Александър Дюма
Разбойникът (6)

VI
В странноприемницата „При Мавританския Крал“

Дори да се бяхме втурнали натам, където се разиграваха събитията, за които се досетихме по глъчката, със същата бързина, с която слугата на дон Иниго препускаше оттам, дори да се бяхме изкачили на височината над пътя със същата стремглавост, с каквато циганката заедно с козичката си се изкатери до самия ръб на скалистата урва, откъдето размахваше пояса си — пак щяхме да закъснеем и да пропуснем страшната схватка, заляла с кръв тясната пътека към гостилницата.

Щяхме да видим само труповете на Нунес и мулето, препречващи пътя, щяхме да видим как тежко раненият Торибио се катери към един надгробен кръст и полумъртъв се обляга на нето.

Дон Иниго и дъщеря му потънаха в гостилницата, портата се захлопна след тях и след разбойниците, които го бяха взели в плен.

Ние сме романисти и можем като Мефистофел да направим стените прозрачни или като Асмодей^[1] да повдигнем покрива, затова няма да позволим в подвластния ни свят да се разиграят скрити от читателите събития — и тъй, нека докоснем портата на странноприемницата и те ще се разтворят като по чудо, и ние ще кажем на читателите: „Гледайте“.

На пода на странноприемницата биеха на очи следите от борбата, започнала на пътя и продължила в къщата. Кървава диря, дълга около двадесет стъпки, бе изцапала прага и се точеше до ъгъла, където лежеше слугата от свитата на дон Иниго, ранен с изстрел от аркебуз; превързваха го нашата познайница Амапола, същата девойка, която бе набрала цветя за пътниците, и кръчмарският слуга, който одеве държеше юздите на коня на дон Рамиро д’Авила.

Кадифената барета на дон Иниго и парче от пелерината на доня Флора се търкаляха на стълбите, водещи от двора към кухнята — значи тук борбата бе започнала отново, тук бяха довлекли пленниците и тъкмо тук трябва да ги търсим.

От входната врата, към която водеха двете стъпала, започваше пътечката от цветя, разстлани от вестителя на любовта към прекрасната доня Флора, но цветята бяха стъпкани, смачкани от мръсни обувки, изцапани с прах и върху розите, лилиите и анемониите като рубини проблясваха капки кръв.

Вратата, отделяща кухнята от стаята, където благодарение на дон Рамиро масата бе наредена и бяха приготвени два прибора, където въздухът все още бе напоен с аромата на неотдавна изгорените благовония, тази врата бе широко отворена и на прага се бяха струпали слугите от странноприемницата — преоблечени разбойници, готови да се хвърлят на помощ на грабителите, шетащи по пътя; от отворената врата се чуваха яростни викове, вопли, заплахи, жални стонове, проклятия.

Тъкмо там, зад вратата, изглежда се приближаваше развръзката и точно там се разиграваше ужасната сцена, която си бе представила младата циганка, когато посъветва пътниците да се върнат обратно.

И наистина, ако можехме да разрушим живата барикада, препречила вратата, и да си проправим път в стаята, ето каква картина щеше да порази зрителя: дон Иниго, проснат на пода, все още се опитваше да се защити и стискаше в ръка къс от вече непотребната си шпага — преди тя да се счупи, той намушка двама разбойници, тяхната кръв бе оросила цветята.

Трима бандити едва го удържаха, единият бе опрял коляно в гърдите му и вече бе вдигнал над него каталонски кинжал.

Малко по-нататък доня Флора се бе подпряла на стената, сякаш търсеше опора, косите й бяха разпилени, качулката на пелерината й бе скъсана, скъпоценните камъни бяха изчезнали от роклята й. Впрочем личеше, че разбойниците се бяха отнесли с прекрасната си пленница по-внимателно, отколкото със стареца.

Както вече отбелязахме, доня Флора бе изумително красива, а главатарят на шайката, героят на тази история Салтеадор, се славеше с учтивост, което в дадения случай може би беше по-ужасно и от най-безсърдечната жестокост.

