Александър Дюма
Разбойникът (30)

XXX
Изповедта

Като чу първото признание на Мерседес, кралят въздъхна облекчено.

— Започвайте — произнесе той, както винаги рязко и властно.

— Господарю — тихо рече Мерседес, — трудно е жена да произнесе това, което ще ви разкажа, макар да е истина, че не съм чак толкова виновна, колкото изглежда от пръв поглед. Но бъдете снизходителни, моля ви, иначе не бих могла да продължа.

— Говорете, доня Мерседес — отвърна дон Карлос малко по-меко, — и знайте: тайна, поверена на свещеник, няма да бъде така свято пазена, както тази, която сега ще доверите на своя крал.

— Нека милостта Божия бъде с вас, господарю — промълви Мерседес.

И тя прекара ръка по челото си, но не за да се съсредоточи и да си спомни всичко, тъй като веднага си личеше, че живее със спомените си, не, челото й се бе овлажнило от обхваналата я тревога.

— Ваше величество, аз отраснах заедно със сина на приятел на баща ми — така растат брат и сестра, без дори да подозират за съществуването на чувства, по-различни от братската нежност, но ето че родителите ни, които всички смятаха за неразделни приятели, се скараха, понеже не могли да поделят нещо.

И това не е всичко: скарването доведе до съд. Кой беше прав, кой крив? Не зная, зная само, че баща ми изплати исканата сума и напусна Севиля, където живеехме, и се премести в Кордова — по-далеч от бившия си приятел, превърнал се сега в смъртен враг. Разпрата между бащите раздели и децата.

Тогава бях на тринадесет години. Този, когото наричах свой брат, бе на седемнадесет: преди никога не бяхме споделяли нищо за любовта си, дори навярно не бяхме мислили за нея, докато заради неочакваната внезапна раздяла не осъзнахме какво става в душите ни.

Вехнехме от мъка, сърцата ни се обливаха в кръв — дружбата, съсипана от ръката на родителите ни, се превръщаше в любов.

Дали те се тревожеха от това? Мислеха ли за злото, което ни бяха причинили? Те навярно дори не подозираха за нашите чувства, а и да знаеха, омразата помежду им бе толкова силна, че щеше да им е безразлично как всичко това ще се отрази на нас, на любовта ни.

И тъй, семействата ни бяха разделени от омразата и разстоянието. Но при последната си среща ние се заклехме един на друг, че нищо няма да ни раздели. И наистина, какво ни засягаше нас — нас, горките деца, израснали заедно — какво ни засягаше омразата между родителите ни! Та нали цели десет години непрекъснато ни повтаряха: обичайте се. И толкова ли голяма бе вината ни, че не се подчинихме на заповедта: „Намразете се един друг“?

Мерседес замълча, изглежда очакваше какво ще каже кралят и той неочаквано рече:

— Не зная какво е любов, защото никога не съм обичал, госпожо!

— Значи, ваше величество — горчиво отвърна Мерседес, — съдбата е против мен — няма да разберете това, за което ще ви разкажа.

— Простете, сеньора, затова пък съм съдия, тъй като съм крал от детските си години, и зная какво е справедливост.

Мерседес продължи:

— Удържахме на думата си: раздялата засили чувствата ни, за които нашите родители не подозираха.

Къщата на баща ми в Кордова се намираше на брега на Гуадалкивир, моята стая беше най-отдалечената, прозорецът с решетки гледаше направо към реката. Юношата, когото обичах, три пъти седмично изчезваше от Севиля под предлог, че отива на лов в планината. Той си купи лодка и преоблечен като рибар, идваше при мен, за да ми каже, че ме обича както преди и да чуе от моите уста, че и аз все още го обичам.

Отначало се надявахме, че омразата между семействата ни ще изчезне, но тя се усилваше.

Любимият ми ме молеше да избягам заедно с него. Аз се противях. Тогава го обзе дълбоко отчаяние, нощните ни срещи, единствената му утеха, вече не му носеха радост.

По онова време войната между християните и маврите се разпалваше все повече.

Една вечер той ми заяви, че животът му е дотегнал и му остава само едно: да търси смъртта си в бой. Аз плачех, но продължавах да упорствам. И той замина. Не се срещнахме цяла година, но през тази година до мен достигаха слухове за подвизите му; ако можех да го обикна още по-силно, щях да го обикна заради смелостта и доблестта му.

