преминал оттук предишния ден.

Отрядът от четиридесет души имаше заповед да разчисти от бандитската шайка, всяваща ужас сред пътниците, всички пътища и пътеки в планините. Беше определена награда от сто жълтици за всеки заловен, жив или мъртъв, и от хиляда — за главатаря им.

Кралят дон Карлос се бе зарекъл, че ще сложи край на бандитизма в Испания, че ще преследва разбойниците от планина на планина, докато не ги набута в морето. Две години и половина от деня, когато стъпи в Испания, той упорито преследваше целта си, а упорството, както е известно, беше главната черта на характера му, и успя да натика бандитите в най-непроходимите планини, в Сиера Морена, надвиснала над морето.

Предишния ден работата бе почти свършена, началникът на отряда бе напълно доволен от огледа на пътя, не видя нищо подозрително, нищо не привлече вниманието му, освен гостилницата: посрещнаха го съдържателят и слугите, лицето на съдържателя бе открито, характерът му — сговорчив и приветлив — той бе по-сговорчив от съдържателите на другите странноприемници и нищо не сочеше, че това тук е свърталище на разбойници, ето защо началникът заповяда да продължат и отрядът потегли.

До самата Алама не откриха нищо особено, освен кръстовете покрай пътя, но кръстовете са нещо толкова обикновено в Испания, че войниците не им обърнаха абсолютно никакво внимание.

Но в Алама началникът разузна това-онова и бе посъветван тозчас да се заеме със странноприемницата „При мавританския крал“, тъй като точно там се намирало основното ядро на разбойниците, гнездото им, тяхното убежище. И началникът на наказателния отряд, без да губи време, заповяда на хората си да се върнат и да го последват.

От Алама до гостилницата имаше шест левги, войниците вече бяха изминали половината път, когато видяха, че към тях се приближава раненият и облян в кръв слуга на дон Иниго. Той препускаше в бесен галоп и викаше за помощ.

И им разказа всичко, което се бе случило току-що.

И тъй, ние знаем, че дон Иниго се познаваше с командира на отряда, затова началникът, като чу в какво безизходно положение са изпаднали знаменитият идалго и дъщеря му, доня Флора, какво са им сторили разбойниците, нареди да продължат с усилен марш.

Хинеста на високата си скала отдалеч съзря началото на колоната — тя веднага схвана защо се връща отрядът и треперейки от страх за живота на Фернандо, се хвърли към странноприемницата, отвори градинската врата, същата, през която неотдавна бе влязъл той, притича до счупения прозорец, застана там по негово нареждане, зачака го според неговата воля, надзърташе отвън през прозореца, чу разговора на младежа с пленниците и видя какво се случи между Фернандо и доня Флора.

Хинеста бе пребледняла, сърцето й ту биеше като лудо, ту замираше от ужас. Тя скочи в стаята и съобщи на Фернандо, че кралската войска приближава.

Салтеадор изхвръкна от гостилницата с вика „На оръжие!“. Той мислеше, че всички са в кухнята, но тя бе празна. И на двора нямаше никого. С два скока той се озова пред входа на странноприемницата.

Край портата намери аркебуз, който се търкаляше на земята, и старинен патрондаш с патрони. Грабна аркебуза, окачи патрондаша на врата си, изправи се в цял ръст и затърси с поглед съобщниците си, недоумявайки къде са се дянали.

Изстрелите секнаха — значи онези, срещу които бяха насочени, бяха престанали да се съпротивяват.

И в този миг Салтеадор зърна на билото на хълма авангарда на отряда от кралски войници.

Огледа се — да, всички го бяха изоставили, предали. Само Хинеста стоеше зад него, бледа, с тревожно сключени ръце. Тя трепереше от ужас и го молеше да бяга, да бяга колкото може по-бързо.

— Добре, така и ще направя — измърмори той. — Измениха ми, презрени негодници!

— Може пък да се присъединят към теб там, в планината? — плахо предположи Хинеста.

