Александър Дюма
Разбойникът (25)

XXV
Анемоната

Младежите се хвърлиха да вдигнат случайно изтърваното или нарочно изпуснатото цвете. Дон Фернандо бе по-наблизо до прозореца и го взе.

Дон Рамиро протегна ръка и рече на приятеля си:

— Благодаря, скъпи Фернандо! Дайте ми цветето.

— Че защо? — почуди се Фернандо.

— Мисля, че го хвърли на мен.

— Кой ви каза?

— Никой, но кой ще потвърди обратното?

— Този, който не се бои да ви го каже направо.

— И кой е той?

— Ами аз.

Дон Рамиро погледна изумено дон Фернандо и чак сега забеляза колко е блед, как конвулсивно свива устни.

— Вие? — продума той и отстъпи крачка. — И защо вие?

— Защото обичам онази, която обичате и вие.

— Какво, вие обичате доня Флора? — възкликна дон Рамиро.

— Да, обичам я — отвърна дон Фернандо.

— Къде сте я срещали преди и отдавна ли я познавате? — попита дон Рамиро, също пребледнял.

— Това не ви засяга!

— Но аз я обичам повече от две години!

— А аз я обичам може би само от два дни, но за това време постигнах повече, отколкото вие за две години!

— Докажете го, дон Фернандо, или ще заявя пред всички, че сте самохвалко и опетнявате името на младото момиче.

— Казахте, че сте препускали от Малага до Гранада пред нея, пали?

— Да, така е.

— Минали сте през странноприемницата „При мавританския крал“?

— Дори се спрях там.

— Там сте поръчали обяд за дон Иниго и дъщеря му, кадили сте аромати в пруста и сте приготвили букет за доня Флора.

— Да.

— В букета имаше анемона.

— Е, и после?

— Тя ми я подари.

— На вас?

— Да, на мен. И ето я, до сърцето ми, вече увехнала, както ще увехне и тази…

— Вие сам сте взели цветето от букета, без тя да знае, или сте го вдигнали от пътя — навярно го е изтървала случайно, признайте, че е така и ще ви простя.

— Приемам прошка само от Бог и от краля — гордо отвърна дон Фернандо, — и повтарям: тя ми подари цветето.

— Лъжете, дон Фернандо, откраднали сте първото цвете, както откраднахте и второто.

Дон Фернандо с яростен вик изтегли шпагата си и хвърли в краката на дон Рамиро анемоните — увехналата и свежата.

— Какво пък, все едно — откраднато или подарено. Който остане жив след пет минути, ще вдигне и двете.

— Добре — викна дон Рамиро, отстъпи крачка назад и на свой ред измъкна шпагата си. — Такава сделка ми е по сърце.

След това се обърна към насъбралата се тълпа на площада: голите шпаги, блясъкът на оръжието бе привлякъл общото внимание.

— Чуйте, сеньори! Приближете се, не бива да се сражаваме без свидетели. Ако дон Фернандо ме убие, нека всички знаят, че ме е убил на дуел, а не както според слуховете е убил дон Алваро.

— Нека се приближат — съгласи се дон Фернандо. — Кълна се в Бога, че ще видят нещо, което заслужава внимание.

И младежите, застанали на пет крачки един от друг, наведоха шпагите си и зачакаха хората да ги обкръжат.

Кръгът се затвори и някой каза:

— Започвайте, сеньори.

Дори водата не се втурва с такава бързина да събори бента, както младежите се хвърлиха един срещу друг с голите си шпаги. И изведнъж се чу вик — той идваше от прозореца със затворените капаци, викът накара противниците да вдигнат глави, но не ги възпря, а им вдъхна сили.

Дон Фернандо и дон Рамиро бяха прочути като най-храбрите и сръчни фехтовчици, нито единият, нито другият имаха равни на себе си съперници в цяла Андалусия. И ето че сега всекиму се бе паднал опасен противник — наложи им се да се сражават един с друг.

И както беше обещал дон Фернандо, зрелището заслужаваше внимание.

