Александър Дюма
Разбойникът (21)

XXI
Полесражението

Докато старите приятели разговаряха, а доня Мерседес и доня Флора се усмихваха една на друга, което бе по-изразително и от най-нежните думи. Хинеста, както вече казахме в предните глави, се катереше по планинските нанагорнища.

На четвърт миля от странноприемницата „При мавританския крал“ войници й преградиха пътя. Впрочем сега тя по-скоро ги търсеше, а не ги избягваше.

— А, ами че това е хубавицата с козичката! — завикаха войниците, като я видяха.

Момичето се приближи до офицера и му каза:

— Сеньор капитан, прочетете този документ.

Беше заповед, подписана от дон Карлос, скрепена с неговия печат, за свободното придвижване на Салтеадор.

— Ама че работа! — измърмори офицерът. — За какво изпепелихме гората на седем-осем мили и затрихме четири от момчетата ми!

После офицерът отново прочете заповедта, като че не вярваше на очите си и се обърна към девойката, която бе взел за обикновена циганка:

— Ти какво, наемаш ли се да занесеш документа в убежището му?

— Наемам се — отговори тя.

— Добре, върви!

И Хинеста бързо отмина.

— Чуй съвета ми — извика подире й той, веднага му кажи коя си и с каква новина пристигаш, че инак ще те срещне, както посрещна войниците ми.

— О, няма защо да се боя, той ме познава — отговори Хинеста.

— Кълна се в Свети Якоб, не си струва да се хвалиш с такива познати, хубавице!

И офицерът махна с ръка и й позволи да продължи пътя си.

Хинеста вече беше далеч. Тя вървеше към пепелището, забулено от дим, по същата пътека, която я бе извела от пламналата гора, придържайки се към руслото на клокочещия поток. Скоро се озова при водопада.

Козичката, припкаща отпред, изведнъж се стресна от нещо и се дръпна назад. Хинеста приближи. Очите й, привикнали с мрака, виждаха нощем почти толкова добре, колкото и денем, и тя различи в тъмнината нечий труп. Беше тялото на първия войник, паднал в пропастта.

Девойката се хвърли надясно, но се спъна в трупа на втория войник. Спусна се напред и й се наложи да прекрачи трупа на третия. Самото безмълвие на смъртта подсказваше, че тук се е разиграла схватка, и то жестока схватка.

Нима с Фернандо се беше случило нещо лошо?

Тя едва не го извика, но съобрази, че шумът на водопада ще заглуши гласа й, а чуе ли я Салтеадор, навярно ще я чуят и онези, които са го обсадили. Мълчаливо и стремглаво се втурна към отвесната скала — щом я изкачиш и си в пещерата.

Само фея или ангел биха могли да преодолеят такова нанагорнище. Но Хинеста се понесе по него като бързокрила птица. Ето че докосна с краче издатината пред самата пещера и притисна сърцето си с ръка. Струваше й се, че то ей сега ще изхвръкне от гърдите й. И тя повика Фернандо.

Хинеста почувства, че от вълнение капчици пот навлажняват косите й. Хладен ветрец — така полъхва през открехната врата — заледяваше челото й.

Тя повика още веднъж. Дори и ехото не се обади.

Стори й се, че в дъното на пещерата зее отвор — преди го нямаше. Хинеста запали светилника. От зейналата дупка идваха някакви звуци; човек се вцепеняваше не от диханието на живо същество, не от безмълвието на смъртта, а от някакво непонятно шумолене.

Тя вдигна светилника над тъмната дупка. Вятър угаси пламъка. Хинеста отново го запали, прикри огъня с ръка и прекрачи от пещерата в дупката. Козичката остана пред входа на пещерата, разтреперана и блееща от страх.

Във втората пещера лежеше голяма купчина пръст и се виждаше, че някой се е мъчил да съедини двете пещери и навярно Фернандо бе довършил тази работа.

Тя внимателно заоглежда стените.

Изведнъж девойката се подхлъзна в рядка кал.

Едва не изтърва светилника, но събра кураж, вдигна го по-високо и освети цялата бърлога. Някаква рунтава грамада тъмнееше в ъгъла. Девойката усети остра миризма, характерна за хищните зверове. Очевидно тази миризма беше подплашила козичката.

Хинеста пристъпи към рунтавата грамада — тя лежеше неподвижно. Девойката позна големия черен мечок — жител на планините. Тя се наведе и го освети: мечокът беше мъртъв. Кръвта все още течеше от дълбоката рана в гърдите — точно на мястото на сърцето.

