Александър Дюма
Разбойникът (23)

XXIII
Блудният син

Разсъмна и в дома на дон Руис де Ториляс започна празнично ликуване, от всичко лъхаше радост.

Доня Мерседес съобщи на старите слуги — малко от тях бяха останали след разоряването на дон Руис и бяха все така привързани към къщата, както и във времената на разцвета й — доня Мерседес им съобщи, че има новини от дон Фернандо, че младият господар днес се завръща след дълго пътуване, прекарал далеч от Испания почти три години.

А тъй като доня Флора беше вестителката на щастието, доня Мерседес от сутринта се държеше с дъщерята на дон Иниго като с родна дъщеря и я обсипваше с целувки, предназначени за дон Фернандо.

В девет часа сутринта дон Руис, жена му и Беатрис — старата прислужница на Мерседес и дойка на Фернандо — се събраха в долната гостна, където временно се бяха настанили домакините.

Доня Флора слезе тук рано-рано, бързайки да съобщи за завръщането на дон Фернандо, без да разказва как бе научила новината, и остана като член на семейството.

Доня Флора и доня Мерседес седяха една до друга. Флора държеше ръката на доня Мерседес и беше склонила глава на рамото й. Двете тихо разговаряха. Но някаква студенина се долавяше в тона на Мерседес всеки път, когато гласът на девойката при името на Фернандо изразяваше не съчувствие, не приятелски чувства, а нещо повече.

Дон Руис ходеше напред-назад из стаята, отпуснал глава на гърдите си, дългата му бяла брада се открояваше върху черната му кадифена камизола, бродирана със сърма; от време на време, когато по калдъръма се разнасяше тропот на копита, той вдигаше глава и се ослушваше: веждите му бяха свъсени, погледът — мрачен. Лицето му беше в учудващ контраст с лицето на доня Мерседес — то сякаш бе разцъфнало от прилива на майчина любов, на това всесилно чувство — и дори с лицето на старата Беатрис, приседнала в ъгъла на гостната; старицата предвкусваше радостта от срещата, мечтаеше да види час по-скоро дон Фернандо, но от скромност се държеше настрана от останалите. Лицето на дон Руис не изразяваше радост, радостта на бащата, пожертвал цялото си състояние за благото на любимия син.

С какво да си обясним суровостта на дон Руис? Може би той укоряваше, и с право, младежа, въпреки настойчивостта, с която бе търсил помилване за него? Имаше ли друга тайна причина, която никога и никому не бе разкривал?

Всеки път, когато дон Руис, чувайки чаткане на копита по улицата, вдигаше глава, жените млъкваха, с разтупани сърца се вслушваха, без да свалят очи от вратата, а Беатрис тичаше към прозореца, надявайки се първа да извика на господарката си: „Ето го и него!“

Конникът отминаваше, тропотът на копитата заглъхваше. Дон Руис отново и отново крачеше из стаята, склонил глава на гърдите си, и въздишаше. Беатрис се дръпваше от прозореца, поклащайки глава, и целият й вид говореше: „Не, не е той“, а двете жени подновяваха тихия си разговор.

Преминаха пет или шест конника; пет или шест пъти се раздаваше чаткане на копита и стихваше, отеквайки болезнено в сърцата на онези, които се вслушваха с напразна надежда. Но ето че отново се разнесе конски тропот — конят препускаше откъм Сакатин^[1].

Сцената, която предизвикваше всяко чаткане на копита, се възобнови; само че този път Беатрис високо се развика от радост и запляска с ръце.

— Той е — моето момче, познавам го!

Мерседес скочи пъргаво, обхваната от прилив на майчина любов. Дон Руис я изгледа странно и тя се вцепени на мястото си, без да седне, но и без да пристъпи напред. Доня Флора ту се изчервяваше, ту пребледняваше — тя се изправи като доня Мерседес, но силите я напуснаха и рухна в креслото.

И ето, край прозорците мина конник — този път конят не продължи нататък: чуха се ударите на бронзовото чукче по вратата.

Но всички, които с различни чувства очакваха появата на човека, чиято ръка току-що удари чукчето на вратата, така и не мръднаха от местата си и само лицата им издаваха мислите на трите жени и на мъжа — всички се държаха с испанско достойнство, без да се гледат, спазвайки правилата на етикета, към който през 15 век се придържаше не само дворът, но и всички знатни дворянски семейства.

