Александър Дюма
Разбойникът (8)

VIII
Признанието

— Уверявам ви, сеньор — така започна Салтеадор, — имам право да твърдя, че всеки човек, който е станал престъпник, каквото и престъпление да е извършил, бива подтикван от сила, независима от волята му, тъкмо тя го подсторва да кривне от правия път. Могъща ръка е нужна, за да съблазниш човека, понякога това е желязната десница на самата съдба. Но за да накараш дете да кривне от правия път, дете, чиито очи са още неточни, а походката — несигурна, понякога е достатъчен и най-лекият полъх.

И такъв полъх премина над люлката ми: това бе равнодушието, бих казал дори — омразата на баща ми…

— Сеньор, не започвайте с обвинения, ако искате Бог да ви прости — тихо промълви доня Флора.

— Пазил ме Бог, никого не обвинявам. Грешките и престъпленията тежат на моята съвест и в деня на бъдния съд няма да ги прехвърля другиму, но трябва да ви разкажа същинската истина!

Някога майка ми била прочута като една от най-красивите девойки в Кордова и досега е една от първите красавици на Гранада. Не зная защо се е омъжила за баща ми, но винаги съм забелязвал, че живеят като чужди хора, а не като съпрузи.

И съм се родил аз… Често съм чувал, че общите им приятели се надявали раждането ми да ги сближи, но не станало така. Баща ми бил хладен към майка ми, беше студен и с детето. И аз го усетих веднага щом започнах да разбирам. Разбрах, че съм лишен от закрилника, с какъвто Бог ни дарява при раждането ни.

Наистина майка ми искаше да смекчи несправедливостта на съдбата и ме заобиколи с нежна и гореща любов, стремеше се да ми замени всичко, което не ми достигаше, очевидно смяташе, че трябва да обича сина си за двама.

Да, тя ме обичаше горещо, но ме обичаше по женски; ако в това чувство имаше по-малко нежност и повече бащинска строгост, това щеше да обуздае детските капризи и да укроти юношеските ми страсти. Тъй рекъл Бог на Океана: „Не ще се вдигнеш по-високо, не ще се разлееш по-нашироко.“

Капризите, усмирени от бащина ръка, страстите, потиснати от мъжка ръка, щяха да са търпими, приемливи за обществото. Но нравът на хлапака, възпитан пред снизходителния поглед на жена и напътстван от нежната й ръка, става неудържим. Майчината снизходителност е безгранична като майчината любов. И ето че се превърнах в необуздан буен кон и, уви, поддадох се на един мигновен порив и се понесох към планината.

Макар характерът ми в крайна сметка да се поквари от неограничената свобода, силите ми укрепнаха. Знаех — строгата бащина ръка няма да захлопне вратата пред мен и предварително се подсмивах на плахите упреци, с които ще ме посрещнат, когато се завърна. Блуждаех из Сиера Морена заедно с планинците. Научих се да ходя на лов с копие за глигани, с кинжал — за мечки. Бях само на петнадесет години, а тези диви зверове биха ужасили всеки мой връстник. За мен те бяха просто противници, с които влизах в двубой, в опасна схватка и винаги ги побеждавах. Случваше се само да забележа в планината диря и животното бе вече обречено — преследвах го, настигах го, нападах го пръв. Неведнъж съм пропълзявал като змия в бърлогата на звяра и там са ми светели единствено пламтящите очи на врага, когото нападах. И тогава, макар единствено Господ да бе свидетел на борбата в недрата на планините, на схватката със звяра, тогава сърцето ми започваше учестено да бие от гордост и ликуване и като Омировите герои, които се надсмивали над противника, преди да го нападнат с меча или копието си, раздразвах вълка, глигана, мечката, предизвиквайки ги на двубой. И започваше борбата ми със звяра. Мълчалива, жестока борба, която завършваше с предсмъртния рев на животното и ликуващите възгласи на победителя. И като Херкулес^[1], победителят на чудовището, като Херкулес, с когото се сравнявах, аз се измъквах от бърлогата на белия свят, влачейки подире си трупа на победения, обсипвах го в дивата си радост с оскърбления и възхвалявах победата си с песен, която незабавно съчинявах. Наричах бушуващите планински потоци свои приятели, орлите, които се рееха из висините — свои братя.