И наистина, шпагите се скръстиха стремглаво и толкова яростно, че металът сякаш сипеше искри, като че ли обхванат от същите страсти, както и хората с шпагите. Изкуството да се фехтуват, сръчността, силата си проличаха с пълния си блясък още в първите мигове на първата схватка, при това нито единият, нито другият противник не отстъпиха и крачка, стояха неподвижни като дърветата, под чиято сянка се сражаваха; опасността сякаш беше отминала и изглеждаше като че ли зрителите не наблюдават ожесточен дуел, а се намират в тренировъчна зала, където младежи се упражняват във фехтовка с рапири. Освен това, честно казано, такива дуели бяха в стила на времето и рядко минаваше вечер без представления, подобни на това, което сега изпълняваха дон Фернандо и дон Рамиро. Почивката беше кратка. Съперниците трябваше да си поемат дъх, но въпреки виковете на зрителите: „Не бързайте! Починете си“ — те с нови сили яростно се нахвърлиха един срещу друг. Но тъкмо скръстиха шпаги, раздаде се развълнуван глас:

— Спрете, дон Фернандо, дон Рамиро!

Всички се обърнаха натам, откъдето дойдоха думите.

— Дон Руис де Ториляс! — завикаха зрителите и му сториха път.

И дон Руис се озова сред кръга, точно където стоеше синът му, разбира се, че го беше предупредила доня Флора и той се бе притекъл да разтърве сражаващите се.

— Спрете! — властно повтори той.

— Татко!… — възрази дон Фернандо нетърпеливо.

— Сеньор!… — произнесе дон Рамиро почтително.

— Не мога да заповядам на дон Рамиро — каза старецът, — но на вас, дон Фернандо, мога — вие сте мой син и ви заповядвам: Спрете!

— Спрете, сеньори — подкрепиха го зрителите.

— Защитавайте се, дон Рамиро! — прекъсна ги дон Фернандо.

— Така ли, негоднико! — извика дон Руис, кършейки ръце. — Не можеш да надвиеш гибелните си страсти! Вчера помилван заради дуел, днес вършиш същото престъпление!

— Татко, татко — мърмореше дон Фернандо, — моля ви, не пречете.

— И това става насред улицата, посред бял ден! — продължи дон Руис.

— Защо да не се бия насред улицата, посред бял ден, щом са ме обидили? Те бяха свидетели на нанесеното ми оскърбление, нека станат свидетели и на отмъщението.

— Приберете шпагата в ножницата, дон Фернандо!

— Защитавайте се, дон Рамиро!

— Значи отказваш да се подчиниш?

— Нима мислите, че ще позволя да ми отнемат честта, честта, която съм получил от вас, както баща ви я е наследил от прадедите си?

— О, ако беше опазил поне капка от онова, което си получил от мен! — възкликна дон Руис.

И като се обърна към дон Рамиро, рече:

— Дон Рамиро, защо синът ми не изпитва никакво уважение към белите ми коси, към треперещите ми ръце, нали съм му баща и го моля; тогава послушайте ме вие и дайте пример на околните, че чуждият човек ме уважава повече от собствения ми син.

— Наистина, наистина, дон Рамиро, послушайте го — подкрепиха зрителите стария човек.

Дон Рамиро отстъпи крачка назад и наведе шпагата си.

— Добре сторихте, че се обърнахте към мен, дон Руис — каза дон Рамиро, — и вие постъпихте добре, като ми оказахте доверие, сеньори. Земята е голяма, планините са безлюдни и ще се срещна с противника си другаде.

— Охо, добре скрихте малодушието си — високо заяви дон Фернандо.

Дон Рамиро, вече пъхнал шпагата в ножницата и отстъпил две крачки, се обърна и шпагата отново проблясна в ръката му.

— Аз да крия малодушието си? — възкликна той.

Разнесе се глъчка, зрителите осъждаха дон Фернандо и двама от тях — или най-възрастните, или най-благоразумните — се хвърлиха към противниците, за да прекратят схватката, но дон Руис с жест ги помоли да отстъпят.

Те се подчиниха мълчаливо. Отново се разнесе звън на стомана.