Вести за него ни носеше един младеж — съдбата му бе отредила да се сражава рамо до рамо с любимия ми, да дели опасностите с него — той бе син на приятел на баща ми и се наричаше Руис де Ториляс.

Кралят слушаше мълчаливо, навъсил мрачно вежди, неподвижен като мраморна статуя. Доня Мерседес се реши да го погледне, опитвайки се да отгатне по очите му дали да продължи. Дон Карлос разбра безмълвния й въпрос и каза:

— Продължавайте!

Доня Мерседес заговори отново:

— Аз така внимателно слушах дон Руис, толкова бързах при него, когато долагаха за пристигането му, че той навярно беше решил, че ми харесва, а пък аз не мислех за него, а за онзи, когото го нямаше. Дон Руис започна да зачестява у нас и начинът, по който говореше, по който ме гледаше, ми издаде сърдечната му тайна и оттогава престанах да му се показвам, макар да ми бе трудно да се лиша от разказите му за онзи, който владееше всичките ми мисли, който ми бе отнел всички радости. Пък и скоро той също изчезна: армията, в която служеше, беше изпратена при обсадата на Гранада.

Един ден научих, че Гранада е превзета. Това беше голяма радост за нас, християните, от този миг столицата на маврите бе в ръцете на християнските крале. Но аз тъгувах както преди, радостта не ме радваше, пък и баща ми отново имаше неприятности.

Работата е там, че нашето състояние беше преминало у нас от първата му жена, а трябваше да го наследи изцяло нейният син, авантюрист, когото мислеха за мъртъв — аз почти не го познавах, въпреки че му бях сестра.

Но ето че той се появи и поиска богатството си.

Баща ми помоли за време, за да сложи всичко в ред; като направи всички сметки, ме предупреди, че сме напълно разорени. Реших, че е настъпил дългоочакваният момент и се осмелих да му заговоря за стария му приятел, с когото бе скъсал. Но още щом произнесох първата дума, очите на баща ми се изпълниха с гняв. Млъкнах.

Омразата сякаш оживяваше в душата му с всяко ново бедствие. Не си струваше да подхващам разговора.

През онази нощ не можах да заспя, седях на балкона, който гледаше към реката, решетката на прозореца беше отворена: задушавах се от железните пръчки.

В планината снегът се топеше, Гуадалкивир беше се разляла и водите й почти докосваха нозете ми. Гледах небето, следях облаците, чиито очертания своеволният вятър непрекъснато променяше, когато изведнъж през мрака забелязах лодка с човек в нея. Отдръпнах се назад, за да не ме забележи — нека си плува нататък. Но изведнъж някаква сянка пробягна и закри звездното небе, някой стъпи на балкона; извиках от страх и неочаквано чух добре познатия глас:

„Аз съм, Мерседес, по-тихо!“

Да, той беше. Би трябвало да избягам, пък аз дори и не помислих за бягство, хвърлих се в обятията му, почти изгубила съзнание. А когато се свестих… уви, господарю, вече не принадлежах на себе си.

Не, бедният ми любим въобще не беше дошъл, за да прегреши, беше пристигнал да ме види за последен път и да ми каже сбогом. Заедно с генуезеца Колумб заминаваше за далечни страни. Забелязал ме отдалеч, била съм сама на балкона и той без някакви спънки проникнал вкъщи. Преди никога не бях отваряла решетката и той за пръв път попадна в спалнята ми.

Умоляваше ме да избягам с него. Ако се съгласях да тръгна с него на опасното плаване, той щеше да получи съгласието на Колумб да го последвам, преоблечена в мъжки дрехи, ако предпочетях да избягам с него в чужди страни, той щеше да се чувства добре в което и да е кътче на земята, стига да съм с него. Той беше богат, независим, обичахме се и щяхме да бъдем щастливи навсякъде. Аз отказах.

Отиде си преди изгрев. Разделихме се завинаги, поне ние си мислехме така. Той замина за Палос при Колумб, който се канеше да отплува след месец.

Скоро се изясни, че сме много по-нещастни, отколкото предполагахме: очаквах дете. Написах му за това: хем ми се щеше той да замине, хем се боях от заминаването му и ето, леейки сълзи, се оставих в божите ръце.