Чуха как входната врата се отвори, стъпките приближиха — появи се дон Фернандо, но сякаш споделяйки всеобщото смущение, се спря на прага. Беше облечен във великолепен пътен костюм и изглеждаше като че се завръща от дълго пътуване.

Той хвърли бегъл поглед на гостната и на всички, които го очакваха: дон Руис бе първият, когото видя, вляво от дон Руис на преден план двете жени — майка му и доня Флора — стояха прегърнати, а в дъното, като застинала след вълнението и суетнята, се спотайваше старата Беатрис.

Зорките му очи съгледаха всичко — студения, важен вид на дон Руис, кроткия израз върху лицето на доня Мерседес, нежният поглед на доня Флора, поглед изпълнен със спомени, преданата усмивка на Беатрис.

И ето, покланяйки се на баща си сякаш наистина след дълго странстване, дон Фернандо каза:

— Сеньор, благословен да е денят, когато ще позволите на синовната ми любов да пристъпи и коленичи в нозете ви, защото този ден ще е най-щастливият в живота ми.

И младежът с очевидно нежелание, сякаш изпълняваше задължителен ритуал, застана на едно коляно.

Дон Руис бегло погледна сина си и заговори с тон, който съвсем не подхождаше на думите му, тъй като думите бяха ласкави, а гласът звучеше сурово:

— Станете, дон Фернандо, добре дошли у дома, където родителите ви отдавна ви очакват затъжени.

— Сеньор — отвърна младежът, — сърцето ми подсказва, че трябва да остана на колене пред баща си, защото той не ми е протегнал ръката си, не ми е дал да я целуна.

Старецът пристъпи четири крачки и се обърна към сина си:

— Ето ръката ми и нека ви вразуми Господ, за което го моля от все сърце.

Младежът стана, поклони се на дон Руис и приближи майка си със следните думи:

— Сеньора, със страх на сърцето, преизпълнено със срам, се явявам пред очите ви, пролели толкова сълзи заради мен. Да ми прости Бог, а най-вече вие, сеньора!

Той коленичи и този път, простря ръце към доня Мерседес и зачака. Тя се приближи с нежния израз, който превръща в ласка дори майчиния упрек, протегна ръце на сина си, поднесе ги към устните му и рече:

— Ти говориш за моите сълзи, заради теб плача и сега, но повярвай, любими синко, онова бяха горчиви сълзи, а тези днес са ми сладки.

Тя го изгледа с кротка майчина усмивка.

— Бъди добре дошъл за всички нас, душице! — произнесе тя.

Доня Флора стоеше зад Мерседес.

— Сеньора — каза й дон Фернандо, — зная какво възнамеряваше да стори за мен прочутият дон Иниго, вашият баща; намерението му се изпълни, приемете и вие моята благодарност.

Той не й поиска разрешение да целуне ръката й, както го поиска от родителите си, а извади увехналото цвете, скрито в пазвата му, и благоговейно долепи устни до него.

Девойката се изчерви и отстъпи крачка — беше анемоната, която тя подари на Салтеадор в странноприемницата „При мавританския крал“.

Но старата дойка изгуби търпение и се приближи към доня Мерседес с думите:

— О, господарке, нали и аз донякъде съм майка на нашия ненагледен син?

— Сеньор — рече младежът на дон Руис и в същото време с някаква детинска усмивка протегна ръце на дойката, — благоволете да ми разрешите във ваше присъствие да прегърна тази добра жена!

Дон Руис кимна с глава в знак на съгласие. И Беатрис се хвърли в обятията на онзи, когото наричаше свое момче, обсипа го със звънките целувки, на които народът е дал свещеното име — целувки на дойка.

— Ах, че тя е най-щастливата от нас! — прошепна доня Мерседес, когато дойката прегърна сина й, комуто в присъствието на дон Руис подобаваше само да целуне ръка на майка си. Две горчиви сълзи се търкулнаха по страните й.

Дон Руис дори за миг не откъсна мрачния си поглед от сцената, която наблюдаваше. Когато по лицето на доня Мерседес се търкулнаха сълзи, лицето му се сгърчи и той примижа, сякаш отровна змия го ухапа в сърцето.