Дон Руис се приближи на крачка от сина си.

Дон Фернандо стисна зъби, пребледнял от гняв, очите му искряха и той нападна противника си обезумял от ярост, която би могла да подведе някой по-неопитен фехтовчик.

— Нечестивецо — въздъхна старият баща, — чуждите хора ме слушат и ми се подчиняват, а ти продължаваш да погазваш волята ми, с нищо не се съобразяваш.

С тези думи дон Руис размаха бастуна си и гневно възкликна, като при това очите му пламнаха като на юноша:

— Бог ми е свидетел, пред всички ще те науча да се покоряваш!

Без да откъсва шпагата си от шпагата на противника, дон Фернандо се извъртя и видя, че баща му е вдигнал бастуна си; бледите му страни пламнаха, сякаш всичката му кръв нахлу в главата.

Лицето на стареца изразяваше омраза, не по-малко омраза имаше и в лицето на сина. Ако минувач непредпазливо се озовеше под двойната мълния на погледите им, щеше да бъде изпепелен.

— Пазете се, татко — извика младежът с разтреперан глас и поклати глава.

— Шпагата в ножницата! — повтори дон Руис.

— Първо свалете бастуна, татко!

— Подчинявай се, злосторнико, заповядвам ти!

— Татко — продума синът, смъртно пребледнял, — махнете бастуна, инак, кълна се в бога, не отговарям за себе си.

После се обърна към дон Рамиро и добави:

— Останете на мястото си, дон Рамиро. Мога едновременно да се справя и с бастуна на стареца, и с шпагата на безделника.

— Виждате ли, сеньори? — попита дон Рамиро. — Какво да сторя?

— Правете това, което ви повелява храбростта и нанесеното ви оскърбление, сеньор Рамиро — отвърнаха, разотивайки се зрителите, които очевидно не искаха повече да присъстват на дуела.

— Неблагодарник! Негодник! — продума дон Руис, вдигайки бастуна над главата на сина си. — Нима дори и съперникът ти не може да те научи как синът трябва да се държи с баща си?

— Не, не — прекъсна го дон Фернандо, — защото съперникът ми отстъпи от малодушие, а аз не поставям малодушието сред добродетелите.

— Който си въобразява и говори, че съм страхливец…

— Той лъже, дон Рамиро — прекъсна го старецът.

— Няма ли да свършим най-сетне? — изръмжа Фернандо, той ръмжеше така, когато се сражаваше с дивите зверове.

— За последен път повтарям, негоднико: подчини се, прибери шпагата в ножницата! — заплашително повтори дон Руис.

Беше ясно: ако дон Фернандо не се подчини на часа, позорът е неизбежен — бастунът ще се стовари върху главата му.

Дон Фернандо мълниеносно отблъсна дон Руис, направи майсторски напад с лявата си ръка, а с дясната прониза ръката на дон Рамиро, който протакаше със защитата си.

Дон Рамиро се задържа на краката си, но старецът падна: толкова силен бе ударът, нанесен му по лицето.

Зрителите възбудено завикаха:

— О, синът удари плесница на баща си!

— Отдръпнете се, отдръпнете се — кресна дон Фернандо и се хвърли да вдигне цветята от земята. Взе ги и ги мушна в пазвата си.

— Небето да те погълне дано, безбожнико — изстена дон Руис, надигайки се, — нека не хората, а Господ Бог да те съди, защото за оскърбление, нанесено на баща, той изпраща възмездие.

— Смърт за него! Смърт! — зарева в един глас тълпата. — Смърт на безбожния син, ударил баща си!

И всички изтеглиха шпагите си и обкръжиха дон Фернандо. Чу се звънтене: една-единствена шпага отблъсваше натиска на десетина, а след малко Салтеадор с пламнали очи и пяна на устата, като подгонен глиган, който се изплъзва на сюрия разлютени кучета, се изплъзна на тълпата. Той претича покрай дон Руис, който все още лежеше на земята, хвърли му поглед, пълен с омраза, а съвсем не с разкаяние, зави по някаква уличка, водеща към Сакатин, и изчезна.