Александър Дюма
Разбойникът (14)

XIV
Върховният съдия

— Ваше величество — започна дон Руис, ставайки, — простете, че гласът ми трепери, но съм объркан и потиснат, задето ми се налага да ви моля за милост, това ме доведе при вас…

— Говорете по-бавно — прекъсна го кралят, — така ще ми е по-лесно да ви разбера, сеньор!

— Прав сте — отвърна по-скоро гордо, отколкото учтиво дон Руис, — съвсем забравих, че ваше величество все още трудно разбира испански.

— Ще го науча, сеньор — хладно възрази дон Карлос, помълча и повтори: — Говорете.

— Ваше величество, имам двадесет и седемгодишен син. Той се бе влюбил в една дама, но боейки се от гнева ми — виня себе си, че бях едновременно и безразличен, и твърде строг със злощастния юноша — и тъй, боейки се от гнева ми, той дал дума на дамата без съгласието ми и въпреки че тя му признала съпружеските му права, той все отлагал деня на сватбата. Тя се оплакала на стария си баща, на дон Диего. Той почувствал, че ръката му може да трепне от слабост в дуела с двадесетгодишния младеж, заповядал на сина си дон Алваро да отмъсти. Дон Алваро не пожелал да приеме извиненията на сина ми и трябва да призная, че синът ми се е държал в създалите се обстоятелства много благоразумно, което не може да се очаква при неговия характер. Дон Алваро не пожелал да го изслуша, младежите се дуелирали и дон Алваро бил убит.

— Дуел — прекъсна го дон Карлос, — не обичам дуелите.

— При известни обстоятелства, ваше величество, честният човек не може да се откаже, особено когато знае, че след смъртта на баща си ще трябва да даде пред краля отчет за всичките си постъпки и да го моли за милост с шапка на главата.

— Да, зная, такова право е дадено на всички вас ricos hombres. Аз ще въведа ред… Продължете.

— Дуелът станал без свидетели. Бащата на дон Алваро обвини сина ми в убийство и издейства заповед за арестуването му. Трима стражи дойдоха да го вземат и искаха да го отведат насила в затвора посред бял ден. Синът ми уби двамина, рани третия и избяга в планините.

— Значи така, ти — каза дон Карлос, като за пръв път се обърна към дон Руис на „ти“, но тонът му бе заплашителен, а не доброжелателен, — значи ти си rico hombre, а синът ти е разбойник!

— Господарю! Бащата на дон Алваро почина, а с него умря и омразата, младата дама отиде в манастир и аз платих вноска за нея като за дама с кралска кръв; осигурих семействата на ранения и убитите стражи — за това похарчих цялото си състояние. Добре, че баща ми ми остави в наследство къща на площад Виварамбла, където сега живея. Но всичко това не е важно, за кръвта е платено и само една дума на ваше величество е достатъчна, за да възстанови чистото ни име след всички превратности на съдбата.

Дон Руис помълча, но кралят също мълчеше и той отново заговори.

— И тъй, господарю, моля ви само за едно, прострян в краката ви, умолявам ваше величество безброй пъти, противникът вече не е между живите и животът на сина ми отсега нататък е във ваши ръце. Затова ви умолявам, заклевам ви, господарю, да помилвате сина ми.

Кралят мълчеше. Дон Руис продължи:

— Той заслужава прошка, господарю, смея да го твърдя. Повтарям: ваше величество, той стана такъв отчасти по моя вина, но моля ви от името на благородните ми прадеди, които ридаят заедно с мен: простете му, простете!

Кралят не проронваше дума. Изглежда дори беше престанал да слуша, а дон Руис продължи с проникновен глас, приведен почти до нозете му:

— Господарю, надзърнете в историята ни и ще видите цяла върволица герои от моя род. Кралете на Испания им дължат честта и славата си. Господарю, смилете се над белите ми коси и чуйте молбите ми, сълзите ми! Ако те не трогват сърцето ви, ваше величество, смилете се над благородната дама, неговата майка! В името на щастливото ви възкачване на испанския престол, в името на майка ви Хуана, в името на прадедите ви — Исабела и Фердинанд, на които честно и храбро служих, доказателство за което е кръстът на гърдите ми, господарю, окажете ми милостта, за която ви моля!

Кралят вдигна глава, изглеждаше сякаш мъглата, премрежила погледа му, се разсея и той рече безстрастно:

— Това не е моя работа, обърнете се към върховния съдия на Андалусия.

И продължи пътя си.

Фламандците и испанските сеньори го последваха и скоро потънаха след него в двореца.

Дон Руис, убит от скръб, остана сам на площад Лос Алхибес.

Впрочем ние сбъркахме, като казахме, че дон Руис бил останал сам: един сеньор от свитата на дон Карлос забеляза колко е потиснат старецът от кралския отказ. Той незабелязано изостана, не влезе с другите в покоите на мавританския дворец, а забърза към дон Ториляс, свали си шапката и застана до стареца, който бе толкова погълнат от скръбните си мисли, че не забеляза нищо.

— Предполагам, сеньорът смята за чест да помни старите си приятели — рече непознатият, — така че разрешете, любезни ми дон Руис, на един от онези, които искрено ви обичат, да се здрависа с вас.

