Александър Дюма
Разбойникът (10)

X
Пожар в планината

Салтеадор, Хинеста и козичката не бяха изминали и шестстотин крачки, когато най-неочаквано козичката спря, дръпна се назад, подуши въздуха и се вцепени.

— Какво ти е, Маза? — попита младежът.

Козичката поклати глава, притихна, сякаш се вслушваше в нещо, а след това заблея, като че отговаряше.

Салтеадор мълчеше, вдишваше нощния въздух, напоен с мирис на смола.

Цареше непрогледен мрак — такъв мрак се спуска над Испания през летните нощи.

— Струва ми се — заговори Салтеадор, — че чувам пращенето на огъня и долавям мирис на пушек. Сгрешили сме, не бягаме от пожара, а вървим направо към него.

— Пожарът избухна там — възрази Хинеста, сочейки с ръка на запад.

— Сигурна ли си?

— Ето виж, звездата Алдебаран^[1] беше отдясно, както и сега. Може би огънят пълзи от две страни.

— Пожарът е избухнал там, където са подпалили гората — продума младежът, досещайки се за истината.

— Я почакай — рече Хинеста, — сега ще разбера всичко и ще ти кажа.

Тази дъщеря на планините познаваше скалите и клисурите, върховете и гъсталаците, деретата и пещерите толкова добре, колкото детето — парка около замъка, и тя хукна напред, за миг се добра до подножието и спря на върха на скалата — като статуя на пиедестал.

Изкачи се за пет секунди, а се спусна за една.

— Е, как е? — запита Фернандо.

— Прав си — отговори тя.

— Пожар ли е?

— Пожар — потвърди тя, сочейки на юг. — Трябва да се запътим натам и да успеем, преди огнищата на пожара да са се съединили.

Колкото по̀ напредваха на юг, растителността ставаше все по-гъста, като стена се изправяха гъсталаците от бодливи храсти, където обикновено има глигани и вълци; по-слабите животни — сърни и елени — не се осмеляват да навлизат в земите, обитавани от страшните им врагове, но сега като мълнии току префучаваха стада от тези животни — пожарът ги бе изненадал и те бягаха, търсейки спасение натам, накъдето ги водеше усетът им.

— Насам, насам — повтаряше Хинеста, — не се плаши, Фернандо, ето го нашия водач. — И тя посочи ярката звезда, по която сверяваше пътя. — Виж, сега звездата е отляво. Ако си остава все така отляво, а отначало се падаше вдясно от нас, значи вървим правилно.

След десетина минути звездата се забули.

— О, а сега ще се разрази буря — възкликна Фернандо, — и ще видим прекрасно зрелище — борбата на огъня и водата в планините.

Но Хинеста се спря, хвана Фернандо за ръка и промълви:

— Не, звездата не се затули в облак, а…

— Какво?

— В дим.

— Не може да бъде, нали вятърът духа от юг.

И в този миг с ръмжене и святкащи очи край тях префуча вълк, той препускаше стремглаво на север, без да забележи нито хората, нито козичката. Козичката също не му обърна внимание — плашеше се от друга опасност.

— Отвред има огън, отвред — извика Фернандо. — Закъсняхме — пред нас има стена от пламъци. Я почакай, сега ще видим.

И той се закатери по един бор, ловейки се за клоните.

Но в този миг над главата му се раздаде страшен рев.

Хинеста с ужас го притегли към себе си и посочи нагоре — на петнадесетина фута, очертано на фона на небето, се чернееше нещо грамадно.

— Напразно ръмжиш, стара мечко от Муласен — рече Фернандо, — пожарът няма да се уплаши от теб, а аз — още по-малко; да имах време…

— На север! На север — повтаряше Хинеста. — Няма друг път.

И наистина, всички планински животни — елени, сърни, глигани, като вихър се носеха натам, където все още нямаше огън. Ята яребици и тетереви летяха припряно, удряха се в клоните и падаха зашеметени в краката на бегълците, а нощните птици — господари на тъмата, със зловещи и недоумяващи писъци посрещаха необикновеното зазоряване, изгрева на слънцето, което се издигаше от земята, а не иззад хоризонта.

— По-бързо, Фернандо! — викаше Хинеста.

— Но накъде, в каква посока? — все питаше Фернандо, загрижен не толкова за себе си, колкото за момичето, което не бе го изоставило и бе споделило с него опасността, която щеше да избегне, ако бе останало в гостилницата.

— Насам! Насам! Ето я пътеводната звезда — пред нас. Знаеш ли — да тръгнем след козичката, нейният усет ще ни изведе на пран път.

И те се втурнаха да бягат натам, накъдето уж им сочеше козичката, пък и не само тя, но и дивите животни, сякаш подгонени от знойното дихание на широко.

И неочаквано козичката спря.

— Свършено е — рече Фернандо. — Попаднахме в огнения обръч.

И приседна върху издатината на една скала, разбрал изглежда, че няма смисъл да продължават.

Девойката измина още стотина крачки, увери се, че Фернандо е прав, пък и козичката беше изостанала. Хинеста се върна и приближи до Фернандо, който седеше с наведена глава и изглежда беше решил да дочака ужасния край, без да помръдне.

Нямаше никаква надежда за спасение — наоколо през пушека, издигнал се на разстояние от една левга, се съзираше кървавочервеното небе.

Чуваше се ужасен тътен, който се усилваше — значи пожарът се разрастваше.