Възмъжах, дойде времето на любовта. Новите страсти и предишните увлечения се сляха и неудържимо ме тласкаха към безразсъдство. Затънах в хазартни игри, отдавах се на любовни похождения. Майка ми се опитваше да ме вразуми. Но както винаги, всичките й опити бяха напразни — тя бе прекалено кротка. Тогава тя повика на помощ баща ми.

Беше късно — не бях свикнал да се подчинявам и въстанах срещу увещанията му. Пък и гласът му, зазвучал сред грохота на бурята, ми беше чужд. Та аз бях израснал, възмъжал в гибелна среда; младата фиданка може би щеше да се поддаде, но дървото бе устояло, без да се превие, и под кората му, груба и грапава като на дъб, както преди кипяха горещи струи.

О не, няма да разказвам всичко — разказът ще се проточи твърде много, пък и не мога да го сторя в присъствието на чистата ви, невинна дъщеря; уважението слага катинар на устата ми. Не, няма да разказвам за нощните оргии, неистовите любовни страсти, за всичко, което в края на краищата разори баща ми и изтерза многострадалната ми майка. Не, не… Подминавам безбройните приключения, които представляват същината на целия ми живот — той е изпъстрен с дуели, серенади под балконите, срещи на улицата — така е изпъстрена с ярки цветове пелерината ми; повтарям, ще премълча всичките си похождения и ще ви разкажа каква рязка промяна настъпи в живота ми и го преобърна завинаги.

Аз обикнах… или си въобразих, че обичам една жена — сестра на мой приятел. Как й се кълнях, призовавайки като свидетел на любовта си целия свят — простете, сеньора, тогава още не бях ви видял и смятах, че тя е най-красивата на света… И ето че една сутрин, или по-точно нощ, срещнах пред вратата на бащиния си дом брата на любовницата си. Той бе на кон и държеше втори кон за юздата. Веднага се усъмних, че тайната на любовта ми е разкрита.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Тебе чакам, не виждаш ли? Носиш ли си шпагата?

— Никога не се разделям с нея.

— Тогава възсядай коня и ме следвай.

— Аз да те съпровождам! По-скоро ти ще ме последваш.

— О, не! Сам зная къде да идем и побързай.

И той подкара в галоп, аз също, и така препускахме един до друг с всички сили и скоро се озовахме в планината.

Преминахме още около петстотин крачки и се спряхме край поляна, обрасла с нежна трева, сякаш пригладена от човешка ръка.

— Тук ще спрем — рече Алваро, така се казваше моят приятел.

— Да, добре — отвърнах аз.

— Слезте от коня и пригответе шпагата си, дон Фернандо. Вие, разбира се, се досещате защо сме тук — обявявам ви дуел.

— Отначало се съмнявах — отговорих, — а сега тъна в догадки — какво се е случило? Защо приятелството ни се превърна в омраза? Вчера бяхме братя, днес вече сме врагове…

— Точно затова сме врагове, защото бяхме като братя — прекъсна ме дон Алваро, изтегляйки шпагата си, — братя по сестра ми. Напред, напред, дон Фернандо, с шпага в ръка!

— Готов съм — отвърнах. — На вас поне добре ви е известно, че не чакам втора покана. Но кажете, каква е причината да сме тук, на тази поляна. Какво ви настрои против мен? В какво съм се провинил?

— Обвиненията са толкова, че предпочитам да мълча. И всяко напомняне за тях ме кара отново и отново да се кълна, че ще измия с кръвта ти всички оскърбления. Бързо вади шпагата, Фернандо!

Едва се познах — толкова спокойно изслушах гневните му думи, предизвикателството му.

— Няма да се бия, докато не науча вината си — казах.

Той измъкна от джоба си връзка писма.

— Познавате ли тези хартийки?

Трепнах.

— Хвърлете ги на земята, може и да ги позная.

— Добре тогава, съберете ги и ги прочетете.

Той запрати писмата на земята. Събрах ги, прегледах ги — да, това бяха моите писма.