Дон Руис бавно извърна разстроеното си лице към него, погледна кой го поздравява така сърдечно и очите му светнаха от радост. Той възкликна:

— Ах, вие ли сте, дон Иниго! Радвам се да ви протегна ръка, но при едно условие…

— Какво е то? Кажете!

— Ето какво: по време на престоя си в Гранада, отсега ви предупреждавам, че не приемам никакви извинения, ще бъдете мой гост.

Дон Иниго се усмихна:

— Няма защо да чакам поканата ви, дон Руис, дъщеря ми доня Флора вече намери подслон при доня Мерседес и въпреки че я помолихме да не се безпокои, тя отстъпи спалнята си на дъщеря ми.

— Жената е сторила в отсъствието на мъжа си това, което мъжът стори в отсъствието на жена си. Значи там всичко е наред…

И като въздъхна, дон Руис тихо добави:

— Де да беше всичко наред и тук!

Той говореше тихо, но дон Иниго чу думите му. Освен това дон Иниго, както и всички останали сеньори, видя как дон Руис коленичи пред крал дон Карлос по всяка вероятност да моли за милост и лесно отгатна, че милостта му беше отказана.

— Съдейки по всичко, разговорът ви с младия ни крал не се увенча с успех, любезни ми дон Руис.

— Какво да се прави, сеньор? Кралят си призна, че все още не знае испански, аз пък си признах, че не владея фламандски… Но да се върнем към вас, дон Иниго, и най-вече към очарователната ви дъщеря. — Той се поколеба за миг и продължи: — Надявам се, че злочестата ви среща в планината — тук гласът му трепна, — не се е отразила на здравето й?

— И това ли знаете? — учуди се дон Иниго.

— Разбира се, сеньор. Всичко, което се случва с такъв известен човек като вас, е цяло събитие и слуховете плъзват бързо. Дон Лопес ми разказа… (тук гласът на дон Руис затрепера още по-силно), да, дон Луис ми разказва, че Салтеадор ви пленил.

— А разказа ли ви, че Салтеадор се държа като истински благородник, а не като разбойник, че главатарят, пред когото всички треперят от ужас, този лъв, този тигър за другите, пред нас се превърна в паленце, в агънце.

— Каза ми това-онова. Но се радвам, че вие самият го потвърждавате.

— Да, потвърждавам го и добавям: ще се чувствам длъжник на този младеж, докато не изпълня обещанието, което му дадох.

— Позволете да разбера какво е то? — нерешително попита дон Руис.

— Искрено му симпатизирам и се заклех в Светията — моя закрилник, че няма да се успокоя, докато не получа помилване от дон Карлос.

— Кралят ще ви откаже — произнесе дон Руис и наведе глава.

— И защо?

— Току-що ме попитахте за какво съм молил краля, нали?

— За какво?

— За помилване.

— Вие?

— Да, аз.

— Какво общо имате вие с този младеж? Отговорете ми, сеньор дон Руис, тъй като ще се заема с тази работа с удвоени сили, щом зная, че се старая и заради новия, и заради стария си — отпреди тридесет години — приятел.

— Дайте ми ръката си, дон Иниго.

— Ето ръката ми!

— Човекът, за когото говорите, е мой син!

— Дон Руис усети, че ръката на дон Иниго трепна.

— Ваш и на доня Мерседес? — попита той с глух глас.

— Разбира се — отвърна дон Руис с горчива и скръбна усмивка, — доня Мерседес ми е съпруга.

— А какво ви отговори кралят?

— Нищо!

— Как така нищо?

— По-точно — отговори ми с отказ.

— Разкажете ми всичко — дума по дума.

— Изпрати ме при върховния съдия на Андалусия.

— И какво от това?

— Ами това, че върховен съдия беше Родриго де Калменар, а дон Родриго почина.

— Дон Родриго почина, а преди седмица кралят назначи неговия приемник и вчера той пристигна в Гранада.

— В Гранада?

— Да, и повярвайте ми, дон Руис, моля ви да ми повярвате, че на този човек можете да разчитате повече, отколкото на самия себе си.

Дон Руис се канеше подробно да разпита за всичко своя стар, изпитан в боевете приятел, който толкова вярваше на провидението и на върховния съдия на Андалусия, че това малко поуспокои стареца, но в този миг от дворцовите врати се появи глашатай, той се приближи към тях и гръмогласно възвести:

— Дон Иниго Велско, върховен съдия на Андалусия, кралят ви призовава.

— Значи вие сте върховният съдия на Андалусия, сеньор дон Иниго! — възкликна дон Руис, който не беше на себе си от изумление.

— Нали ви казах — рече дон Иниго и силно стисна ръката на дон Руис на прощаване, — че можете да разчитате на върховния съдия както на самия себе си. Бих казал, дори повече, отколкото на себе си, тъй като аз съм приемникът на дон Родриго.

И решил, че не бива да кара краля да го чака, след като ще го моли за милост, дон Иниго побърза да изпълни заповедта на дон Карлос и тръгна към двореца с ускорена крачка, доколкото му позволяваше достойнството на испанец — rico hombre.