В една паметна нощ, без да съм получила отговор, си представях, че той вече плава към непознатия Нов свят, който обезсмърти Колумб, но изведнъж чух под прозореца си свиркането, с което винаги ми известяваше, че е дошъл.

Реших, че ми се е сторило и цялата разтреперана зачаках. Свиркането се повтори.

О, признавам ви, с неописуема радост се завтекох към прозореца и го отворих.

Той стоеше в лодката, протегна ръце, отплаването на Колумб се беше забавило и любимият ми бе пресякъл половин Испания, за да ме види за последен път или да ме отведе със себе си.

Уви! Нещастието му бе вдъхнало надежда, че ще се съглася да избягам. Продължавах да се противя — нали бях последната утеха, единственият близък човек на баща си, изгубил всичко; реших да му призная: нека се ядосва, но никога няма да го напусна.

О, това беше ужасна нощ, господарю, но беше последната.

Колумб трябваше да отплува на 3 август. По чудо любимият ми беше успял да ме види, по чудо бе успял да се върне навреме.

О, господарю, нямам сили да ви опиша молбите и увещанията му. Много пъти слизаше в лодката и пак се качваше на балкона, най-сетне ме грабна, повдигна ме, решен да ме отведе насила. Аз се развиках за помощ. Чуха ме, някой се събуди, някой бързаше към стаята ми, трябваше да бягам или да се издам.

Той скочи в лодката, аз, разбрала, че го изгубвам завинаги, паднах на пода в несвяст. Намери ме Беатрис…

Мерседес и сега се вълнуваше, както и през онази фатална нощ, тя ридаеше, кършеше ръце и все още коленичила, толкова изнемощя, че се опря на креслото.

— Починете си, сеньора — сурово, студено произнесе дон Карлос, — можете да разказвате цяла нощ.

Настъпи мълчание, чуваха се само стоновете на доня Мерседес. Дон Карлос не помръдваше — можеше да го вземеш за статуя; до такава степен се владееше, че дори дишаше безшумно.

— И ето, той замина — продължи доня Мерседес. И изглеждаше като че ли с тези думи отлетя и душата й.

След три дни при баща ми пристигна неговият приятел Франсиско де Ториляс. Каза, че трябва да поговори с баща ми насаме по важна работа. Старците се усамотиха в кабинета.

Излезе, че дон Франсиско е дошъл при баща ми да иска ръката ми от свое име и от името на сина си. Синът му страстно ме бил обичал и заявил, че не може да живее без мен.

Нищо не беше в състояние да зарадва баща ми толкова, колкото това предложение, но го смущаваше една мисъл.

„А знаеш ли — запитал той приятеля си — как стоят паричните ми работи?“

„Не. Но това ми е безразлично.“

„Аз съм разорен“ — произнесъл баща ми.

„И какво от това?“

„Окончателно разорен!“

„Още по-добре“ — отвърнал приятелят му.

„Как така — по-добре?“

„Аз съм богат, богатството ми ще стигне и за двама ни и колкото и скъпо да оцениш съкровището, което ни даваш, ще мога да заплатя за него.“

Баща ми подал ръка на дон Франсиско.

„Разрешавам на дон Руис да направи предложение на дъщеря ми — казал той, — ако Мерседес е съгласна, ще му стане жена.“

Прекарах три ужасни дни. Баща ми, без да подозира причината за болестта ми, ме навестяваше всеки ден.

Десет минути след като дон Франсиско си отиде, той вече беше при мен и ми разказа какво е станало. Само допреди четвърт час не можех да си представя, че ще съм още по-нещастна; излезе, че съм сгрешила. Баща ми излезе, като заяви, че на следващия ден дон Руис ще ме посети.

Нямах сили да му отговоря, а когато си отиде, се усетих непоносимо потисната. Но вцепенението ми започна лека-полека да минава и се замислих за положението си — струваше ми се, че пред мен се изправят не страшните сенки на миналото, а призракът на бъдещето.

О! Ако можех да се доверя някому, нямаше да страдам толкова.

Настъпи нощта. Беатрис искаше да остане при мен, но аз я отпратих, за да се наплача в усамотение. Сълзите ми течаха като река, господарю, и трябваше отдавна вече да са пресъхнали, но изворът им е бездънен.

