Александър Дюма
Разбойникът (15)

XV
Дворът на лъвовете

Нека и ние последваме върховния съдия в двореца на мавританските крале, където преди малко влезе кралят дон Карлос, който стъпваше там за пръв път — нашите читатели може никога за не попаднат там.

Дои Иниго следваше пратеника на краля и прекоси първия двор, наречен Дворът на миртите, защото там растяха много цъфнали миртови храсти, след това премина през Двора с водоема с голям кръгъл басейн, после — през Залата с баните, наречена така, защото там по времето на мавританските халифи са били женските къпални.

Въпреки душевния смут, въпреки че през скитническия си живот бе имал възможност да опознае много паметници на Стария и Новия свят, дон Иниго се позабави на входа в първия двор — там до ден-днешен се спират изумените посетители, смаяни и поразени, с предчувствието, че пристъпват в тайнствения, непознат свят на Изтока.

Дон Иниго вдигна глава и видя огромна, великолепна ваза, поставена на възвишение — испанската немарливост е виновна, че в наши дни са я пъхнали в някакъв музей, в който не влиза никой, а в онези времена тя бе най-добрата украса на двора, над който се издига кулата Комарес, извисявайки се над стени от кедрово дърво и над покриви, покрити с позлатени керемиди; алените и оранжеви зъбци на кулата се очертават върху прозрачното синьо небе.

От Двора с водоема дон Иниго влезе в преддверието, наречено Зала де ла Барка или в превод Лодката, от Лодката — в Залата на посланиците, но нито оригиналната й форма, благодарение на която преддверието бе получило името Лодката, нито преплетените арабески по стените, нито великолепният пъстър свод, изрисуван със зелено, светлосиньо, алено, нито чудесните, изкусни барелефи, подобни на онези, над които хилядолетия търпеливо се труди природата, извайвайки сталактитите, с една дума, нищо не можеше да откъсне дон Иниго от мислите, които не му даваха миг покой.

Стремително, потънал в мълчалив размисъл, премина той през възхитителния павилион, наречен днес Мирадор^[1] на кралицата — от прозорците му се вижда Хенералифе^[2], подобен на огромен олеандров храст, върху който се гиздят пауни, приличащи на златни и сапфирени птици; той стъпваше по плочи от бял мрамор, изпъстрени с миниатюрни отверстия — огромни пушални, през които са опушвали с благовония султаните, излизащи от баня; после, без да спира, прекоси Двора на Линдараха — сега там е пустош, обрасла с храсталак, а преди е имало цветна градина, от лявата му страна остана Залата с баните, тогава все още запазила диханието на гордата Зобеида^[3] — на красавицата, наречена Верига за сърцата, и най-сетне се озова в Двора на Лъвовете, където го очакваше кралят.

Дворът на лъвовете е описван толкова често, че няма нужда да го правим отново, ще се ограничим само с кратко описание на някои забележителности, ще нахвърляме ескиз, необходим за повествованието.

Дворът на лъвовете представлява правоъгълник с дължина сто и двадесет крачки и ширина — седемдесет и три, окръжен от сто и двадесет колони от бял мрамор с капители от злато и лазурит.

От височината на двадесет и осем метра една галерия е надвиснала над големия вътрешен двор, сред който се вижда знаменитият фонтан на лъвовете.

Дон Иниго влезе в Двора на лъвовете и видя, че е превърнат в шатра: опънатите над двора широки ивици плат с националните цветове на Испания и Австрия — червени, черни и жълти — служеха и за защита от знойните слънчеви лъчи. Водата бликаше от всички отвори на фонтана на лъвовете и освежаваше въздуха под огромната шатра, където бе наредена маса за обяд в чест на младия крал, организиран от град Гранада и благородниците на Андалусия.

Гостите се разхождаха из Двора на лъвовете, по Залата на двете сестри, из галерията, която се издига над двора.

Опрял глава на един от Лъвовете на фонтана, дон Карлос разсеяно слушаше първия си министър граф Шиевр и поглеждаше кървавите петна, обагрили гранита — казват, че това са следи от кръвта на обезглавените тридесет и шест Абенсерахи^[4], които Зегрис^[5] примамил тук като в капан.

За какво мислеше дон Карлос, защо блуждаещият му поглед не се менеше, докато слушаше словата на министъра? Ами той просто бе забравил, че е в Двора на лъвовете, в Гранада, и мислено се бе пренесъл във Франкфурт, в залата за избори, бе забравил за мавританските междуособици, не виждаше нищо и се питаше само едно: „Кой ще стане император на Германия — аз или Франциск Първи?“

Но ето че царедворецът се приближи до краля и доложи, че върховният съдия го следва.

Дон Карлос вдигна глава. Очите му светнаха, когато погледна дон Иниго и очевидно реши да се отърве от фаворитите си — фламандците, скупчили се наоколо, и да пристъпи към испанските дворяни, събрали се в другия край, той се насочи към онзи, когото бе заповядал да извикат.

Дон Иниго забеляза, че кралят се насочва към него, разбра намерението му, спря и зачака кога кралят ще го заговори.

— Познаваш ли дон Руис де Ториляс? — запита дон Карлос върховния съдия.

— Да, ваше величество, той е един от най-достойните благородници в Андалусия. Заедно сме се сражавали с маврите по време на царстването на достойните ви прадеди — Фердинанд и Исабела.

— Знаеш ли за какво ме помоли той?

— Молил е ваше величество за пощада — да помилвате сина му, дон Фернандо.

— Знаеш ли какво е извършил сина му?

— Убил е на дуел брата на една дама, на своята любима.

— По-нататък!

— Убил е двама стражи, дошли да го арестуват и ранил третия.

