Александър Дюма
Разбойникът (27)

XXVII
Реката и потокът

Има хора, чийто живот е предопределен: той тече плавно и величаво подобно на реки като Мисисипи и Амазонка, които текат през равнини от самия си извор и чак до морето и носят върху себе си плавателни съдове, големи като градове, побиращи толкова много пътници, че те биха стигнали да се основе цяло селище.

Други пък извират от планинските върхове, падат от високи прагове, спускат се като водопади, скокливи са като потоци и изминавайки само десетина — петнадесет левги, се вливат в рекичка, река или езеро, но още известно време бушуват и пенят водите, с които са се смесили струите им — това е едничкото, което им остава.

На пътешественика са нужни седмици, месеци, години, за да изучи подробно първите, да опише бреговете и околностите им, затова пък за да се запознае с бурното течение на другите, са му достатъчни само няколко дни; ручеят, скачащ от праг на праг, праговете, превърнали се във водопади, водопадът, станал поток, се ражда и умира на разстояние само от десет левги за една седмица.

Затова пък пътешественикът за тази седмица, вървейки по бреговете на потока, ще добие май повече незабравими впечатления, отколкото онзи, който цяла година е опознавал бреговете на големите реки.

Историята, която ви разказваме, може да се сравни с бързеи, водопади, потоци; още от първата страница събитията стремглаво се носят напред, бушуват и с рев достигат до последната.

Когато пък онзи, когото води десницата Божия, въпреки законите на движението стигне до целта си, струва му се, че не е пътувал пеша, не е яздил на кон, не се е возил в кабриолет, а на някаква вълшебна машина, която препуска из равнини, селища, градове подобно на влак, изригващ грохот и пламък, или на въздушен балон, летящ с такава бързина, че долините, селищата, градовете се превръщат в точки, изчезват от очите, изгубват се в пространството, така че дори и на силните им се завива свят и им секва дъхът.

Зад гърба ни останаха, така да се каже, две трети от пътешествието ни и всеки от неговите участници — изключение ще направим само за безпристрастния лоцман, наречен дон Карлос, на когото под името Карл предстои да вникне в бедствията, разтърсващи обществото, както сега вниква в нещастията, разтърсващи семейството — и тъй, всеки напусна или се канеше да напусне площада, където се разиграха събитията, за които току-що ви разказахме, и всекиму бе тежко на душата и на всекиго се виеше свят.

Вече видяхме, че дон Фернандо избяга първи, втори си тръгна дон Руис, проклинайки сина си, оплаквайки се от краля, молейки се на Бога и най-сетне — кралят, спокоен както винаги, но мрачен както никога досега, тъй като го безпокоеше мисълта, че в дните на неговото царстване един син бе извършил нечувано престъпление — бе зашлевил плесница на баща си, се отдалечи с бавна и ритмична походка към двореца Алхамбра, накъдето се бе запътил след посещението си в затвора заедно с върховния съдия дон Иниго.

И само действащите лица, които неотдавнашната сцена дълбоко бе развълнувала, стояха като вкаменени сред тълпата и хората ги гледаха със съчувствие и почуда — това бяха Мерседес, която, губейки съзнание, се подпря на рамото на доня Флора, и дон Иниго, като поразен от гръм от думите на краля: „Не смейте да се явите пред мен, докато виновникът не бъде арестуван.“

И сега той трябва да арестува човека, към когото изпитва такава топлота, човека, за чието помилване толкова настоятелно бе молил, безуспешно, защото го обвиняваха в престъпления, извършени против хората; а ето че го заплашваше още по-тежко възмездие — за светотатство, за престъпление, извършено против Бога — и той самият бе готов да стане бунтовник, съобщник на нечуваното престъпление, погазило нравствените устои на човешкото общество, беше готов никога повече да не застане пред краля.

Да, дълбоко в душата си той може би клонеше към второто решение, защото отложи изпълнението на заповедта за арестуването на дон Фернандо за по-късно и забърза към къщата да даде някои нареждания: трябваше да окаже помощ на доня Мерседес, на която й бе прилошало.

Налагаше се веднага да я отведе вкъщи, но чудна работа: още щом силният и як като юноша дон Иниго приближи майката на дон Фернандо, канейки се да я отнесе на ръце в дома й, доня Мерседес чу стъпките му, трепна, отвори очи и извика, сякаш сепната от нещо:

— Не, не, само не вие, само не вие!

И дон Иниго, като чу думите й, сведе глава и тръгна след дойката на дон Фернандо и след стария слуга, бивш оръженосец на дон Руис по време на войната с маврите. Междувременно доня Флора в пълно недоумение тихичко разпитваше:

— Защо да не ви помогне баща ми, сеньора?

Но Мерседес отново притвори очи, а след малко събра всичките си сили, превъзмогна слабостта, с помощта на Флора тръгна едва-едва пристъпвайки към къщата и почти беше стигнала, когато двамата слуги изтичаха от вратата и я поеха…

Доня Флора се канеше да влезе заедно с Мерседес, но на прага я спря баща й.

— За последен път влизате в тази къща — обърна се дон Иниго към дъщеря си. — Сбогувайте се с доня Мерседес и се върнете тук.

— Да се сбогувам? За последен път в тази къща? Татко, какво означава всичко това?

— Не мога да живея в къщата на майка, чийто син съм длъжен да екзекутирам.

— Да екзекутираш дон Фернандо? — извика момичето и пребледня. — Нима кралят го осъжда на смърт?

— Ако съществуваше наказание, по-тежко от смъртната присъда, дон Фернандо щеше да го получи.