Постепенно всичко стихна и излязох на балкона, където съм била толкова щастлива и толкова нещастна. Струваше ми се, че любимият ми отново ще дойде. О, никога още не бях го викала толкова горещо, от цяло сърце. Ако се беше върнал, о, да ми прости баща ми — нямаше да се противя и щях да избягам. И щях да го следвам навсякъде, където пожелае.

Зададе се лодка, някой плуваше нагоре по Гуадалкивир и пееше. Не, това не беше неговият глас: та той винаги мълчеше, но аз се поддадох на въображението си, прострях ръце към призрака и замолих:

— Ела, ела, ела!

Лодката отмина. Разбира се, рибарят не обърна внимание на думите, раздали се в тъмното, на жената до перилата. Но явно усети, че викът в нощта е изпълнен с мъка и докато плаваше покрай мен, спря да пее, пеенето се възобнови едва когато лодката беше вече далеко.

Ето че изчезна от погледа ми, останах сама. Настъпи такава тишина, че, както казват, се долавяше диханието на природата.

Звездното небе се отразяваше във водата, аз сякаш се реех из въздуха, нищото ме притегляше, макар от него да ми се виеше свят. Толкова бях нещастна, че исках да умра. От мисълта за смъртта до самата смърт имаше само една крачка… Беше много лесно да я направя: долу, на три фута под мен, гробът ми отваряше прегръдките си.

Усетих, че главата ми се навежда, тялото ми се надвесва зад перилата на балкона, а нозете ми бавно се отделят от пода.

И изведнъж се сетих за детето. Ако посегнех на себе си, щях да извърша не само самоубийство, но и убийство.

Дръпнах се от перилата, затворих решетката, а ключа хвърлих в реката, за да не се поддавам на горчивото изкушение, завтекох се към стаята и се хвърлих на леглото.

Времето минаваше бавно, душата ми скърбеше. Но ето и зората, разнесоха се шумовете на деня. Беатрис отвори вратата и влезе при мен. Започваше привичният живот. В единадесет часа преди пладне Беатрис ми съобщи, че дон Руис е пристигнал, че баща ми го е приел.

Вече бях взела решение и заръчах да влезе.

Той беше плах, но сияеше от щастие, защото баща ми му казал, че ни най-малко не се съмнява в моето съгласие. Но щом ме погледна и видя, че съм бледа и хладна, трепна и също пребледня.

Вдигнах очи към него и зачаках.

Гласът му изневеряваше, десетина пъти се опита да изрече онова, което го беше довело при мен… Той говореше и навярно му се е струвало, че думите му се разбиват в непроницаема стена, скриваща сърцето ми.

Най-сетне призна, че ме обичал отдавна и че сватбата ни била решена — така били решили бащите ни — и че остава да получи моето съгласие, за да стане най-щастливият човек на света.

„Сеньор — отвърнах твърдо, тъй като предварително бях обмислила отговора си, — не мога да приема вашето предложение, което ми прави чест.“

Смъртна бледост покри и без друго бледото му лице.

„Боже мой! Но защо?“ — запита той.

„Защото обичам друг и след седем месеца ще стана майка.“

Той се олюля и едва не падна.

Това признание, направено пред човек, когото срещах рядко, с когото почти не се познавах, издаваше безнадеждното ми отчаяние — та аз дори не го помолих да пази тайната ми, доверих се на неговото благородство.

Той ми се поклони, целуна края на роклята ми и излезе, изричайки само:

„Бог да ви пази!“

Останах сама. Все чаках да се появи баща ми и разтреперана мислех как ще ми се наложи да му дам обяснение, но за мое огромно учудване той дори не отвори дума за това.

На обяд заръчах да предадат, че не ми е добре и моля за разрешение да не излизам. Баща ми се съгласи без възражения и разпити.

Изминаха три дни. На третия ден Беатрис, както и преди, съобщи, че е дошъл дон Руис.

Както и тогава, наредих да го пуснат. Той се държа така при раздялата, че ме трогна неописуемо: имаше нещо необикновено в уважението, което прояви към нещастната девойка.

Той влезе и застана близо до вратата.

„Приближете се, сеньор“ — казах аз.

