Александър Дюма
Разбойникът (2)

II
Вестителят на любовта

Докато момичето допяваше последния куплет, конникът се приближи толкова, че то можеше да огледа и костюма, и лицето му.

Той беше млад и красив, около двадесет и шест годишен, с широкопола шапка с огненочервено перо, което се развяваше в плавен полет.

Полите на шапката хвърляха сянка върху лицето му и в полумрака святкаха черни очи — те очевидно лесно можеха да пламнат както от гняв, така и от любов. Носът му беше правилен, изваян, мустаците — леко завити нагоре и между тях и брадичката проблясваха бели и остри зъби.

Въпреки жегата, а може би точно заради нея, той бе с кордовско наметало — пелерина, която се крои като перуанско пончо с дупка по средата и се навлича през главата. Тя го покриваше от раменете до кончовете на ботушите. Пелерината от вълнен плат със същия огненочервен цвят като перото на шапката, изтъкана със сърма по краищата и около врата, както и цялото му облекло, бе необикновено изящна.

А пък конят му, който той майсторски управляваше, великолепен бегач на пет-шест години, с могъща шия, развяваща се грива, с широк гръб и опашка до земята, имаше рядко срещания цвят, който последната кралица на Кастилия Исабела^[1] бе докарала на мода неотдавна. Между другото, остава напълно необяснимо как въпреки възбудата, обхванала конника и коня, те бяха успели да префучат по стръмните пътеки, които се опитахме да опишем, без да се сринат в пропастите на Алкаасин или Алама.

Испанската поговорка казва: пияните имат свой Бог, влюбените — своя богиня. Нашият конник не изглеждаше пиян, затова пък, да си признаем, като две капки вода приличаше на влюбен.

И приликата ставаше неоспорима, защото той дори не хвърли поглед към девойката, навярно въобще не я забеляза, тъй като гледаше само напред и очевидно душата му се бе зареяла в такива висини, че прелетя като стрела край момичето, пред което безусловно самият крал дон Карлос, толкова благоразумен и сдържан въпреки деветнадесетте си години, със сигурност би се спрял — толкова красива беше тя в мига, когато вдигна глава, погледна горделивеца и прошепна:

— Горкият юноша!… Колко жалко!

Защо ли девойката жалеше пътника? За каква ли опасност — в настоящето ли, в бъдещето ли — намекваше?

Може би ще научим, ако последваме изящния конник до гостилницата „При мавританския крал“.

За да стигне до гостилницата, за която очевидно толкова се беше разбързал, му се наложи да преодолее още две-три плитки клисури — тъкмо в дъното на една от тях се намираше девойката, край която той премина, без да я види или по-точно — без да й обърне внимание. Пътят се виеше из тясна долина, широка не повече от осем-десет фута, пресичайки гъсталак от миртови храсти; ту тук, ту там стърчаха по два и дори по три кръста, което показваше, че близостта на гостилницата съвсем не предпазва пътешествениците от печалната участ и онези, минаващи по този път, където вече са загинали мнозина странници, вероятно трябва да имат сърца, защитени с броня от непробиваем метал, за каквато говори Хораций, спомняйки си първия мореплавател. Когато наближи тези зловещи места, конникът се задоволи само да провери дали шпагата му все още виси на хълбока, а пистолетите — на дъгата на седлото, повече машинално, а не разтревожено ги опипа и доволен, че всичко е наред, продължи да пропуска със същото спокойно лице из тия пагубни краища или както ги наричат тук: el malo sitio.

Щом изскокна на превала, той се приповдигна на стремената и взе да се оглежда за странноприемницата, после пришпори два пъти коня си и конят, сякаш изгарящ от желание да угоди на ездача и поради това станал неуморим, се стрелна в тясната долина подобно на послушна лодка, която се издига на гребена на вълната и отново се гмурва надолу към бездната.

Две бяха последиците и от това, колко малко внимание обърна пътешественикът на пътя, по който летеше, и от това, че очевидно бе обзет от желание колкото се може по-бързо да стигне до гостилницата.

Първо, той не забеляза хората, притаени в засада в храсталака от двете страни на пътя по протежение на не по-малко от четвърт левга; те бяха около десетима и като ловци по време на хайка се бяха проснали на земята и старателно следяха да не угаснат фитилите на аркебузите им, сложени на земята. Щом чуха чаткането на копитата, всички като един се опряха на ляво коляно и лява ръка, грабнаха с дясна ръка димящите аркебузи и притиснаха прикладите им към раменете си.

Втората последица беше, че като видяха колко стремително препуска ездачът върху неуморния си кон, злодеите от засадата си зашепнаха, че в гостилницата очевидно очакват конника, че той ще се отбие там и, следователно, няма защо да откриват стрелба на пътя и да се издават — току-виж минал някой голям керван, обещаващ по-тлъст кокал от плячката, с която биха се сдобили, ограбвайки пътника, макар и богат и изискан.

Хората, притаени в засада, бяха и „гробари“ — както подобава на добри християни, те поставяха кръстове над гробовете, в които полагаха пътниците, непредвидливо защитаващи кесиите си, когато юначни салтеадори с аркебузи в ръце ги посрещаха със сакраменталната фраза, която звучи почти еднакво на всички езици и у всички народи: „Парите или живота!“

Изглежда девойката знаеше за опасността и си помисли за нея, когато, загледана в красивия ездач, неволно изрече с въздишка:

— Колко жалко!

