Александър Дюма
Разбойникът (12)

XII
Кралят дон Карлос

Засега да се простим с Фернандо, нека си почине, след като избягна опасността — нали го заплашва друга, и то май още по-голяма; а ние ще поемем след Хинеста, ще се спуснем като нея по склона на скалата, нажежена от пожара, обхванал планината, ще дотичаме до ручея, ще я последваме покрай коритото му, зад чийто завой се скри тя.

Както вече стана дума, този ручей тече около три-четири мили, след това се превръща в малка река и се влива в Хенил между Армила и Санта Фе.

Впрочем ние, както Хинеста, ще се отдалечим от бреговете му и на около левга от Армила ще се отбием към мястото, където потокът тече под каменен мост, по който минава пътят от Гранада за Малага.

Тук вече няма опасност да се заблудим, този път заслужава името път само между Малага и Касабермехи, а по-нататък се превръща в пътека, едва забележима на места, пресича планината, спускайки се по източния й склон, разширява се и от Гравия ла Гранде отново се превръща в път.

Днес Гранада празнува: по стотиците й кули са окачени знамената на Кастилия и Арагон, на Испания и Австрия, седемдесетте й хиляди къщи са украсени, а нейните триста и петдесет хиляди жители — защото за двадесет и седем години, откак се спаси от мавританските крале^[1] и попадна под властта на християнските, Гранада изгуби почти петдесет хиляди граждани, та нейните триста и петдесет хиляди жители са наизлезли по улиците, които водят от Портите на Хаен, през които влезе дон Карлос, до дворцовите врати на Алхамбра, където за него са приготвени стаи в покоите, напуснати преди четвърт век от крал Боабдил.

По сенчестия склон, пресечен от полегатия път, който се изкачва до върха на Слънчевия хълм, където се издига крепостта и се гизди Алхамбра — дворец, построен от майсторите на Изтока — се бе струпала толкова многолюдна тълпа, че едва я удържаха стражи, наредени във верига — те току размахваха алебардите си, принуждавайки зяпачите да се върнат по местата си, тъй като всякакви увещания бяха безполезни.

В онези времена от двете страни на пътя ромоляха по каменните канали прохладни ручеи и колкото по-горещо ставаше, толкова по-пълноводни бяха ручеите, защото само до вчера водите им като белоснежна мантия лежаха по плещите на Муласен, а онези времена, както казахме, склонът още не бе застроен и едва по-късно дон Луис, маркиз Мендоса — главата на рода Мондехар — построи край самия път в чест на владетеля с червеникавата коса русата брадичка^[2] водоскок, украсен с гербове, изригващ исполинска струя, която се въззема нагоре, разпръсва се на диамантен прах и се срива надолу подобно на леден дъжд; водните капки проблясваха като огнени искри по листата на младите букове, чиито клони се бяха сплели подобно шатра и не пропускаха слънчева светлина.

Разбира се, жителите на Гранада от учтивост бяха избрали за младия крал измежду двадесетте — тридесетте дворци в града точно този чертог, към който води сенчест път — от портите на Гранада, където започват владенията на Алхамбра, до Портите на правосъдието, които отвеждат в крепостта — и се бяха погрижили слънчевите лъчи да не го заслепяват; и ако не беше шумната песен на цикадите и резливото цвърчене на щурците, тук на шестдесет левги от Африка, кралят можеше да си представи, че се е озовал в прохладните сенчести гори на скъпата на сърцето му Фландрия^[3].

Но той напразно би дирил из цяла Фландрия такива порти, каквито в края на 1348 година от християнското летоброене бе заповядал да издигнат крал Юсуф Абдула Хаджар и чието име — а те се наричат Порти на правосъдието — се дължи на обичая мавританските крале да раздават правосъдие от верандата на двореца си.

