Александър Дюма
Разбойникът (16)

XVI
Кралица Топаз

Вече знаем, че крал дон Карлос не обръщаше внимание на обстановката, когато съсредоточено и самовглъбено размишляваше за нещо. Така беше и сега. Той изкачи няколкото стъпала, водещи в старинните покои — покоите на султанката, превърнати след падането на Гранада в стая за молитви на кастилските крале, и не обърна абсолютно никакво внимание на чудесните скулптори, украсяващи стените и тавана, на изящната колонада, толкова майсторски направена, че кралят би трябвало да я забележи.

Но ние вече споменахме, че младият крал — наистина чудноват бе характерът му — заради някакъв каприз сякаш нарочно си затваряше очите за великолепните произведения на изкуството, които срещаше на всяка крачка, като че ли с равнодушието си предизвикваше Изтока.

Той влезе в Мирадор и спря, без дори да погледне прекрасната панорама, която изкуството и природата бяха разкрили пред очите му, след това се обърна към Хинеста, застанала по-встрани, и рече:

— Познавам пръстена, познавам пергамента, но по какъв начин са се озовали в ръцете ви?

— Предаде ми ги майка ми, преди да умре — промълви девойката. — Само това бе наследството ми от нея и сам виждате, господарю, че тя го е получила от краля.

— Значи майка ви е познавала крал Филип Красивия? Как е станало това? А писмото, което баща ми й е написал на немски… Откъде знаете немски език?

— Мама се запознала с крал Филип Красивия в Бохемия, когато той още бил ерцхерцог на Австрия. Имал много любовни увлечения, но чувствата му към майка ми може би никога не охладнели. И ето, през хиляда петстотин и шеста година кралят поел към Испания и преди да го провъзгласят за крал, наредил на майка ми да го последва. И мама се съгласила при едно условие — кралят да признае за своя дъщеря момиченцето, което се родило две години преди това. Тъкмо тогава той й връчил пергамента, който държите, господарю.

— Е, а дъщеря му?… — попита дон Карлос и я изгледа подозрително.

— Дъщеря му е пред вас, ваше величество — гордо отговори циганката, без да свежда очи.

— Така — изрече дон Карлос. — За пергамента ми разказахте, а пръстенът?

— Майка ми често молела любимия си — краля — да й подари пръстен — символ на любовта им не само пред хората, но и пред бога. И кралят обещал да й подари не прост пръстен, а пръстен с неговия печат и казал, че може би в бъдеще той ще й послужи, тъй като, щом го види законният син на краля, ще признае незаконната му дъщеря. И тя се успокоила, повярвала на обещанието, не подканвала краля, не му досаждала с молби. За какво да го безпокои, защо да се обръща към сина му — нали кралят признал дъщеря си. Мама била тогава на двадесет години, а любимият й — на двадесет и осем… Но, уви, веднъж видяхме, че някакъв човек препуска на кон с всички сили по пътя от Бургос за Севиля. Мама стоеше на прага на къщата, а аз си играех в градината, берях цветя, гонех пеперудите и пчелите.

„Кралице Топаз — викна конникът, — ако искаш да видиш любимия си, преди да е умрял, побързай.“

Мама онемя за миг и се вцепени от ужас. Тя позна циганския княз; той бе влюбен в нея до полуда вече пета година и се домогваше до ръката й, а тя с презрение го отхвърляше.

Но ето че тя се окопити и ми продума: „По-бързо да тръгваме, дъще.“ Взе ме на ръце и се запъти, по-точно затича се към Бургос. Озовахме се там в минутата, когато кралят се завърна в двореца, и отдалеч видяхме как вратите се затвориха зад свитата му. Мама се опита да влезе в двореца, но пазачът имаше заповед да не пуска никого. Тя седна, държейки ме в обятията си, на края на рова, който заобикаляше двореца и крепостта, представляващи едно цяло. След известно време някакъв човек изтича край нас.

Мама му извика:

„Накъде бързаш?“

Беше един от приближените на краля. Той я позна.

„Отивам за лекар“ — отвърна й.

„Трябва да говоря с лекаря — промълви мама. — Чуваш ли? За краля това е въпрос на живот и на смърт.“

Прави зачакахме лекаря. Не мина и четвърт час и царедворецът се появи отново заедно с лекаря.

„Ето, тази жена иска да поговори с вас“ — рече царедворецът на лекаря.

