Александър Дюма
Разбойникът (31)

XXXI
Епилог

По изгрев огромна тълпа изпълни площад Лос Алхибес, трупаше се около ешафода, издигнат в средата. В подножието му стоеше палач със скръстени ръце. Всичко предстоящо се пазеше в строга тайна, но хората разправяха, че ще бъде изпълнена първата смъртна присъда, произнесена от крал дон Карлос.

Сред многолюдната тълпа се срещаха маври. Човек можеше веднага да ги познае по източните дрехи и по пламтящите очи. Очите им блестяха от радост — щяха да видят екзекуция на дворянин, rico hombre и християнин.

На кулата Вела удари девет часа сутринта и в същия миг вратата на Алхамбра се разтвори, стражата се строи в двойна верига, изтласка тълпата, образувала огромен кръг, в центъра на който се издигаше ешафодът.

След известно време се появи крал дон Карлос, той присвиваше очи и се озърташе с тревожно нетърпение. Изглеждаше като че ли по навик търси с поглед вестоносеца, когото отдавна очакваше. Но вестоносеца го нямаше и погледът на краля изведнъж стана безстрастен както винаги.

До краля вървеше девойка, лицето й не се виждаше под наметката, но ако се съди по богатите и едновременно с това строги дрехи, лесно можеше да се отгатне, че е от знатно потекло.

Дон Карлос мина през отдръпналата се тълпа и застана до ешафода. След него дойде върховният съдия с дъщеря си доня Флора. Тя се опираше на ръката на баща си. Като видяха ешафода, те спряха и е трудно да се каже кой от двамата беше по-блед — бащата или дъщерята.

Кралят се обърна, за да се увери, че върховният съдия го следва, видя, че е наблизо, че подкрепя дъщеря си, която едва не бе изгубила съзнание, че самият той може всеки момент да припадне, и изпрати офицер при него.

В същото време от отсрещния край се появиха още двама — бяха дон Руис и доня Мерседес. Колко различни бяха лицата на всеки от тях, когато видяха ешафода!

След пет минути, съпровождани от стражи, се зададоха съперниците — дон Фернандо и дон Рамиро. Дон Фернандо, както вече казахме, бе арестуван предния ден, а дон Рамиро се яви в затвора по заповед на краля.

Събраха се всички действащи лица на драмата, чиито четири акта вече бяха свършили, оставаше само последната сцена. Настъпи тишина, всички очакваха развръзката — присъствието на палача правеше картината още по-зловеща.

Крал дон Карлос вдигна глава, погледна към Портата на правосъдието и след като отново не видя вестоносеца, се взря в дон Иниго, който цял изтръпна от вледеняващия му поглед.

— Дон Иниго Веласко де Гаро — произнесе кралят с неочаквано звънлив глас и макар да не беше силен, всички го чуха.

— Вие два пъти, без да привеждате никакви доводи, ме молихте да помилвам човека, който два пъти е заслужил смъртна присъда. От днес вече не сте върховен съдия на Андалусия.

Тълпата зашумя, дон Иниго понечи да се приближи до краля, очевидно за да се оправдае, но кралят не му даде да говори:

— И тъй, от днес вие вече не сте върховен съдия на Андалусия. Назначавам ви за военачалник. Човек, който не се справя с везните на правосъдието, може мъжествено да държи оръжие.

— Ваше величество!… — тихо вметна дон Иниго.

— Мълчете, сеньор — прекъсна го дон Карлос. — Още не съм свършил.

И продължи:

— Дон Руис, зная, че сте един от най-знатните дворяни в испанското ми кралство, а вчера научих, че имате едно от най-благородните сърца на този свят.

Дон Руис се поклони.

— От днес вие сте върховен съдия на Андалусия вместо дон Иниго. Вчера ме помолихте да раздам правосъдие за нанесеното ви оскърбление, сега вие сами ще раздавате правосъдие.

Дон Руис трепна. Доня Мерседес пребледня като мъртвец.

— Дон Фернандо — каза кралят, — вие сте се провинили два пъти. Първия път вие сте въстанали против законите на обществото и аз ви простих. Втория път вие въстанахте против природните закони и аз разбрах, че не ми е по силите да съдя за такова голямо престъпление и затова предоставям правото да ви накаже или помилва на онзи, когото оскърбихте. Така или иначе, аз ви изключвам от редовете на дворяните, лишавам ви от званието rico hombre и ви превръщам за съжаление в не толкова чист и невинен, но в толкова беден, самотен и гол, какъвто сте се появили на бял свят. А вие, Хинеста — обърна се кралят към момичето, — от днес вече не сте циганката от странноприемницата „При мавританския крал“. Не сте монахиня от манастира на Анунсиадата. Вие сте херцогиня де Кармона, маркиза де Монтефрио, княгиня де Пулгар. Вие сте дама от висшето общество и знатното ви положение ви дава право да предадете и името си, и богатството си на своя съпруг, дори ако той е от простолюдието, ако е мавър или стои в подножието на ешафода.

След това кралят се обърна към дон Рамиро.

