Александър Дюма
Разбойникът (7)

VII
Салтеадор

Този, който се появи така внезапно и чието неочаквано пристигане направи смайващо впечатление както на бандитите, заплашващи пленниците, така и на самите пленници, безспорно заслужава вниманието ни, защото появата му бе необикновена и защото му е отредена важна роля в нашето повествование, което сега ще прекъснем, за да нарисуваме портрета му и, тъй да се каже, да го представим на нашите читатели.

Младежът бе двадесет и седем — двадесет и осем годишен. Костюмът му — такива дрехи носят планинците в Андалусия — поразяваше с изяществото си: сива широкопола филцова шапка, украсена с две орлови пера, везана кожена куртка, каквито и до днес носят ловците от Кордова, когато тръгват на лов из планината Сиера Морена, пояс, бродиран със свила и злато, алени шалвари със струговани копчета, кожени ботуши с цвета на куртката с връзки отстрани — на глезените и под коленете така, че да се виждат чорапите, прилепнали към прасците.

Прост кинжал — неразделен спътник на ловците на мечки в Пиренеите — с дръжка от резбован рог, украсен със сребърни гвоздейчета, с острие, широко два пръста и дълго две педи, островърх и наточен, прибран в кожена ножница със сребърни инкрустации, беше, както вече споменахме, единственото оръжие на младия главатар.

Наричаме го така, защото шайката от бандити и убийци на часа се подчини на властния му глас и мигом се отдръпна от пленниците.

Главатарят бе облечен с раирана пелерина и я носеше със същото величие, с каквото императорът носи мантията си.

Като описваме външността му, трябва да отбележим, че в думите на разбойника, заявил на дон Иниго за успокоение на оскърбеното му честолюбие, че предводителят им е млад, красив, изящен и в допълнение се държи с такова достойнство, че го вземат за идалго, да, в тези думи нямаше никакво преувеличение, той дори бе пропуснал нещо, без ни най-малко да поласкае портрета.

Като видя младежа, доня Флора извика от почуда, впрочем — по-скоро от радост, сякаш появата на непознатия обещаваше на нея и на баща й спасение, изпратено свише.

Изглежда дон Иниго усети, че отсега нататък съдбата им ще зависи от този младеж, а не от шайката разбойници.

Но той бе горд човек и не подхвана разговор пръв; стискаше дръжката на окървавения кинжал, опираше го в гърдите на дъщеря си и изглежда изчакваше.

И Салтеадор заговори:

— Не се съмнявам в храбростта ви, сеньор — подзе той, — но, честно казано, постъпвате твърде самонадеяно, опитвайки се да се защитите с игла, когато ви нападат двадесет души, въоръжени с кинжали и шпаги.

— Ако защитавах своя живот, това наистина щеше да е безумие отговори дон Иниго. — Но бях решил да убия първо нея, а след това — себе си. И навярно така и ще се наложи, а това е лесно.

— А защо искате да убиете сеньората, а после и себе си?

— Защото ни заплашваше насилие и ние предпочетохме смъртта.

— Сеньората ваша жена ли е?

— Не, дъщеря.

— На колко оценявате живота си и честта на дъщеря си?

— За живота си давам хиляда крони, а честта на дъщеря ми е безценна.

— Сеньор, подарявам ви живота — произнесе Салтеадор, — що се отнася до честта на сеньората, тук дъщеря ви ще бъде в същата безопасност, както в дома на майка си, под нейните грижи.

Разбойниците недоволно зашумяха.

— Махайте се оттук! — заповяда Салтеадор и вдигна ръка.

И разбойниците припряно заизлизаха от стаята, а той все така стоеше с протегната ръка, докато и последният не изчезна зад вратата.

Салтеадор затвори вратата, после се върна при дон Иниго и дъщеря му, който го следяха с учудване и тревога.

— Простете им, сеньор — рече той, — че са груби и неучтиви, нали не са дворяни като нас.

Дон Иниго и дъщеря му изглежда се поуспокоиха, но както преди разглеждаха с учудване разбойника, заявил им, че е дворянин, впрочем маниерите му, достойнството, с което се държеше, езикът му — с една дума всичко сочеше, че не лъже.

— Сеньор — произнесе девойката, — изглежда баща ми не намери думи да ви благодари. Позволете ми да го сторя аз и от мое, и от негово име.