„Коя е тя — запита лекарят. И щом видя майка ми, възкликна: — Но това е кралица Топаз! — После тихо добави, но ние чухме думите му: — Една от любимките на краля, но той я обича повече от всички.“

После лекарят се обърна към майка ми:

„Какво искаш да ми кажеш! Говори по-бързо — кралят чака.“

„Ето какво — отвърна мама. — Нашият крал е бил отровен или смъртоносно ранен. Да, той умира от насилствена смърт.“

„Какво? Кралят умира?“ — възкликна лекарят.

„Умира“ — потвърди майка ми и никога няма да забравя израза на лицето й.

„Кой ти каза това?“

„Убиецът му!“

„Къде е той?“

„Попитай вихъра къде са листата, които е отвял… Конят му изчезна по пътя за Астурия. Вече е далеч оттук.“

„Тичам при краля“ — викна лекарят.

„Върви — и като се обърна към царедвореца, мама добави: — Кажи му, че съм тук. Нека знае, че съм наблизо.“

„Добре, ще предам“ — обеща царедворецът.

И двамата се скриха в крепостта. Мама отново седна на края на рова. Останахме там цялата вечер, цялата нощ, цялото утро на следващия ден.

Междувременно за болестта на краля говореха навред; още надвечер край нас се събра цяла тълпа, не се разотиде до тъмно и отново се струпа рано сутринта; надойдоха още хора, всички бяха разтревожени и унили. Носеха се всякакви слухове, но мама явно беше поразена най-силно от най-правдоподобния разказ, че кралят, докато играел на топка, се сгорещил и поискал студена вода; някакъв непознат човек му подал чаша и веднага изчезнал. Ако се съди по описанието, това беше циганинът, който предния ден бе профучал на кон край нея и при пълен галоп й съобщи новината, накарала я да се втурне насам — мама вече беше сигурна, че кралят е бил отровен.

Нямаше никакви новини. Лекарят не се появи, той неотлъчно бдеше край краля, а хората, които излизаха от двореца, не казваха нищо смислено и на думите им не можеше да се вярва. Всички очакваха новини с вълнение, а мама — с мъчителна тревога.

Около единадесет вратите се разтвориха и глашатай съобщи, че кралят е по-добре и сега ще дойде да успокои хората. И наистина, след малко кралят се появи яхнал кон, съпровождан от лекаря и двама-трима офицери от свитата.

Често бях виждала баща си — краля, но тогава бях още малко дете, а сега вече бях на възраст, когато започваш да разбираш някои неща, и завинаги го запомних такъв, какъвто го видях онази сутрин. Да, добре си го спомням: колко беше красив! Но беше блед, очите му, заобиколени със сини сенки, бяха хлътнали от безсъние, дишаше тежко, ноздрите му конвулсивно потрепваха, бледите му устни бяха стиснати и сякаш прилепнали към зъбите. Конят вървеше бавно и конникът бе толкова отпаднал, че се държеше за дъгата на седлото, иначе навярно щеше да падне и все се озърташе, като че ли търсеше някого с очи.

Мама разбра, че той търси нея, скочи и ме взе на ръце.

Лекарят ни забеляза, докосна краля по рамото и посочи към нас. На краля му беше притъмняло и той едва ли щеше да ни познае, но лекарят спря коня и ни повика — като видяха жена с тригодишно дете на ръце, офицерите от свитата сториха път. Тълпата се досети, че става нещо важно, още повече, че познаваха мама и се разстъпиха. И ето, кралят и ние се озовахме в средата на големия кръг. Само лекарят остана наблизо и чуваше какво си говори кралят с майка ми.

Впрочем мама не можеше да пророни дума, приглушени ридания разкъсваха гърдите й, неудържими сълзи се стичаха по страните й. Тя ме подаде на краля, той ме пое, притисна ме до гърдите си, целуна ме и след това ме настани върху дъгата на седлото. После сложи отслабващата си ръка на мамината глава, лекичко я повдигна нагоре и каза на немски:

„Това си ти, горкичка ми Топаз!“

Мама нямаше сили да отговори. Тя се притисна към крака на краля, целуна коляното му и високо се разрида.

„Само заради теб съм тук — прошепна кралят, — единствено заради теб…“

„О, господарю, хубавецо мой, скъпи обожаеми владетелю“ — повтаряше мама.

„О, татко, скъпи ми татко“ — промълвих аз на немски.

Кралят за пръв път чу гласа ми, думите, произнесени от мен на езика, който той толкова обичаше.