Ние ги наричаме порти, а по-правилно би било да ги наречем „кула“, тъй като те са истинска кула — четириъгълна, висока, прорязана от голяма арка с формата на сърце; над арката кралят дон Карлос би могъл да съзерцава един вид пример за непостоянството на житейската съдба — мавританското изображение на ключ и ръка, и ако край дон Карлос се намираше мъдрият му наставник Адриан Утрехгски, той щеше да му разтълкува, че ключът символизира една сентенция от Корана, която започва така: „Той отвори“, а протегнатата ръка пази от „уруки“, причинили доста злини на арабите и неаполитанците. Но ако кралят се обърнеше не към кардинал Адриан, а към което и да било хлапе, при това по маслинено смуглото му лице, огромните кадифени очи и гърления глас щеше да се досети, че момчето принадлежи към мавританското племе, което много скоро той, дон Карлос, ще започне да преследва, а приемникът му — Филип II^[4] — окончателно ще прогони от Испания, та малчуганът, навел очи и пламнал от смущение, щеше да му отговори, че ръката и ключът са издълбани в памет на словата на древен пророк, предсказал, че Гранада ще падне в ръцете на християните едва когато ръката вземе ключа.

И набожният крал Карлос щеше да се прекръсти и презрително да се подсмихне на всички тези лъжепророчества, които господът на християните безпощадно бе опровергал благодарение на блестящата победа на Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска — неговите дядо и баба.

След като минеше през тези, тъй да се каже, небесни порти, тъй като отдолу изглежда, че те сякаш водят направо в небето, кралят дон Карлос щеше да се озове на широкия площад Лос Алхибес и без да слиза от коня си, щеше да приближи ниския зид, за да хвърли поглед към мавританския град, потънал в море от зеленина, град, чужд за него, в който той се отби само за няколко дни; на дъното на долината кралят щеше да види река Даро, прекосяваща Гранада, и Хенил, заобикаляща града — Хенил, която искри като сребро, и Даро, която блести като злато^[5], щеше да проследи с поглед накъде текат двете реки по широката долина, запазила старото си име „Вега“, проправяйки си път през гъсталаци от кактуси, шамфъстък и олеандри; ту тук, ту там реките изчезват и отново се появяват, гънейки се като тънки, блестящи нишки, подобни на копринените паяжини, които есенните ветрове откъсват от вретеното на Божията майка.

А засега по широкия площад край водоскока, заобиколен с мраморна ограда, се разхождат благородниците — всички очакват пристигането на крал дон Карлос, което ще стане, когато от кулата Вела удари точно два часа. Тук има носители на титлата rico hombre — титла, която дон Карлос ще замени със званието испански гранд, както ще замени с „величество“ по-неблагозвучното „височество“, с което до този момент се бяха задоволявали кралете на Кастилия и Арагон, има тук и „донове“, и „сеньори“, само че прадядовците на тези „дон“ са били приятели на Сид Кампеадор, а прадедите на сеньорите са били близки на Пелагий, като при това и най-незначителният сред тях — разбира се, става дума за имоти, защото по произход всички се смятат равни — та и най-незначителният сред тях несъмнено смята себе си за толкова знатен, колкото е и това австрийско князче, което в техните очи е испанец, сиреч идалго само по линия на майка си Хуана Безумната, дъщеря на Исабела Католическа.

Да, всички тези стари кастилци^[6] не чакат нищо добро от младия крал, чийто немски произход си личи по външността му — червеникави коси, руса брада и издадена брадичка, характерни черти за принцовете от австрийския двор. Те не бяха забравили, че дядо му Максимилиян не положи кой знае какви грижи внукът му да получи испанския трон, затова пък трепереше за императорската корона и накара бременната майка на дон Карлос да се яви от Валядолид в Гент, където тя роди син, който по този начин стана не само кастилски инфант, но и фламандец. Убеждаваха ги, че щастливи предзнаменования са съпровождали раждането на детето-чудо, появило се на бял свят в неделя на 22 февруари 1500 година, в деня на Свети Матвей, че Рутильо Бениказа, най-големият астролог на века, му бил предсказал изключителна съдба по даровете, които поднесли на астролога кръстникът и кръстницата — принц Шимей и принцеса Маргарита Австрийска в деня, когато те (при това пред тях вървели шестстотин оръженосци, двеста конници и хиляда и петстотин факлоносци) преминали по килимите, постлани от замъка до катедралата, донесли новороденото на кръщене и го нарекли Карл в чест на дядо му по майка, на Шарл Бургундски^[7], наречен Смелия. Убеждаваха кастилците, че по даровете, които младенецът бе получил през този ден от кръстниците си (от Маргарита Австрийска — ваза от позлатено сребро, пълна със скъпоценни камъни, а от принц Шимей — златен шлем, увенчан с феникс), Рутиньо Бениказа бил предсказал, че на младенец, получил такива дарове, било съдено да стане владетел на страни, където добиват злато и брилянти, и че подобно на птицата, украсяваща шлема му, щял да стане феникс сред кралете и императорите; напразно ги бяха убеждавали в това — сега те клатеха глави, спомняйки си всички нещастия, съвпаднали с младенчеството на Карл и започнали още с появата му на бял свят, които сякаш решително опровергаваха блестящото предопределение, което според тях му отреждаха само угодниците и ласкателите, но не и далновидните хора.