„Идването ми ви учудва и притеснява, нали?“ — запита той. „Учудва ме, но не ме притеснява — отвърнах, — защото чувствам, че сте ми приятел.“

„И не сте сгрешили — продума той. — Но нямаше да ви дотягам, ако това не беше нужно за вашето спокойствие.“

„Обяснете ми, дон Руис.“

„Не можах да кажа на баща ви, че сте се отказали да ми станете съпруга, защото щеше да поиска обяснение, а вие не бихте посмели да му признаете всичко както на мен, така ли е?“

„Предпочитам да умра!“

„Виждате ли, постъпил съм правилно.“

„А какво му казахте?“

„Казах, че молите за няколко дни, за да премислите и желаете да прекарате тези дни в самота.“

„Значи на вас дължа спокойствието си?“

Той се поклони.

„Сега — продължи той — е много важно с цялата си душа да ми повярвате, че съм ваш приятел.“

Аз му подадох ръка.

„О, да! Приятел, истински приятел, вярвам ви“ — произнесох. „Тогава ми отговорете направо, без да се колебаете, както сторихте и първия път.“

„Питайте!“

„Надявате ли се да се омъжите за човека, когото обичате?“

„Не, това е невъзможно“.

„Нима е мъртъв?“ — възкликна дон Руис.

„Жив е.“

Радостната искра, пробляснала в погледа му, угасна.

„Това е всичко, което исках да разбера“ — и като ми се поклони отново, излезе с въздишка.

Изминаха още три дни. Аз не напусках стаята си и освен Беатрис никой не влизаше при мен, дори баща ми.

На четвъртия ден дон Руис отново дойде. Почти го очаквах, престанах да го избягвам, той беше единственият ми довереник и разбирах, че ми е казал истината — беше истински приятел.

Той, както винаги, влезе много почтително и се приближи едва когато му дадох знак.

Протегнах му ръка, той я взе и леко я докосна с устни. А след кратко мълчание, като ме гледаше с дълбоко съчувствие, произнесе:

„През цялото време мислих за вашето положение: то е ужасно.“

Въздъхнах.

„Въпреки всичките ми старания не може безкрайно да отлагате отговора си.“

„Уви, така е“ — съгласих се аз.

„Мога да съобщя, че се отказвам от предложението си, че разоряването на баща ви е охладило чувствата ми. Но какво ще ви даде моят отказ? Отлагане за около два-три месеца.“

Облях се в сълзи — той беше прав.

„Днес-утре баща ви ще разбере, хората ще научат и тогава… (Той сниши глас) тогава ще бъдете обезчестени.“

„Какво да правя?“ — възкликнах аз.

„Да се омъжите за човек, който ви е предан, готов е да стане ваш съпруг пред хората, а за вас — само брат.“

Аз поклатих глава и отвърнах:

„Да, но къде да намеря такъв човек?“

„Ето го — представям ви го, Мерседес, нали ви казах, че отдавна ви обичам.“

„Обичате ме, но…“

„Обичам ви страстно, от все сърце и от цялата си душа и предаността е едно от чувствата, които изпитвам към вас.“ Вдигнах глава, почти изплашена от думите му.

Не мислех, че предаността е всемогъща!

„Ще ви бъда брат — повтори той, — а детето ви ще стане и мое и, кълна се в дворянската си чест, никога думичка няма да разменим за това.“

Гледах го, преизпълнена със съмнения и колебания.

„Навярно ще е по-добре да постъпите така, отколкото да се хвърлите през прозореца в реката, която тече под прозорците на къщата ви…“

Премълчах и паднах на колене пред него.

„Братко мой — примолих се аз, — смилете се над съпругата си и пощадете честта на баща ми.“

Той ме вдигна, целуна ми ръка и се оттегли.

След две седмици се омъжих за него.

Както подобава на благороден човек, дон Руис изпълни обещанието си, но самата природа се разбунтува против измамата и въпреки че дон Руис винаги бащински се е грижил за Фернандо, Фернандо не изпитваше синовни чувства към него.

И тъй, ваше величество, сега знаете всичко!…

— Освен името на истинския баща — отговори кралят, — но вие сега ще ми го кажете.

Мерседес сведе очи и прошепна:

— Дон Иниго Веласко.

— Добре — каза кралят. — Научих всичко, което исках.

И излезе с важен и мрачен вид, а жената така си остана на колене. Преди да излезе, той тихо произнесе:

— Така си и мислех: невъзможно е син да удари плесница на родния си баща.