— Баща ви е прав, защото благодарност, изказана от такива прекрасни устни, е сто пъти по-скъпа от благодарността на самия крал. — После той се обърна към стареца и продължи: — Разбрах, че бързате, сеньор. Накъде сте се запътили?

— В Гранада, по заповед на краля.

— Ах, ето какво било! — горчиво се подсмихна младежът. — И ние чухме новината за пристигането му. Вчера видяхме войници — обстрелваха планината: кралят желаел — така бил казал — дванадесетгодишно момче да иде от Гранада до самата Малага с торба злато във всяка ръка и от всеки срещнат да чуе само познатия поздрав: „На добър час!“.

— Да, наистина такава е волята му — потвърди дон Иниго. — И е дал необходимите разпореждания.

— И в какъв срок е заповядал дон Карлос да прочистят планините?

— Казват, че за две седмици: такава заповед е получил върховният съдия.

— Жалко, сеньор, че ви се е случило да минете по горските пътеки днес и не сте отложили пътешествието си за след три седмици — отбеляза Салтеадор, обръщайки се към девойката, — тогава нямаше да срещнете разбойниците, които толкова ви изплашиха, а честни люде, които да ви кажат: „На добър час!“ и навярно да ви придружат.

— Затова пък, сеньор — отвърна дъщерята на дон Иниго, — срещнахме дворянин, който ни върна свободата.

— Не бива да ми благодарите — възрази Салтеадор, — защото се подчинявам на воля, по-могъща от моята, на власт, по-силна от мен самия.

— И каква е тази власт?

Салтеадор сви рамене:

— Да ви кажа, не зная: за мое нещастие аз се подчинявам на първото си впечатление. Между сърцето и разума ми, между разума и ръката, между ръката и шпагата ми цари пълно разбирателство и то ми налага да върша ту добро, ту зло — по-често зло, отколкото добро. Но щом ви зърнах, чувство на симпатия изтръгна гнева от сърцето ми и го прогони толкова надалеч, че, кълна се в дворянската си чест, потърсих го с очи, но никъде не го видях.

Докато младежът говореше, дон Иниго не сваляше очи от него и, чудна работа, чувството на симпатия, за което Салтеадор си призна шеговито, с топлота и сърдечност, приличаше на чувството, което неволно изпълваше душата на стареца.

Междувременно доня Флора още по-силно се притисна към рамото на баща си, треперейки не от страх, а от някакво непонятно вълнение, което девойката изпита, докато с упоение слушаше словата на младежа — тя се сгуши до баща си, за да потърси в обятията му защита от непознатото, властно завладяло я чувство.

— Знаете ли, младежо — отвърна дон Иниго в отговор на последните думи на Салтеадор, — и аз изпитах някаква симпатия към вас. И това, че ми се наложи да прекося тези земи сега, а не след три седмици, ще смятам повече за сполука, а не за лош късмет, тъй като след три седмици май вече не бих могъл от своя страна да ви направя услуга, равна на вашата.

— Услуга на мен? — повтори главатарят.

Горчива усмивка разкри съкровените мисли на Салтеадор: „Единствен всевишният ще ми направи услуга, последната, която може да ми направи.“

А дон Иниго като че разбра какво става в душата на младежа и рече:

— Милостивият Създател всекиму е отредил място в този свят: в държавите е сътворил крале, дворяни, които са, тъй да се каже, естествената закрила на кралската власт, населил е градовете с жители, търговци, прости хорица, по негова воля мореплаватели порят океаните и откриват незнайни, нови земи, планините пък е напълнил с разбойници и там, в планините, е дал убежище на хищните кръвожадни зверове, сякаш да ни покаже, че като отрежда един и същи подслон за разбойниците и хищниците, с това поставя разбойниците на най-ниското стъпало на обществото.

Салтеадор махна с ръка.

— Дайте ми да довърша — спря го дон Иниго.

Младежът мълчаливо и смирено наведе глава.

— И ето — продължи старецът, — вие може да срещнете хора вън от общността, за която Господ ги е предопределил и в която те живеят като стадо представители на един и същи вид, макар и различни по духовната си ценност, та вие ще ги срещнете в друга общност само в случай, че е станало някакво обществено сътресение или семейството им е било сполетяно от голяма беда. И всичко това ги е изтръгнало от близките им хора и ги е пренесло сред други, които не са предопределени за тях. Така и ние с вас например сме се родили дворяни, за да служим в свитата на краля, но съдбата ни е отредила друго. Аз поради обстоятелствата станах мореплавател, а вие…

Дон Иниго замълча.