Да, девойката бе прекрасна: тя стоеше до бялата стена, отметнала глава, и възхитителните й очи, прикрити под дълги кадифени ресници, гневни и негодуващи, мятаха мълнии, а в тях не се четеше нито плахост, нито страх. Откритите й мраморни ръце бяха отпуснати — разбойниците бяха разкъсали ръкавите й, докато изскубваха скъпоценностите от роклята й, и сега се виждаха нейните рамене, сякаш изваяни от мрамор от изкусен майстор. Нито една дума, нито един стон, нито едно оплакване не се откъсна от устните й от минутата, в която попадна в плен; оплакваха се и стенеха двамата разбойници, ранени от шпагата на дон Иниго.

Разбира се, прекрасната чиста девойка смяташе, че я заплашва едно-единствено нещо — смърт, и пред лицето на тази опасност й се струваше, че жалбите, стоновете и молбите са унизителни за благородната испанка.

Бандитите, сигурни, че няма да им избяга, ограбили почти всичките й скъпоценности, я бяха обкръжили плътно, разглеждаха я, смееха се, като при това си подхвърляха такива забележки, че тя би навела очи, но нейният поглед бе устремен към висините и сякаш проникнал през тавана и стените, през небесата, се рееше в пространството, търсейки невидимия Бог, единствения, към когото девойката можеше да отправи молба за помощ.

Може би доня Флора си спомняше и за прекрасния младеж, когото често виждаше през тази година: той се появяваше под прозореца на спалнята й с най-разкошните цветя на Андалусия.

И тъй, девойката мълчеше, а край нея и особено край нейния баща, суматохата не стихваше, носеха се вопли, проклятия, заплахи.

— Негодници! — крещеше дон Иниго. — Убийте ме, удушете ме, но ви предупреждавам: на една миля от Алама срещнах отряд кралски войници, началникът им е мой познат. Той знае, че пътувам, че съм тръгнал за Гранада по заповед на краля дон Карлос, а когато се изясни, че не съм пристигнал, той ще разбере, че съм бил убит. Тогава ще ви се наложи да се разправяте не с шестдесетгодишен старец и петнадесетгодишно момиче, а с цял отряд. Тогава ще видим, злодеи такива, пак ли ще сте толкова храбри в битката с кралските войници, както сега, когато двадесет сте нападнали едного!

— Какво пък, нека заповядат кралските войници — рече един от бандитите. — Знаем, че са тук, видяхме ги вчера, когато минаха край нас, но си имаме сигурна крепост, а подземните й коридори извеждат в планината.

— Нали ти казахме — поде друг, — че не се каним да те убиваме. Напусто си мислиш, грешиш — ние убиваме само сиромасите, от които няма какво да вземем. А благородните сеньори обграждаме с грижи — от тях можем да имаме полза и ето ти доказателство: ти рани с шпагата си двама от нашите, а дори не си одраскан, неблагодарник такъв!

И в този момент се раздадоха ангелски звуци — те звъннаха сред врявата и грубите, заплашителни гласове на разбойниците затихнаха — това бе гласът на девойката, която заговори за пръв път:

— Ако става дума за откуп, вие, сеньори, ще получите царско възнаграждение — определете сумата и няма да останете излъгани.

— Кълнем се в Свети Якоб, ние точно на това разчитаме, хубавице. Тъкмо затова ни се ще достойният сеньор — вашият татко — малко да се поуспокои… Работата си е работа, дявол го взел, спорът решава всичко, сбиването всичко разваля. Сами виждате, че баща ви само ни пречи…

През това време дон Иниго реши да се защитава другояче: той като преди си служеше със счупената шпага, която бандитите така и не можаха да изтръгнат от ръката му, стиснала оръжието като в менгеме, и успя да рани един разбойник.

— Кълна се в тялото Исусово — зарева бандитът и опря нож в гърлото на дон Иниго, — още един опит и на теб, благородни сеньоре, ще ти се наложи да се спогаждаш за откупа с Господ Бог, а не с нас.

— Татко — извика отчаяно девойката и пристъпи напред.