„Сега вече мога да умра спокойно — каза той, — нарекоха ме с най-скъпото име на този свят, и то на езика на моята родина.“

„Да умреш! Как така — да умреш! — възкликна мама. — О, любими мой кралю, каква дума изрече!“

„Да, самият Господ Бог, който благоволи да ми изпрати християнска смърт, от вчера ми нашепва тази дума; всъщност още като изпих чашата студена вода, усетих как предсмъртни тръпки проникнаха в самото ми сърце.“

„О, кралю мой, любими мой“ — шепнеше мама.

„Цяла нощ мислих за теб, бедна ми Топаз. Уви, нищо не направих за теб приживе. А с какво ще ти помогна след смъртта си? Тогава нека с Божията милост този пръстен да ти даде покровител.“

„О, татко, добричък татко“ — повтарях аз, обляна в сълзи.

„Да, да, дете мое — откликна кралят, — и за теб съм помислил. — И добави, след като надяна на шията ми малка кожена кесия с копринен шнур, с втъкани в него сърмени нишки: — Кой знае какво ще стане с теб, когато умра? А жива ще остане ревнивата вдовица и майка ти може би ще трябва да бяга. През нощта събрах тези диаманти, тук има около двеста — ето я твоята зестра, мила ми дъще. И ако брат ти, когато стане крал на Арагон и Кастилия, не те признае въпреки пергамента, който дадох на майка ти, и въпреки пръстена, който й подарих, ти все едно ще живееш богато като дворянка, щом не ти е било писано както подобава на принцеса…“

Мама прие пръстена, но отказа кесията с диамантите, но кралят полека отстрани ръката й. И тъй, тя получи пръстена, а аз — диамантите.

Но от умора и вълнение на краля му стана по-зле. Той пребледня още по-силно, макар да изглеждаше, че това е невъзможно, и съвсем отпаднал, почти изгубил съзнание, се сведе над майка ми. Тя силно го прегърна, притисна устни към студеното му чело; но ето че мама завика за помощ: тя се приведе цяла под тежестта на неподвижното тяло, защото кралят вече нямаше сили да се изправи. Дойдоха лекарят и царедворците.

„Вървете си! — викна й лекарят. — Вървете си!“

Мама не помръдна.

„Какво искате, да умре пред очите ви ли?“

„Нима мислите, че моето присъствие е вредно за него?“

„Вашето присъствие е убийствено за него.“

Тогава тя ми извика:

„По-бързо да вървим, дъще.“

А аз все повтарях:

„Татко, миличък татко!“

Мама ме прегърна, взе ме на ръце, а аз все така повтарях:

„Не, не, не искам да си отиваме!“

И в този миг се чу силен, горестен вопъл, той долетя откъм града. Викаше кралица Хуана: тя тичаше, ридаейки и кършейки ръце, косата й беше разчорлена, лицето — изкривено, беше по-бледа от умиращия си съпруг:

„Той е умрял, умрял, казаха ми, че е умрял!“

Уплаших се, притиснах се към майчината гръд, междувременно тълпата се разстъпи, кръгът се затвори, пускайки бегълките — мен и мама, а на друго място се разтвори и пропусна кралица Хуана; мама пробяга стотина крачки, но силите я напуснаха и тя се свлече до едно дърво, притисна ме до гърдите си и сякаш за да ме скрие от всички, склони глава над мен така, че дългите й коси ме обвиха като покривало.

Но ето — тя вдигна глава, косата й се разпиля на кичури и аз започнах да търся с поглед краля дон Филип Красивия, но дворцовите врати вече се бяха захлопнали зад него и зад кралица Хуана…

Хинеста разказваше, а младият крал слушаше без признаци на каквото и да било вълнение, без да пророни дума. Но когато девойката млъкна, задавена от сълзи, той протегна ръка, посочи й креслото и рече:

— Седнете, вие имате право да седите в мое присъствие: още не съм император.

Но тя поклати глава и възрази:

— Не, не, разрешете ми да довърша… Не съм дошла при брат си, а при краля. Не съм дошла да искам признание, а да моля за милост… И ако силите ме напуснат, ще падна в нозете ви, господарю, но няма да седна в присъствието на сина на Филип Красивия и кралица Хуана. О, боже мой!…

И девойката млъкна, сякаш сломена от спомена. После целуна почтително ръката, протегната от краля, отстъпи крачка назад и продължи.