Думите й вдъхнаха надежда на Фернандо.

— Май си права.

Те се втурнаха към двора и Фернандо затвори тежките порти, като пусна желязното резе.

После влезе с Хинеста в кухнята, оттам — в килера, повдигна подвижната врата и пусна девойката напред. След това заключи вратата и осветявайки пътя с фитила на аркебуза, заедно със спътницата си слезе по стълбата в подземието — точно там бандитите се канеха да затворят дон Иниго, за да не им избяга.

След има-няма пет минути Салтеадор и циганката се озоваха в другия край на подземието. Салтеадор приповдигна с могъщите си плещи втората тайна врата, затрупана отвън с пръст, обраснала с лишеи.

И ето че бегълците се озоваха в дефилето. Салтеадор пое дъх с пълни гърди.

— Вече сме на свобода! — възкликна той.

— Да, така е, но да не губим време — отвърна Хинеста.

— Къде ще идем?

— При дъба на Света Мерседес.

Фернандо трепна.

— По-бързо тогава — рече той. — Може би Светата дева, моята покровителка, ще ми донесе късмет.

И двамата, а по-точно и тримата, защото след тях припкаше козичката, поеха нататък, през храсталака, по пътеки, утъпкани от зверовете.

Само че, вървейки по тези пътеки, те трябваше също като дивите животни да снижават глави досами земята, понякога да пълзят на четири крака, особено там, където се сплитаха шубраците и под краката им лежаха хлъзгави камъни; но колкото по-труден бе пътят сред тази естествена крепост, толкова по-безопасен бе за главатаря и циганката.

Така мина почти час. Те вървяха все по-бавно и изминаха по-малко от половин левга.

На хора, несвикнали с планините, с пътеките, проправени от елени, мечки и глигани, този път щеше да отнеме цял ден.

Колкото по-навътре навлизаха бегълците, толкова по-непроходими ставаха гъсталаците. Но нито Фернандо, нито Хинеста проявяваха признаци на тревога. Те се промъкваха напред, набелязаната цел бе скрита сред гъстак от къпини, калуна, исполински мирти, бе им трудно, по-трудно, отколкото на мореплавателите: те се носят на вехтите си корабчета из безкрайните морета, но пък си имат верни водачи — компасът и небесните светила.

Но ето че се провряха през букака, който изглеждаше непроходим и непрогледен, и излязоха на поляна, широка около двадесет крачки; по средата се издигаше дъб — към ствола му в позлатена дървена рамка бе прикрепена статуетка на Света Мерседес, покровителка на Фернандовата майка, на чието име тя бе кръстена.

Фернандо бе посадил това дърво, той често идваше тук и седнал в сянката на клоните, дремеше или мислеше. Той наричаше това място свой летен пристан, защото смяташе, че тук е в безопасност под защитата на светицата на майка си, а по-точно — под защитата на самата си майка, която обичаше и тачеше повече, отколкото нейната покровителка.

Бегълците достигнаха заветната си цел и беше очевидно, че тук не ги заплашва нищо, освен ако не ги предаде някой.

Казахме „ако не ги предаде някой“, тъй като бандитите знаеха къде е любимото място на техния главатар, макар никога да не идваха тук без изричната му заповед. Това беше Фернандовият приют, тук в часове на скръб, която често го налягаше, си спомняше за миналото, излегнат на земята, взираше се нагоре, виждаше през дъбовия листак къс синьо небе, синьо като крилата на неговата надежда^[1] и бленуваше за безгрижното си детство, а тези спомени бяха в поразителен контраст с кървавите и страшни видения, за които младежът се бе подготвил на старини.

Когато искаше да даде нареждания или да получи някакви сведения, той измъкваше от хралупата сребърен рог с прекрасни мавритански орнаменти, допираше го до устните си и се раздаваше рязко, пронизително изсвирване, ако му трябваше един от съобщниците; за да събере десет души, свиреше два пъти, а за цялата банда — три.