Невъзможно бе да отричам: намирах се пред лицето на оскърбения брат.

— Ох, какъв съм глупак! — възкликнах аз. — Горко на безумеца, който доверява сърдечните си тайни и женската чест на хартията! Та писмото е стрела — знаеш откъде е излетяла, откъде е изстреляна, но кой знае къде ще падне и кого ще улучи.

— И тъй, познахте ли писмата, дон Фернандо?

— Моята ръка ги е писала, дон Алваро.

— Бързо вадете шпагата и нека един от нас падне като изкупление за поруганата чест на сестра ми.

— Сърдит съм ви — постъпката ви, вашите заплахи, дон Алваро, ми пречат да ви поискам ръката на сестра ви.

— Ама че страхливец! — викна дон Алваро. — Видя шпага в ръцете на брата на опозорената жена и обещава да се жени!

— Вие поне знаете, че не съм страхливец, дон Алваро. Искам да си поговорим, изслушайте ме.

— Оголете шпагата си! Там, където говори мечът, езикът мълчи.

— Обичам сестра ви, дон Алваро, и тя ме обича. Защо тогава да не ви нарека свой брат?

— Защото баща ми каза вчера, че нивга не ще нарече свой син човек, затънал в дългове, пороци и разврат.

При този поток от оскърбления хладнокръвието ме напусна.

— Така ли каза баща ви, дон Алваро? — попитах, скърцайки със зъби от гняв.

— Да, и аз повтарям думите му. И ще добавя: вадете шпагата си, дон Фернандо!

— Значи искаш да се бием! — възкликнах.

— Вадете шпагата си — повтаряше дон Алваро. — Иначе ще те наложа с моята като със сопа.

Аз се противях, повярвайте, дон Иниго, казвам ви самата истина. Противях се, докато ми позволяваше честта. Измъкнах шпагата си. Изминаха пет минути и дон Алваро бе мъртъв. Той умря, без да се покае, проклинайки ме. Оттук са всичките ми нещастия…

Салтеадор млъкна замислено, отпуснал глава на гърдите си.

И в този миг неочаквано на прозореца, откъдето преди малко влезе главатарят, се появи младата циганка и забързано, както бързат, когато носят важни новини, три пъти произнесе името на Фернандо.

Той очевидно не я чу веднага — обърна се, чак когато тя го повика за трети път.

Но колкото и да бързаше Хинеста да му съобщи някаква новина, Салтеадор й направи знак с ръка да почака и тя млъкна.

— Прибрах се в града — продължи той. — По пътя срещнах двама монаси и им посочих мястото, където лежеше тялото на дон Алваро.

Тази история изглеждаше съвсем обикновена — дуел на двама младежи и смърт от рана, нанесена с шпага. Но дуелът ни бе необичаен: бащата на дон Алваро не беше на себе си, той загуби единствения си син и ме обяви за убиец.

Признавам, че репутацията ми не можеше да ме защити: бях обвинен в убийство, а съдът потвърди гнусното обвинение. Алкалдът^[2] ми предяви това обвинение и трима алгуасили^[3] дойдоха да ме арестуват.

Заявих, че ще отида в затвора сам. Те ми отказаха. Дадох им честната си дума на дворянин, че няма да избягам, ако вървя пред или зад тях. И това ми отказаха, решени да ме откарат в затвора насила.

Двамина убих, третия раних. Метнах се на неоседлания си кон, грабвайки от вкъщи само едно нещо: ключа.

Не бях успял да се простя с майка си и реших да се върна и да я прегърна за последен път.

След около два часа бях в планината вън от опасност.

Планините гъмжаха от всякакви разбойници — изгнаници като мен, в разпра с правосъдието; тъй като не очакваха нищо от обществото, те изгаряха от желание да му отмъстят за стореното им зло. На всички тях им трябваше само главатар, който да ги сплоти, да ги превърне в страшна сила.

Аз предложих да им стана главатар. Те се съгласиха. Вече знаете останалото.

— А успяхте ли да се срещнете с майка си? — попита доня Флора.

— Благодаря ви, сеньора. Вие все още ме смятате за човек.

Девойката сведе очи.