Циганката събра смелост и го докосна: беше още топъл. Значи, схватката бе станала преди не повече от час. Тя започваше да разбира какво се е случило, докато я нямаше.

В сгърчените лапи на мечока беше останало парче от пелерината на Фернандо. Значи Фернандо се бе борил с него. Пък и кой друг би могъл да се справи с такъв противник?

Сега всичко беше ясно: Фернандо е бил нападнат от войници, убил е трима, на техните трупове тя се бе натъкнала по пътя. Уплашен да не го пленят, Фернандо е изкопал този отвор и е попаднал в бърлогата на мечока. Мечокът е защитавал изхода: тогава Фернандо го е убил. После е избягал — изходът е бил закрит от пламнали храсти и преследвачите не са го забелязали.

Очевидно всичко бе станало точно така, още повече, че до самия изход на бърлогата се бе проточила кървава диря от краката на Фернандо.

Подземието беше дълго около двадесет крачки. След като влезе в него, Хинеста излезе на другия склон на планината.

Отряд войници се беше настанил на върха — значи те си мислеха, че Фернандо все още е вътре.

Ту тук, ту там избухваха пламъци, когато огънят стигаше до китка иглолистни дървета. Навсякъде белееха кълба дим — те като призраци, наметнати със савани, враснали в земята, се люшкаха от поривите на вятъра. Хинеста — и тя лека като облаче — се изгуби сред тях.

На разсъмване девойка с пелерина, прикриваща лицето й от минувачите, се появи на площад Виварамбла, почука на вратата в къщата на дон Руис и помоли да я отведат при доня Флора. Доня Флора, зарадвана от добрите новини, които снощи бе донесъл дон Иниго, посрещна момичето, както се посрещат дори непознати, когато сърцето е щастливо.

А когато сърцето ти е щастливо, лицата са като прозорците на къща, осветена отвътре; колкото и добре да са спуснати пердетата и плътно да са затворени капаците, светлината се промушва навън. И минувачите, забелязали светлината, се спират и си казват: „В тази къща живеят щастливи хора.“

Като видя, че лицето на доня Флора сияе от радост и е станало още по-красиво, девойката въздъхна едва чуто, но все пак доня Флора долови тихата й въздишка. Тя реши, че непознатата е дошла да моли за нещо.

— Искали сте да говорите с мен? — попита тя.

— Да — прошепна Хинеста.

— Приближете се и кажете какво мога да направя за вас.

Хинеста поклати глава.

— Дошла съм, сеньора, да ви направя услуга, а не да моля вас за такава.

— На мен? — учуди се доня Флора.

— Да — рече Хинеста. — Вие си мислите: „Каква услуга е нужна на дъщерята на богатия и всесилен дон Иниго — та тя е млада, прекрасна и дон Фернандо я обича?“

Доня Флора се изчерви, но не отрече.

— И тъй — продължи Хинеста, — мога да ощастливя това момиче с един скъпоценен подарък, без който всичко останало нищо не струва: да й подаря документа за помилването на оногова, който я обича.

Мислех — промълви доня Флора, — че са отнесли документа за помилването на дон Фернандо в планината, където се крие.

Дон Фернандо вече го няма там, където се разделих с него — тъжно отговори Хинеста.

— Боже мой! — извика разтреперана доня Флора.

— Но зная, че е вън от опасност — добави Хинеста.

— Ах, така ли! — радостно се отзова доня Флора и усмивката отново засия на устните й, а лицето поруменя.

— Донесох помилването на вас: предайте му го вие самата.

— Помилването? — промълви доня Флора. — Но аз не зная къде е дон Фернандо. Къде ще го намеря?

— Вие го обичате и той ви обича! — каза Хинеста.

— Не зная, наистина… Вярвам, надявам се — прошепна доня Флора.

— Тогава сигурно ще го намерите, защото той ще ви потърси.

И Хинеста подаде документа на доня Флора. Тя се стараеше да крие лицето си, но качулката й се смъкна и доня Флора я видя.

— Ах, но вие сте циганката от странноприемницата „При мавританския крал“! — възкликна тя.

— Не — отговори Хинеста и един господ знае колко мъка прозвуча в гласа й. — Не, пред вас е сестра Филипа от Анунсиадата^[1].

Така се наричаше манастирът, избран от дон Карл ос за момичето — там тя трябваше да изпълни обета за послушница и да стане монахиня.