Испанците имаха известни основания да се съмняват, тъй като в годината, когато се бе родил младият принц, майка му още по време на бременността започна да проявява първите признаци на болестта, с която тя безрезултатно се бори дванадесет години — заради този недъг историята й бе отредила скръбното прозвище Хуана Безумната; тъй като шест години след раждането на инфанта, също на 22-ри и също в неделя, в ден, когато всичко би трябвало да бъде благоприятно за Карл, баща му Филип Красивия, чиито любовни похождения бяха подлудили ревнивата и нещастна Хуана, и тъй, Филип Красивия бе отишъл на закуска край Бургос в замъка, подарен от него на един от фаворитите му — Хуан Мигел, а след закуска започна игра на топка и, разгорещен, поиска чаша вода, която му подаде някакъв непознат, който не беше от свитата на краля, нито пък от семейството на дон Мануел, и тъй, кралят пресуши чашата и тозчас усети болка в стомаха, но това не му попречи още същата вечер да се върне в Бургос, а на следния ден да излезе, защото се опитваше да се пребори с болестта, но не той победи недъга, а недъгът победи него, и то така, че във вторник кралят легна на легло, в сряда напразно се опиташе да стане, в четвъртък загуби говора си, а в петък, в единадесет часа сутринта, предаде Богу дух.

Няма защо да казваме, че бе сторено всичко, за да открият непознатия, подал чашата вода на краля. Но непознатият така и не се появи, а всичко, което се разправяше по онова време, приличаше повече на измислица, отколкото на истина. Разказваха например, че сред многобройните любовници на Филип Красивия имало циганка на име Топаз, която всичките й сънародници смятали за продължителка на рода на Савската царица, че циганката уж била сгодена за циганския княз, но се влюбила в крал Филип Красивия — а както си личи по прозвището му, той бил един от най-красивите мъже не само в Испания, но и в целия свят — отхвърлила любовта на знатния циганин и той си отмъстил, като подал на крал Филип чаша ледена вода и точно това причинило смъртта му.

Така или иначе, дали е бил убит, или е починал от естествена смърт, но кончината му бе фатален удар за нещастната Хуана: пристъпите й на лудост и дотогава бяха чести, а сега тя съвсем загуби разсъдъка си. Не искаше да повярва в смъртта на съпруга си; въобрази си, че е заспал — очевидно околните бяха решили да не й разкриват истината — сама го премени, като избра дрехите, които според нея му отиваха най-много, облече го в камизола от сърмен брокат, обу му яркочервени панталони, наметна го с пурпурна мантия, подплатена с хермелин, обу го с черни кадифени ботушки, увенча главата му с корона над баретата, заповяда да пренесат тялото му на пищното ложе и нареди цяло денонощие да държат вратите на двореца отворени, за да може всеки да се увери, че кралят е жив, и да му целуне ръка.

Най-сетне успяха да я отведат, балсамираха починалия, положиха го в оловен ковчег, след което Хуана, внушила си, че съпровожда спящия си съпруг, придружи ковчега до Тордесиляс, в кралството Леон, където го оставиха в манастира Санта Клара.

Така се сбъднаха предсказанията на една врачка, която в часа на пристигането на Максимилияновия син от Фландрия в Испания поклатила глава и рекла; „Кралю Филип Красиви, предсказвам ти, че мъртъв ще изминеш повече по пътищата на Кастилия, отколкото жив.“

Но Хуана не губеше надежда, че един прекрасен ден мъжът й ще стане от смъртния одър, затова не позволи да спуснат ковчега в гробницата, а заповяда да го положат насред клироса върху поставка и четирима алебардисти денонощно стояха на стража до него, а четирима францискански монаси, коленичили до четирите ъгли на подиума, неспирно четяха молитви.