— По-нататък!

— Избягал в планините.

— По-нататък!

Кралят за трети път изрече „по-нататък“ и погледна дон Иниго; очите му, обикновено мътни и безизразни, го наблюдаваха с такава непреклонна упоритост и с такава проницателност, че дон Иниго чак отстъпи крачка назад: не вярваше, че погледът на земен човек може да искри толкова ослепително.

— По-нататък? — измърмори той.

— Да, питам те какво е вършил в планините?

— Ваше величество, трябва да призная, че обзет от юношески страсти…

— Станал разбойник. Той убива и ограбва пътниците и който е решил да отиде в моя град Гранада от моя град Малага или обратно — в моя град Малага от моя град Гранада, трябва да си направи завещанието, както преди смъртта си.

— Господарю…

— Добре… И тъй, сеньор върховен съдия, кажи какво ще правиш с убиеца?

Дон Иниго изтръпна, защото почувства в гласа на деветнадесетгодишния хлапак такава непреклонност, че го достраша за бъдещето на протежето му.

— Мисля, че на младостта, ваше величество, може много да се прости.

— И на колко години е дон Фернандо де Ториляс? — запита кралят.

Дон Иниго потисна въздишката си и отвърна.

— На двадесет и седем, ваше величество.

— С осем години по-възрастен от мен — отбеляза кралят.

В гласа му сякаш се долавяше: „Каква младост на двадесет и седем години? Ето, аз съм на деветнадесет, а вече се чувствам стар.“

— Гениалността ви е направила по-възрастен, ваше величество, не можете да се сравнявате с простосмъртните, да го съдите със своята мярка.

— И така, твоето мнение, сеньор върховен съдия?

— Ето мнението ми, господарю: има различни обстоятелства — дон Фернандо е виновен, но има и смекчаващи вината му обстоятелства. Той произхожда от едно от най-знатните семейства в Андалусия, баща му, достоен и уважаван човек, е направил всичко, за да обезпечи семействата на убитите; и ще е добре, ако крал дон Карлос отбележи пътуването си из Андалусия с милосърден жест, а не с акт на жестокост.

— Това ли е мнението ти?

— Да — смирено изрече дон Иниго, свел очи пред орловия поглед на младия крал.

— В такъв случай съжалявам, че препратих дон Руис към теб. Сам ще се заема с този въпрос… И мисля, че ще го реша справедливо — след това се обърна към групата гости, застанали наблизо и каза: — На масата, сеньори! И да не се бавим! Върховният ми съдия дон Иниго де Веласко ме смята за прекалено строг съдник и искам колкото се може по-бързо да му докажа, че съм самото правосъдие. — И той отново се обърна към дон Иниго, слисан от могъщата воля на деветнадесетгодишния юноша, току-що излязъл от детската възраст, и му заповяда: Седнете от дясната ми страна, дон Иниго. Когато станем от масата, заедно ще посетим затворите на Гранада и там несъмнено ще открием хора, по-заслужили помилване, отколкото човека, за когото ме молиш.

Той пристъпи към мястото, предназначено за него, сложи ръка на короната, която увенчаваше креслото, и прошепна:

— Крал, крал! Струва ли си да бъдеш крал! На света има само две заветни корони: на папата и на императора.

И дон Карлос седна на масата, от дясната му страна се настани дон Иниго, а от лявата — кардинал Адриан; гостите заеха местата си според ранга и званието си.

След четвърт час, а това показваше, че кралят действително няма време, тъй като се славеше като голям чревоугодник и се заседяваше на масата повече от два часа, и тъй, след четвърт час дон Карлос стана, отказа се от свитата си, от своите фаворити — фламандските дворяни, и съпровождан само от дон Иниго, се накани да обиколи гранадските затвори.

Но пред входа към Двора на Линдараха го очакваше младо момиче — стражата не беше я пуснала в двореца, но й бяха разрешили да остане тук. Девойката, облечена малко необикновено, бе изключително хубава. Тя забеляза приближаването на краля, коленичи и му протегна в едната си ръка златен пръстен, а в другата — пергамент.

Дон Карлос ги видя и трепна. Златният пръстен беше пръстенът на Бургундските херцози, а на пергамента под редовете, написани на немски, имаше подпис, добре познат на всички и най-вече на крал дон Карлос, тъй като беше подписът на баща му: „Der Koenig Philipp“.

Дон Карлос смаяно гледаше ту пръстена, ту пергамента, ту странно облеченото момиче.

— Прочетете го, господарю! — каза тя на чисто саксонско наречие.

Тя намери най-добрия начин да угоди на дон Карлос — той обичаше да разговаря на езика на Германия, в която бе отгледан, която беше толкова скъпа на сърцето му.

И кралят взе да чете редовете, написани с добре познатия почерк, поглеждайки ту момичето, ту пергамента. Свърши с четенето и произнесе:

— Дон Иниго, случи се така, че трябва да отложа посещението в затвора за друг път. Ако имате работа, разполагайте с времето си, както намерите за добре, ако нямате, почакайте ме тук.

— Ще почакам, ваше величество — отговори дон Иниго, познал в момичето със златния пръстен и пергамента циганката от странноприемницата „При мавританския крал“ и досетил се, че има някаква връзка между появата на Хинеста и съдбата на Салтеадор, за чието помилване напразно бяха молили краля дон Руис и самият той.

Крал дон Карлос се ограничи с това, че се обърна към девойката на същия език, на който го бе заговорила тя:

— Последвайте ме! — и й посочи пътеката, която водеше в малкия павилион — Мирадор на кралицата, наречен така, защото Исабела Католическа обичаше да отсяда там, когато идваше в Алхамбра.