— Татко! Нима не можете да отиде при дон Руис, своя приятел, и да го разубедите?

— Не, не мога.

— Нима доня Мерседес не може да отиде при съпруга си и да му се примоли да оттегли оплакването си?

Дон Иниго поклати глава.

— Не, не може.

— Боже мой, Боже мой — повтаряше доня Флора, — аз ще се обърна към майчиното й сърце и сърцето й сигурно ще намери начин да спаси сина си!

С тези думи тя се втурна към къщата.

Доня Мерседес седеше в същата гостна, където преди час бе стояла до сина си — тогава сърцето й тупкаше от радост, сега се късаше от мъка.

— Мамо, мамо — възкликна доня Флора, — нима не можете да спасите дон Фернандо?

— Баща ти каза ли, че се надява да го спаси, детето ми?

— Не.

— Вярвай на баща си, детето ми.

И тя се разрида.

— Но според мен — настоя доня Флора, — след двадесет години брачен живот вие ще успеете да убедите дон Руис…

— Той ще ми откаже.

— Но бащата си е баща, сеньора.

— Да, бащата… — промълви Мерседес.

И закри лицето си с ръце.

— Може и така да е — продума тя, — това не само е мое право, това е мой дълг. — И се обърна към оръженосеца: — Висенте, къде е господарят ви?

— Заключи се в стаята си, госпожо.

— Виждате ли — каза Мерседес, сякаш се залови за този предлог.

— Помолете го ласкаво да ви отвори и той ще ви пусне — настоя доня Флора.

Мерседес се опита да стане, но отново се свлече в креслото.

— Не мога, не виждате ли — простена тя.

— Ще ви помогна, госпожо — предложи момичето, прегърна я и я изправи със сила, неочаквана за това крехко създание.

Мерседес въздъхна и тръгна след Флора.

След пет минути майката и любещата неутешима девойка почукаха на вратата на дон Руис.

— Кой е? — рече мрачно той.

— Аз съм — едва чуто отвърна доня Мерседес.

— Кой?

— Неговата майка!

От стаята се дочу нечий стон, после стъпки — някой приближаваше бавно, стъпвайки тежко и ето че вратата се отвори.

Появи се дон Руис, погледът му блуждаеше, брадата и косата му бяха разрошени. Сякаш за половин час бе остарял с десет години.

— Вие тук? — попита той. Забеляза доня Флора и продължи: — Вие не сте сама. Щях да се учудя, ако се бяхте решили да дойдете сама.

— За спасението на сина си съм решена на всичко — отвърна Мерседес.

— Влезте тогава, но сама.

— Дон Руис — тихо промълви доня Флора, — ще позволите ли на дъщерята на своя приятел да присъедини молбата си към молбата на майката?

— Ако доня Мерседес се съгласи да разговаря с мен във ваше присъствие и да ми съобщи нещо, влезте.

— О не, не, ще вляза сама или ще си отида — извика Мерседес.

— Добре, влезте сама — продума доня Флора, подчинявайки се на желанието на горката майка и отстъпвайки пред дон Руис, който я спря с повелителен жест.

Вратата се затвори след Мерседес.

Доня Флора се закова на мястото си, смаяна от видяното; пред нея сякаш се разкриваше някаква потайна душевна драма, но действието, което се разиграваше пред очите й, си оставаше неразбираемо. Някому можеше да се стори, че тя подслушва, но момичето не чуваше нищо. Тупкането на сърцето й заглушаваше всичко.

И все пак й се счуваше ту умоляващият, плах глас на Мерседес, ту мрачният, заплашителен глас на дон Руис.

Изведнъж долови странен звук, хвърли се към вратата и я разтвори: на пода лежеше Мерседес.

Момичето притича, опита се да вдигне нещастницата, но дон Руис я спря със знак. Беше ясно, че Мерседес е припаднала, подкосена от мъчително вълнение.

Дон Руис стоеше на десетина крачки от Мерседес и ако тя бе паднала по негова вина, той не би успял да се отдалечи на такова разстояние.

Той погледна жалостиво жена си, вдигна я, пренесе я от стаята в пруста и я настани на кушетката.

— Горката майка — продума той.

После се върна в стаята си и отново се заключи, без дума да каже на младото момиче, сякаш него въобще го нямаше.

След известно време Мерседес отвори очи, взе да идва на себе си, да се опитва да разбере къде е, какво става с нея, спомняйки си как е попаднала тук, после стана, поклащайки глава.

— Така си и знаех, така си и знаех! — шепнеше тя.

Мерседес се върна в стаята си, съпроводена от младото момиче, и се отпусна в креслото.

В този миг дон Иниго извика иззад вратата — не се решаваше да прекрачи прага:

— Дъще, дъще, време е, не можем да останем тук.

— Да, да — потвърди Мерседес, — вървете!

Девойката коленичи.

— Сеньора, благословете ме, ще се помъча да получа това, което вие не успяхте.

Мерседес протегна ръце към доня Флора, докосна челото й с устни и рече със слаб глас:

— Бог да те благослови, както те благославям аз.

Девойката стана, излезе с несигурна походка и опряна на ръката на баща си, заедно с него напусна къщата. Но след като измина няколко крачки, спря и попита:

— Къде отиваме, татко?

— В покоите, които кралят е заръчал да ни отредят в Алхамбра — предпочетох ги пред дома на дон Руис.

— Така да бъде, татко, нека стане както вие искате, но разрешете ми да отида в манастира на Анунсиадата.

— Добре, отбий се — отвърна бащата, — това е последната ни надежда.

И когато пристигнаха в манастира, една послушница пусна доня Флора, а дон Иниго се опря на стената и зачака.