— Да, най-добре да послушате хубавицата — кресна един от разбойниците. — Думите й са злато и е като приказната принцеса, дето, щом пророни дума, от устата й се сипят перли и диаманти. Мирясайте, високоуважаеми сеньор, обещайте, че няма да бягате и ще дадете на достойния ни приятел — съдържателя на кръчмата — такава бележка, с която той може спокойно да иде в Малага. А там вашият управител ще му даде две-три хиляди крони — колкото вие решите: ние не определяме сумата за откуп на пътници като вас. Щом кръчмарят се завърне в странноприемницата, ще ви пуснем на свобода. Пък ако не се върне, ще отговаряте вие — зъб за зъб, око за око, живот за живот!

— Татко, послушайте ги, татко — настояваше дъщерята, — не излагайте на опасност скъпоценния си живот заради някакви торби с пари.

— Чувате ли, сеньор княз? Защото само княз или вицекрал, или самият крал, дори император може да говори толкова леко и просто за земните блага, както тази хубавица. Каза самата истина!

— Та какво се каните да правите с нас? — запита старецът. Той за пръв път благоволи да заговори с бандитите, досега се задоволяваше само да ги ругае и да ги напада. — И тъй, какво ще правите с нас в този разбойнически вертеп, след като изпратите достойния си съучастник — съдържателя на странноприемницата, с писмо при моя управител?

— Охо, чуйте го само как говори: разбойнически вертеп! Вие само го чуйте, сеньор Калавасас, само чуйте как оскърбяват гостилницата „При мавританския крал“! Вертеп! Ела тука да докажеш колко се заблуждава достойният идалго.

— Какво ще правим с теб ли? — намеси се друг бандит и попречи на дон Калавасас да защити честта на гостилницата. — Какво ще правим ли? Ами много просто! Ще ни дадеш честна дума, че няма да се опитваш да бягаш.

— Дворянинът не може да дава честна дума на разбойници.

— Татко, дворянинът дава честна дума на Господ Бог! — произнесе доня Флора.

— Запомни веднъж завинаги какво ти казва тази хубавица, защото божията мъдрост говори с устата й.

— Добре, да предположим, че се закълна, какво възнамерявате да правите после?

— Преди всичко да не те изпускаме от очи.

— Какво? — възкликна дон Иниго. — Аз ви давам честната си дума, а вие няма да ме пуснете да продължа пътя си?

— А, не — възрази разбойникът, — отдавна мина времето, когато лихварите в Бургос дали назаем на Сид^[2] хиляда жълтици и получили като залог ракла, пълна е пясък. Ние няма да постъпим като тези почтени люде — с други думи, те му броили хиляда жълтици, без да погледнат в раклата, а ние първо ще погледнем.

— Ама че негодници — процеди през зъби дон Иниго.

— Татко — примоли се доня Флора, опитвайки се да успокои стареца, — заклевам ви в името на небето!

— Добре, няма да ме изпускате от очи, а после?

— Ще те завържем с верига за желязната халка.

С тези думи разбойникът посочи една халка, вградена в стената, сякаш да потвърди, че подобни неща вече са се случвали.

— Да ме вържете с верига като пленен мавър! — избухна старецът.

Цялата му гордост се разбунтува пред такава заплаха, той се опита да скочи — тласъкът бе толкова силен и стремителен, че отхвърли на три крачки разбойника, който притискаше гърдите му с коляно и самият старец се изправи на едно коляно.

Така скалата отблъсва вълната, но след миг вълната отново я залива — нещо подобно стана и сега: петима-шестима разбойници се нахвърлиха върху дон Иниго и щяха да му счупят ръката, ако той не се бе отдръпнал; те му изтръгнаха счупената шпага и на часа отгоре му се втурна разбойникът, унижен, че го е надвил някакъв си старец; той се кълнеше, размахвайки ножа си, че за пленника е дошъл последния му час.

Дона Флора видя блясъка на стоманата и с горестен вик се метна към баща си.

Но един от бандитите я хвана, а друг изблъска приятеля си, вдигнал ножа.

— Висенте, Висенте — закрещя той, стискайки ръката му, макар че ножът можеше да нарани и него — какво си намислил, дявол да те вземе?

— Ще го убия тоя ненормален!

— Не.