Девойката стоеше край Салтеадор, без да сваля от него очи, изпълнени с любов. Ако някой можеше да проникне в най-съкровените й мисли, щеше да разбере, че макар страхът, навят от безизходицата, да владееше душата й, в същото време тя тайно си мечтаеше да прегърне младежа и да умре заедно с него, ето тук, на това място, без дори да мисли за спасението си.

Но изглежда се пребори с изкушението, въздъхна и тихо повика спътника си:

— Фернандо!

Салтеадор вдигна глава.

Горката Хинеста — заговори той, — ти си толкова млада, толкова красива, толкова добра, а ще загинеш по моя вина… Да, над мен наистина тегне проклятие.

— Мъчно ли ти е да се разделиш с живота, Фернандо? — попита момичето, като по тона му личеше, че самата тя не се бои от това.

— О, да, да — възкликна младежът, — да, признавам, че ми е мъчно!

— Защо? — запита го тя.

И едва сега Фернандо разбра какво става в душата й.

— Обичам майка си — отговори той.

Хинеста нададе радостен вик.

— Благодаря ти, Фернандо. Върви, върви след мен…

— Накъде?

— Върви след мен! — повтори тя.

— Нима не виждаш, че сме загубени? — произнесе Фернандо и сви рамене.

— Спасени сме, Фернандо, кълна ти се — изрече циганката.

Той се изправи, обзет от съмнения.

— Върви, върви — все повтаряше тя. — Щом ти е мъчно само за майка ти, няма да допусна тя да те оплаква.

И Хинеста стисна ръката на младежа, задърпа го след себе си и пое в нова посока. Фернандо я последва, без да мисли: имаше само едно желание да спаси живота си.

Козичката, като видя бегълците да тръгват на път, изтича напред, сякаш и в нея се събуди надежда за спасение, и реши да им стане водач, докато останалите животни, попаднали в огнения обръч, се въртяха на едно място като изгубени.

Пожарът ги наближаваше, въздухът се нажежи. Неочаквано шумът се усили, изглеждаше, че стремително се приближава.

Фернандо спря момичето.

— Но огънят е там, отпред, не чуваш ли? Не чуваш ли? — повтаряше той и сочеше с ръка натам, откъдето идваше тътенът.

— Фернандо, наистина ли чак толкова не познаваш планинските звуци, че сбърка шума на водопада с тътена на пожара.

— Ах, ето какво било! — възкликна Фернандо. — Така е, права си. Май ще избягаме от огъня, ако тръгнем по брега между двете огнени стени. Но мислиш ли, че край водопада няма засада?

— Да вървим, да вървим — настояваше девойката. — Казах ти, че отговарям за всичко.

И тя отново го потегли за ръката и го изведе на едно плато; оттам подобно на прозрачно було, сякаш метнато върху планинския склон, се спускаше планински водопад. Денем той искреше като дъга, нощем блестеше под лунните лъчи. Той се удряше в скала и грохотът му приличаше на боботене на гръм; пръскайки облаци от пяна, той се срутваше от огромна височина в пропастта, превръщаше се на дъното й в бушуващ поток и след около три левги се вливаше в Хенил между Армила и Санта Фе.

Изминаха още няколко минути и бегълците се добраха до края на скалата, от която потокът се стрелваше в бездната.

Хинеста искаше да слязат незабавно, но Фернандо я задържа. Бе повярвал, че неговият и животът на спътничката му са спасени и като истински поет не можа да устои на желанието да прецени опасността, от която току-що се бяха спасили.

Някои хора изпитват невероятна наслада от такива усещания.

Вярно е, че зрелището бе наистина великолепно. Огненият обръч в средата ту се стесняваше, ту се разширяваше. Безкрайна огнена ивица опасваше планината и сякаш стремително се приближаваше към бегълците.

Тук-там огънят близваше подножието на огромен бор, обвиваше се около ствола му като змия, пробягваше по клоните и го осветяваше — изглеждаше, че това е висока поставка, закичена с горящи светилници и подготвена за илюминация на кралски празник. Искри проблясваха във въздуха и изведнъж огненият стълб се срутваше, исполински пламъци лумваха до небето, наподобявайки изригването на вулкан.

Тук-там пламъците обхващаха фъстъковите храсти и летяха, образувайки огнена пътека, сякаш я изсичаха с меч по тъмнозеления килим, покриващ планинските склонове. Или пък внезапно на някоя скала пламваше корково дърво и изглеждаше, че надолу се срутва огнен водопад, който спираше в дефилето, опожарявайки всичко живо, и тогава ту тук, ту там избухваха нови огнища.

Младежът, обзет от някакъв екстаз, наблюдаваше огненото море, поглъщащо зелените островчета, и се взираше в пламъка, който скоро щеше да изпепели всичко наоколо.

Откъм склоновете, които огънят още не бе достигнал, се носеше многогласен животински хор — тръбяха елени, виеха вълци, скимтяха диви котки, ревяха глигани, лаеха лисици и ако всичко това ставаше денем, щеше да се види как животните, забравили враждата, сплотени от общата опасност, се бяха скупчили на една поляна сред гъсталаците, а по земята вече пълзеше гореща пара, предвестник на приближаващия огън.

Но след известно време Хинеста, която сякаш се боеше за Фернандо повече, отколкото той за нея, му напомни за заплахата и щом самозабравата, в която бе изпаднал, премина, девойката го подкани с ръка да я последва и първа започна решително да се спуска към бездната.