— Да, успях — продължи Салтеадор, — срещнах се с нея неведнъж, а десет, двадесет пъти. Само тя — майка ми — ме свързва с този свят. Веднъж месечно, без да уточнявам деня, защото всичко зависи от бдителния надзор, под който се намирам, и тъй, веднъж месечно, щом падне нощта, аз слизам от планините и с дрехи на планинец, загърнат с широко наметало, се промъквам в града, никому невидим, непознат, прекосявам площада и прониквам в бащината къща: тя ми е още по-скъпа, откак станах изгнаник. Изкачвам се по стълбите, отварям вратата към спалнята на мама, крадешком се приближавам до нея и я целувам по челото. Сядам на леглото й и цяла нощ, както в детството, я държа за ръка, притиснал глава към гърдите й.

Така минава нощта, разговаряме за миналото, за времето, когато бях невинен и щастлив. Тя ме целува и тогава ми се струва, че целувката й ме сдобрява с живота, с хората и с Бога.

— О, татко! — възкликна доня Флора, бършейки сълзите от страните си.

— Тъй да бъде — изрече старецът, — вие ще виждате майка си не само тайно нощем, но и през деня, пред очите на всички. Кълна ви се в дворянската си чест.

— О, колко сте добър! Вие сте безкрайно добър, татко! — повтаряше доня Флора и целуваше баща си.

— Дон Фернандо — изведнъж тревожно заговори циганката, — искам да ви съобщя важна новина. Чуйте ме, за Бога!

Но и този път той със заповеднически жест я накара да замълчи.

— И тъй, ние ви оставяме — рече дон Иниго — и ще отнесем най-добър спомен за вас.

— Значи ми прощавате? — каза Салтеадор, обзет от непонятно, топло чувство към дон Иниго.

— Не само ви прощаваме, ние се смятаме ваши длъжници и се надявам с Божията помощ да ви докажа своята признателност.

— А вие, сеньора — смирено се обърна Салтеадор към доня Флора, — споделяте ли мнението на баща си?

— О, да! — възкликна доня Флора. — Само не зная как да ви изразя…

Тя се огледа, сякаш търсеше какво да подари на младежа в знак на благодарност.

Салтеадор разбра намерението й и като зърна букета, набран от Амапола по заповед на дон Рамиро, взе го и й го подаде.

Тя се спогледа с баща си, сякаш да се посъветва, и щом той й кимна в знак на съгласие, извади от него едно цвете.

Това бе анемона — символ на скръбта.

Доня Флора го подаде на Салтеадор.

— Баща ми ви обеща да ви се отплати с добро, а това е от мен.

Салтеадор пое цветето с благоговение, поднесе го към устните си и го скри на гърдите си под куртката.

— Довиждане — промълви дон Иниго. — Мога да ви уверя, че скоро ще се видим.

— Постъпете, както ви подсказва сърцето, сеньор. Бог да ви помага!

После повиши глас и рече:

— Свободни сте. Тръгвайте и нека всеки, когото срещнете по пътя си, да отстъпи на десет крачки. Инак ще го убия.

Дон Иниго и дъщеря му напуснаха гостилницата, а той ги гледаше от прозореца към двора, видя как се качиха на мулетата си и потеглиха.

И тогава младежът извади цветето, скрито в пазвата му, и още веднъж го целуна, целуна го с чувство, което не оставяше някакви съмнения.

И в този миг някой сложи ръка на рамото му.

Беше Хинеста. Лека като птица, девойката влетя в стаята, когато дон Иниго и доня Флора отпътуваха — тя разбираше, че в тяхно присъствие Салтеадор не иска да слуша новините й.

Беше смъртно бледа.

— Какво искаш? — изгледа я Салтеадор.

— Чуй ме: всеки момент ще дойдат кралските войници. Вече са на четири мили оттук. Няма да минат и десет минути, и ще те нападнат.

— Сигурна ли си, Хинеста? — попита Салтеадор със свъсени вежди.

Не успя да довърши и екнаха изстрели.

— Ето, чуй сам — отвърна Хинеста.

— На оръжие! — викна Салтеадор и изскочи на двора. — На оръжие!