Но както вече видяхме, разбойниците от засадата по една или друга причина с нищо не издадоха присъствието си.

Обаче подобно на ловци от хайка, с каквито ги сравнихме, които се раздвижват, щом дивечът избяга, те подадоха глави от храстите, после се измъкнаха от храсталака, излязоха на пътя и закрачиха след пътешественика към гостилницата, в двора на която вече влизаше конникът.

Там го посрещна прислужник и с готовност хвана коня за юздата.

— Една мяра ечемик на коня! За мен — чаша херес! А за онези, които ме следват — обяд. И колкото може по-добър!

Пътешественикът не бе успял да изрече горните думи и на прозореца се показа съдържателят на гостилницата, а на портата се появиха разбойниците от засадата.

Разбойниците и съдържателят си размениха разбиращи се погледи те сякаш питаха: „Значи, добре сторихме, че не го хванахме?“ А гой, изглежда, им отвърна: „Отлично!“

През това време конникът отупваше прахта от наметалото и ботушите си и така бе погълнат от това занимание, че дори не ги забеляза как се споглеждат.

— Заповядайте, любезни господине — рече стопанинът. — Макар странноприемницата „При мавританския крал“ да е скрита сред планините, слава богу, все нещо ще намерим. Зимникът е пълен с дивечово месо, само заешко няма, защото зайците са обладани от нечиста сила. Сега готвим ollapodrida^[2] и от вчера правим gazpacho^[3], ако решите пък, почакайте: наш приятел, превъзходен ловджия, преследва мечка, научи се мечокът му с мечок да се гощава с ечемика ми, от планината слиза за него. Така че скоро ще можем да ви гостим с прясно мечешко месо.

— Нямам време да чакам ловджията, макар и предложението ти да е съблазнително.

— Ваша воля, а аз ще се постарая добре да ви обслужа, любезни господине.

— Чудесно. Макар да съм сигурен, че сеньората, чийто вестител доброволно съм се заел да бъда, е същинска богиня и вкусва само аромата на цветята, а пие единствено утринна роса, но все пак приготви най-отбрани ястия и ми покажи стаята, в която мислиш да я настаниш.

Съдържателят отвори вратата на голяма стая, белосана с вар, с бели пердета на прозорците и с дъбови маси и рече:

— Тук.

— Става — одобри пришълецът. — Донеси ми чаша херес и виж дали са дали мяра ечемик на коня ми. И отрежи в градината най-хубавите цветя за букет.

— Слушам — отговори съдържателят. — А колко прибора да наредя?

— Два: за бащата и за дъщерята. Прислугата ще се нахрани в кухнята, след като обслужи господарите си.

— Бъдете спокоен, любезни господине. Всичко става бързо и добре, щом гостът плаща щедро.

И съдържателят, сякаш бързайки да потвърди думите си, излезе от стаята и викна:

— Ей, Хил, два прибора! Педро, даде ли ечемик на коня? Амапола, тичай в градината за цветя.

— Превъзходно — продума конникът с доволна усмивка. — Сега е мой ред.

Той сне от верижката на шията си златен медальон, старинна направа, голям колкото гълъбово яйце, отвори го, постави го на масата, донесе от кухнята горящо въгленче, сложи го в златната кутийка и го посипа с щипка прашец стаята веднага се изпълни с дим с нежен и проникващ навсякъде аромат, който гали обонянието ви, когато влизате в спалнята на арабска дама.

В този миг се появи гостилничарят с поднос в едната ръка, на който бе сложена чаша херес, и с току-що отворена бутилка — в другата; следваше го Хил с покривка, салфетки и куп чинии, след Хил пристъпваше Амапола с огромен наръч алени цветя — те не растат във Франция, но в Андалусия се срещат толкова често, че дори не научих името им.

— Изберете най-хубавите — заръча пришълецът на девойката, — а останалите ми дайте.

Амапола избра най-красивите, подреди ги в букет и попита:

— Така добре ли е?

— Превъзходно — отговори той, — вържете го.

Момичето потърси с очи връвчица, конец, шнурче. Тогава пътникът извади от джоба си лента, в която се преливаше пурпурно и златно, както изглежда предварително приготвена за букети, и отсече с кинжала си парче от нея.

Той подаде лентата на Амапола, тя върза букета и го сложи според указанията на младежа на една от чиниите, които Хил току-що бе наредил на масата.

А пътникът собственоръчно постла останалите цветя на пода от входната врата до масата така, че се образува пътечка, подобна на онези, които се правят в деня на светото причастие.

След това той викна гостилничаря и му каза:

— Ето ти жълтица, приятелю, задето се охарчи.

Съдържателят се поклони.

— А сега — продължи младежът, — ако дон Иниго Веласко де Гаро те попита кой е поръчал обяд за него, ще кажеш, че го е сторил незнаен пътник. Ако доня Флора те попита кой й е направил пътечка от цветя, кой й поднася букет и кой е кадил благовония, отговори, че всичко това е дело на вестителя на любовта дон Рамиро д’Авила.

И като се метна на прекрасния си кон, който прислужникът държеше за юздата, излетя като вихър от двора на кръчмата и се понесе в галон по пътя за Гранада.