— Кълна се в Свети Якоб, пак ще си говорим…

— Няма да го убиеш. Слушай, ти какво искаш — да продупчиш чувала ли, та нали от него ще се изсипе целият откуп. Ех, Висенте, подъл нрав имаш, винаги съм го казвал. Я ми дайте аз да поговоря с достойния сеньор — ще видиш, че ще го придумам.

Разбойникът, когото наричаха Висенте, разбира се, схвана колко са справедливи думите му и отстъпи, мърморейки.

Отстъпи не означава, че напусна стаята, не, той се дръпна две-три крачки назад като ранен ягуар, готов да се хвърли върху плячката си.

Бандитът, заловил се да посредничи, зае мястото му и се обърна към дон Иниго със следните думи:

— Сеньор кавалер, бъдете благоразумни! Няма да ви вържат за желязната халка, а ще ви закарат в избата, където се пазят най-отбрани вина. Вратата й е толкова здрава, както и вратите на тъмниците в Гранада, а до нея ще поставят стража.

— Негодници! Да се държите така с човек с моя сан…

— Татко, аз ще бъда с вас, няма да ви изоставя — възкликна доня Флора. — А два-три дни ще отлетят бързо.

— А не, хубавице, не можем да ви обещаем това — намеси се един от разбойниците.

— Какво? Не можете да ми обещаете…

— Че ще останете с баща си.

— Боже мой, какво ме очаква? — ужаси се девойката.

— Вас ли? — повтори посредникът. — Ние не сме някакви важни господа, затова мома на вашите години, при това благородничка, е плячка за главатаря ни.

— Боже мой — прошепна отчаяно девойката, а баща й се разкрещя от ярост.

— Ама вие не се плашете — продължи, подсмихвайки се, разбойникът, — главатарят ни е млад, главатарят ни е хубавец и, казват, от дворянско семейство. Значи в случай на нужда, утешете се, достоен сеньор, дори и да сте знатни като самия крал: не я заплашва неравен брак.

Едва сега доня Флора разбра целия ужас на своето положение, разбра какво й готви съдбата, нададе вик и с мълниеносна бързина измъкна от корсажа си малък кинжал, остър като игла — острието проблясна край гръдта й.

Разбойниците отстъпиха и тя отново остана сама до стената, спокойна и решителна като статуя, олицетворяваща твърдостта на духа.

— Татко, ще направя всичко, което заповядате — обърна се тя към стареца. И погледът на невинната девойка говореше, че при първата му дума острието на кинжала ще прободе сърцето й.

Дон Иниго мълчеше, но нечовешкото напрежение сякаш му вдъхна младежка сила — с неочаквано и рязко движение той отхвърли двамата разбойници, увиснали на него, и като скочи на нозе, викна:

— Насам, дъще, при мен!

Той разтвори обятия и доня Флора се хвърли на гърдите на баща си. Той грабна кинжала, а тя тихо прошепна:

— Татко, спомнете си историята на римлянина Виргиний^[3], за когото сте ми разказвали…

Още не бяха отзвучали думите й и един от разбойниците — той се канеше да хване девойката — падна в нозете на дон Иниго, пронизан право в сърцето с тънкия кинжал, приличащ по-скоро на играчка, а не на оръжие за самоотбрана.

И тутакси силни яростни викове изпълниха гостилницата, във въздуха засвяткаха кинжали и шпаги, изтеглени от ножниците.

Пленниците разбраха, че настъпва последният им час, размениха си прощални целувки, отправиха последните си молитви, вдигнаха ръце към небето и възкликнаха в един глас:

— Убийте ни!

— Смърт, смърт и на двамата! — крещяха бандитите, насочвайки оръжието си към стареца и момичето.

И изведнъж се раздаде звън — стъклото на прозореца се пръсна, строшено от силен удар, и в стаята скочи младеж с кинжал на пояса. Той попита — ако се съди по тона му, бе свикнал да заповядва:

— Ей, сеньори, какво става тук?

Гласът му не прозвуча по-силно от обикновено, но всички веднага млъкнаха, кинжалите и ножовете изчезнаха, шпагите се озоваха в ножниците. Стана тихо, разбойниците се разстъпиха и в средата на кръга пред непознатия така си и останаха прегърнати бащата и дъщерята.