Сега, щом стигна поляната, той приближи до дъба и целуна нозете на статуетката на Света Мерседес, после коленичи и шепнешком прочете кратка молитва, а Хинеста, полуезичница, го наблюдаваше вцепенена: той стана, заобиколи дървото и извади от хралупата рога, за който току-що разказахме. Притисна го към устните си и изсвири рязко и пронизително. Навярно такива звуци са се носели из долината Ронсевал^[2] и щом ги чул, Карл Велики начело на войските си изтръпнал, спрял и рекъл: „Господи, племенникът ми Роланд ме зове на помощ.“

Изсвирването прозвуча три пъти, но напразно — никой не се яви. Разбойниците със сигурност ги бяха чули — ехото огласи далечните върхове.

Бандитите може би бяха пленени, а може би бяха предали главатаря си или пък бяха сметнали, че нападателите са твърде много и всяка съпротива е безсмислена и бяха решили, че най-разумното е да изчезнат и да се пръснат на различни страни.

Фернандо остана да чака около четвърт час, подпрян на дъба, но наоколо цареше тишина, всичко бе спокойно и той хвърли пелерината си на земята и се изтегна на нея.

Хинеста се приближи и приседна до него.

Фернандо я наблюдаваше с безкрайна нежност: само тя, циганката, му бе останала вярна. Тя се усмихваше кротко и усмивката й обещаваше вечна преданост.

Фернандо протегна ръце, обгърна главата на момичето и го целуна по челото. И когато устните на Салтеадор докоснаха челото на Хинеста, тя тихо възкликна — в гласа й звучеше и радост, и тъга: Фернандо я милваше за пръв път.

Тя замря за миг със затворени очи и отметната глава, след това се сгуши до дървото с полуотворени устни. Изглеждаше сякаш не диша, като в несвяст. Младежът я изгледа отначало с почуда, после погледът му стана тревожен.

Повика я тихичко:

— Хинеста!

Циганката бързо вдигна глава — така детето се събужда и отваря очи, щом чуе майчиния глас. Тя погледна Салтеадор и тихо пророни:

— Боже мой!

— Какво ти е, душице? — попита я той.

— И аз не зная — отвърна момичето, — само ми се стори, че умирам…

Тя стана, бавно, с неуверена походка се отдалечи от дъба и се скри в храсталака, закрила лицето си с ръце — изглеждаше сякаш всеки миг ще избухне в ридания, макар никога да не бе изпитвала такава радост, такова щастие.

Салтеадор я проследи с очи, докато не изчезна от погледа му; но козичката спокойно лежеше край него, не побягна след стопанката си и той реши, че момичето няма да се отдалечи.

Въздъхна, уви се с пелерината си и се изтегна със затворени очи, канейки се да поспи. Беше спал или по-точно дрямал около час, когато неочаквано чу, че го викат — гласът беше ласкав, но разтревожен.

Вече се смрачаваше, до него стоеше циганката и сочеше с ръка залязващото слънце.

— Какво се е случило? — попита Фернандо.

— Виж — отговори му тя.

— О да, днес залезът е кървавочервен — рече Фернандо и пъргаво скочи. — Той ни предвещава кървава схватка за утре.

— Грешиш — възрази Хинеста, — това не са отблясъци от залеза, а зарево от пожар в планината.

— Ето какво било — продума той, вдъхна мириса на изгоряло и се заслуша в далечното пращене на огъня.

И в този миг край тях се стрелна подплашен елен, следван от женска със сърне: те бягаха от запад на изток.

— Да тръгваме по-бързо, Фернандо — промълви девойката. — Усетът на животните по-вярно подсказва изхода, отколкото човешкият разум. И той ни насочва накъде да бягаме и ни подканва да не губим време.

Фернандо се съгласи с нея, преметна рога си през рамо, загърна се с пелерината си, взе аркебуза и те поеха натам, накъдето префучаха еленът и сърната с малкото си. Хинеста и козичката вървяха напред.