— Довършете — подсмихна се младежът. — Няма да ми кажете нищо ново, пък и от вас съм готов да чуя всичко.

— … сте станали разбойник.

— Да, но вие знаете, че тази дума означава и бандит, и изгнаник.

— Да, зная и, повярвайте ми, не бъркам двете понятия. — И строго попита: — Вие изгнаник ли сте?

— А вие кой сте, сеньор?

— Аз съм дон Иниго Веласко де Гаро.

При тези думи младежът свали шапката си и я запрати надалече.

— Моля да ми простите, че останах с шапка на главата, без да съм испански гранд.

— А пък аз не съм крал — усмихна се дон Иниго.

— Но сте благороден като крал.

— Знаете ли нещо за мен? — поинтересува се дон Иниго.

— Баща ми често разказваше за вас.

— Значи вашият баща ме познава?

— Той неведнъж е повтарял, че е имал щастието да ви познава.

— Как се казва баща ви, младежо?

— Да, как се казва? — тихо попита доня Флора.

— Уви, сеньор — отговори главатарят съкрушено, — няма да доставя на баща си нито радост, нито щастие, ако устата ми произнесе името… старинното име на испанец, в чиито жили не тече нито капка мавританска кръв! Не ме карайте да произнасям името му и да удвоявам позора, мъките, които той търпи заради мен.

— Той е прав, татко — развълнувано произнесе девойката.

Дон Иниго изгледа дъщеря си, тя се изчерви и наведе очи.

— Струва ми се, че сте съгласни с прекрасната доня Флора — забеляза Салтеадор.

— Тъй да бъде — отговори дон Иниго. — Запазете тайната на вашето име за себе си, но може би нямате причина да криете от мен причината за вашите беди. Кажете ми защо водите неприсъщ на вас начин на живот, защо сте станали изгнаник? Защо сте избягали в планината? Мисля, че всичко е следствие от младежки лудории. Но ако понякога ви мъчат угризения на съвестта, ако поне малко съжалявате, че водите такъв живот, кълна ви се в името на Бога, давам ви дума, че ще ви стана покровител и гарант.

— Благодаря ви, сеньор. Вярвам ви, но едва ли има на този свят човек, който ще може да ми помогне да се върна в обществото и да заема мястото, което заемах преди, освен един-единствен — онзи, който е получил от Господ Бог най-висшата власт. Не тая в душата си грешни мисли, но сърцето ми е буйно, правя грешки от сприхавост, а грешките често пораждат престъпления. И тъй, грешките са извършени, престъпленията сторени — зад мен е зейнала бездна. Нямам изход и само някаква свръхестествена сила може да ме изведе на предишния път, по който някога вървях. Понякога мечтая за такова чудо, за такова щастие и ако вие удържите на думата си, бих се върнал подобно на Товий^[1] в бащиния дом и над мен ще витае ангел-пазител. Ще чакам и ще се надявам, защото надеждата е единственият приятел на несретника. Но надеждата е измамно нещо, навярно най-измамното нещо на света. Да, надявам се, но не вярвам. Продължавам да живея и се отдалечавам все повече и по-далеч по затънтен и стръмен път, който ме противопоставя на обществото и закона, да, изкачвам се нагоре, а ми се привижда, че се издигам над хората, аз заповядвам, а щом заповядвам, струва ми се, че съм крал. Само нощем понякога, остана ли съвсем сам, потъвам в мисли, започвам да разбирам, че се изкачвам не към трона, а към ешафода.

Доня Флора тихо възкликна, задъхвайки се от вълнение.

Дон Иниго подаде ръка на Салтеадор. Но той се отказа от честта, която старият дворянин му оказа, и се поклони ниско, притискайки с ръка сърцето си, а с другата си ръка му предложи креслото.

— И тъй, вие ще ми разкажете всичко — произнесе дон Иниго, докато сядаше.

Старият идалго на свой ред му посочи стол, но младежът така и не седна и продължи:

— Вие ще чуете изповед, а не разказ, пред свещеник бих коленичил, но пред когото и да било другиго, дори и пред дон Иниго или пред самия крал ще се изповядвам прав.

Флора се опря върху облегалката на креслото, в което седеше баща й, а Салтеадор заразказва спокойно и печално със смирено лице.