Той направи невероятно усилие да се сдържи, устата му се отвори и веднага се затвори, устните му потръпнаха, но запазиха мълчание. Изглеждаше, като че напразно се опитва да се избави от отровата, преизпълнила гърдите му.

Да, нито една подробност не се изплъзна от очите на дон Руис, но и погледът на доня Мерседес забелязваше всичко.

— Дон Фернандо — каза тя, — според мен дон Руис иска да поговори с вас.

Младежът се извърна към него, навел глава, и с жест показа, че е готов да слуша. Усещаше се, че зад привидното му смирение се крие досада и който можеше да разчете мислите му, предизвикани от душевния смут, щеше да си каже, че той очаква нравоучение, което му е неприятно, особено в присъствието на доня Флора.

Тя почувства това с присъщия само на жените усет и промълви:

— Моля да ме извините, но ми се стори, че вратата хлопна, навярно е татко и искам да му съобщя добрата новина — да му кажа, че дон Фернандо се върна.

Тя стисна ръката на доня Мерседес, поклони се на дон Руис и излезе, без да погледне младежа, който, навел глава, очакваше наставленията на баща си повече покорно, отколкото с уважение.

Но след като доня Флора излезе, Салтеадор се почувства по-свободно, задиша по-леко. Дон Руис също изпита облекчение, че слушатели и зрители останаха само членовете на семейството.

— Дон Фернандо — обърна се той към сина си, — навярно сте забелязали промените в къщата, настъпили докато ви нямаше. Край на благоденствието ни, имуществото ни, за което почти не съжалявам, е заложено или продадено. Сестрата на дон Алваро се съгласи да отиде в манастир: аз направих вноската вместо нея, платих известна сума на родителите на стражите и им издействах рента. На майка ви и на мен ни се наложи да намалим разходите си, ние сме почти на границата на мизерията.

Дон Фернандо поклати глава, изразявайки повече съжаление, отколкото разкаяние, при това без да губи достойнството си, и горчиво се усмихна.

— Впрочем стига за това — продължи дон Руис, — да забравим всичко, щом сте помилван, сине мой, и за това помилване смирено благодаря на крал дон Карлос. И от днес ще кажа: сбогом, мъко; впрочем тази мъка сякаш никога не е съществувала за мен. Но ето какво искам да ви помоля, дон Фернандо, да ви помоля със сълзи на очи, да ви помоля с нежност, за каквото съм готов да ви моля на колене, ако самата природа не би обърнала гръб на бащата, коленичил пред сина си, на стария човек, приведен пред младежа, на белокосия старец, умоляващ чернокосия юноша, и тъй, умолявам ви, сине мой, променете характера си, променете живота си, хванете се на работа. Ще ви се притека на помощ, ще използвам всичките си връзки, за да възстановя уважението на обществото към вас — нека дори враговете ви признаят, че тежките уроци, получени по време на бедствия, никога не минават безследно за умните и благородни хора. Досега аз бях за вас само баща, а вие за мен — само син, но това не е достатъчно, дон Фернандо. Нека от днес станем приятели! Може би неприятни спомени като стена се изправят помежду ни? Изтръгнете ги от сърцето си, както аз ги изтръгнах от моето, нека живеем в мир, да правим един за друг всичко, което е по силите ни. Ще се помъча да ви обградя с три чувства — това е длъжен да прави всеки баща за сина си: любов, нежност, преданост. От вас ще искам в замяна само едно: на вашата възраст, възраст на буйни увлечения, вие не можете да се владеете така, както мога аз, старецът, и ви моля само за послушание, обещавам никога нищо де не изисквам от вас, бъдете само честен и справедлив. Извинете ме, говорих повече, отколкото бих искал, дон Фернандо, но старостта е приказлива.

— Сеньор! Обещавам ви всичко това — изрече с поклон дон Фернандо, — кълна се в дворянската си чест, че от днес нататък няма да ви се наложи да ме упреквате: ще извлека добър урок от злощастията си — вие дори ще се радвате, че ме беше сполетяла беда.

— Добре, Фернандо — отвърна дон Руис, — сега ви разрешавам да целунете майка си.

Мерседес извика радостно и протегна ръце към сина си.