— Предизвиквали са ви на дуел и вие, човек на честта, не сте могли да не отговорите на предизвикателството, но и в сражението сте запазили уважението към старостта, а след Господ Бог старостта трябва да се почита над всичко останало на този свят. Няма да ви направя по-богат, тъй като не се нуждаете от богатство, но за спомен от мен ще добавите към името си името Карлос, а към герба си — бургундския лъв. А сега нека всеки си получи заслуженото, започвайте, дон Руис, върховен съдия на кралството.

Възцари се мъртва тишина. Никой не сваляше очи от дон Руис, всички напрегнато очакваха. И ето че Мерседес, която до този миг стоеше неподвижна като статуя, пристъпи напред и с бавна, тържествена походка, сякаш й струваше огромно усилие, се приближи до мъжа си, застинал както преди със скръстени ръце, и произнесе:

— Сеньор, в името на всичко свято на земята и на небето, майката ви заклева да помилвате сина й.

Изглеждаше, че в сърцето на дон Руис се води мълчалива борба и това се изписа на лицето му. Но той протегна ръка, положи я върху главата на Мерседес, при това и в погледа му, и в гласа му се долавяше безбройна нежност, и продума:

— Прощавам му.

Тълпата се размърда, зашумя.

Дон Фернандо пребледня. Взе да търси оръжие и ако беше намерил своя баски кинжал, навярно щеше да го забие в сърцето си, до такава степен го гнетеше милостта на стареца — на дон Руис. Но стражата му беше взела кинжала.

— Сега е ваш ред, херцогиньо Кармона — продума кралят.

Хинеста се приближи до Фернандо, отметна качулката си и високо рече:

— Дон Фернандо, обичам те.

Младежът трепна, хвърли дълъг поглед на доня Флора, протегна ръце към Хинеста, а тя, обзета от неописуема радост, се хвърли на гърдите му.

— Херцогиньо де Кармона, маркизо де Монтефрио, княгиньо де Пулгар, ще вземете ли за мъж осъдения Фернандо, лишен от всичко — от име, титла, състояние? — запита дон Карлос.

— Обичам го, господарю — повтори Хинеста.

И като накара Фернандо да коленичи, тя също застана на колене до него пред краля.

— Така да бъде — отвърна дон Карлос. — Дълг на краля е да държи на думата си. Станете, херцог де Кармона, маркиз де Монтефрио, граф де Пулгар, гранд на Испания по съпруга, сестра на крал и дъщеря на крал.

После, без да даде на действащите лица и зрителите да се опомнят от почудата, се обърна към дон Рамиро:

— Сега е ваш ред.

Дон Рамиро с колеблива походка се приближи до доня Флора. Струваше му се, че пред очите му се е спуснала някаква пурпурнозлатиста пелена, а в ушите му звучи ангелско пеене.

Той се поклони на доня Флора.

— Отдавна ви обичам — каза младежът. — Дон Рамиро д’Авила не смееше да ви признае любовта си, а сега в присъствието на краля, своя кръстник, дон Карлос д’Авила смирено моли за ръката ви, сеньора.

— Сеньор, обърнете се към баща ми — едва чуто промълви доня Флора.

— Днес аз съм ваш баща и давам ръката ви на вестителя на любовта — произнесе кралят.

Всички все още стояха разделени на три групи, когато откъм Портите на правосъдието се чу чаткане на копита и се появи конник, потънал в прах — по дрехите му дон Карлос веднага позна, че е германски дворянин. Конникът размахваше пергамент и викаше:

— Къде е кралят? Къде е кралят?

Сега и самият дон Карлос пребледня като смъртник, сякаш от съдия се превърна в подсъдим.

Конникът продължаваше да пита:

— Къде е кралят, къде е?

Тълпата се разстъпи пред него.

Кралят пристъпи няколко крачки напред и с твърд глас, макар пребледнялото му лице да издаваше мъчителна тревога, заяви:

— Кралят е пред вас!

Конят се закова, тръпнейки целият, силните му нозе се подгъваха от напрежение. Всички чакаха, затаили дъх.

Конникът се изправи в стремената и провъзгласи:

— Да слушат всички, които присъстват тук! Слушай, Гранада! Слушай, Бургос! Слушай, Валядолид! Да слуша цяла Испания! Нека слуша цяла Европа! Целият свят да слуша! Слава на Карл Пети, току-що избран за император. Славно да бъде царстването му! Слава на неговия син и на синовете на неговите синове!

Той слезе от коня, падна на колене и подаде на краля пергамента, който гласеше, че дон Карлос е избран на императорския престол на Германия.

Дон Карлос пое пергамента с трепереща ръка и заговори, но в гласа му не се долавяше никакво вълнение — той беше безстрастен както винаги:

— Благодаря ви, херцог Баварски! Няма да забравя, че точно вие ми съобщихте тази голяма новина.

После, когато тълпата силно завика: „Слава на Карл Пети! Слава на сина му! Слава на синовете на неговите синове!“, императорът рече, вдигнал ръце към небето:

— Сеньори, слава на Господ Бог, защото само той е велик!