Тъкмо тук, две години преди описваните събития, крал дон Карлос — той пристигна в Испания от Флеминг, прекосявайки океана с тридесет и шест кораба и слезе във Вилявисьоса, повтаряме, че тук се яви кралят дон Карлос и видя лудата си майка и починалия си баща.

Тогава благочестивият син нареди да отворят ковчега, затворен преди единадесет години, склони се над трупа, облечен с пурпурна мантия и превъзходно съхранен, целуна го по челото с важен и безстрастен израз, след това се закле на майка си, че до края на живота си няма да се нарече крал на Испания, потегли за Валядолид и нареди да го венчаят с царството му. В чест на коронацията бяха устроени пищни празненства и турнири, в конните боеве с копия взе участие и самият крал, но в борбите след конните боеве бяха ранени осем сеньори, двама от които смъртоносно, и кралят се зарече никога повече да не разрешава турнири.

Впрочем много скоро се намери повод за истинско сражение, а не за развлекателни боеве с копия: Сарагоса заяви, че иска за крал испански принц и няма да отвори вратите си пред фламандския ексхерцог.

Дон Карлос изслуша новината без каквито и да било признаци на вълнение. Само за миг сините му очи се замрежиха и клепачите му трепнаха и тутакси с обикновения си равен глас даде заповед войските да нападнат Сарагоса.

Младият крал се разпореди да сринат градската порта с оръдейни изстрели и влезе в града с гола шпага, а след него се точеше върволица от топове и горящи фитили, топовете, които от първия ден на своята поява бяха заслужили името си: „Последен довод на кралете.“

И тъкмо от Сарагоса полетяха безпощадните му заповеди да се ликвидират разбойниците. Тези заповеди браздяха Испания надлъж и шир подобно на Юпитерови мълнии.

Разбира се, този, на когото бе съдено да стане император Карл V, под „разбойничество“ подразбираше преди всичко размирици. И затова мрачният младеж, деветнадесетгодишният Тиберий^[8], не прощаваше на онези, които не изпълняваха разпорежданията му.

Така в ежедневна борба изминаха две години, времето течеше в празненства, в сражения, но ето че на 9 февруари в Сарагоса пристигна вестоносец. Заради студовете и кишата той се бе забавил от Фландрия цели двадесет и осем дни с вестта, че император Максимилиян е умрял на 12 януари 1519 година.

Император Максимилиян бе незначителна личност и се бе издигнал благодарение на съвременниците си. Беше се старал да се изравни с Франциск I^[9] и Александър VI^[10].

Папа Юлий II^[11] казваше: „Кардиналите и курфюрстите допуснаха недоглеждане: кардиналите ме нарекоха папа, а курфюрстите нарекоха Максимилиян император, а трябваше аз да съм император, а Максимилиян — папа“.

Смъртта на императора хвърли младия крал в неописуем смут. Ако бе присъствал на кончината му, ако и двамата далновидни политици, при това щеше да ръководи по-младият, но моста, прехвърлен от земята към небето, бяха пристъпили заедно няколко крачки и по-младият щеше да подкрепи по-стария, ако бяха спрели по пътя към смъртта, щяха да нахвърлят план за действие на този, който бе длъжен да се върне към живота, и тогава Карл със сигурност щеше да бъде избран за император. Но нищо не можаха да предприемат — смъртта бе внезапна и неочаквана и дон Карлос, лишен от поддръжката на кардинал Хименес, починал наскоро заобиколен от алчните и хищни фламандци, които за три години се бяха изхитрили да изстискат от многострадалната Испания един милион и сто хиляди дуката, крал дон Карлос, навлякъл си омразата на цяла Испания, която щеше да обогати в бъдеще, но която засега разоряваше, не се реши да замине, опасявайки се за положението си, тъй като недоволството от поведението му все повече растеше. Той би заминал за Германия, но не беше сигурен, че ще го изберат за император, затова пък беше уверен, че ако напусне Испания, вече нима да бъде крал.

Мнозина го съветваха да се качи без отлагане на кораба и да напусне страната. Но наставникът му Адриан Утрехтски имаше друго намерение. Борбата се водеше между Карлос и Франциск I, краля на Франция.

И крал дон Карлос така и не замина, но отпътуваха най-ревностните му привърженици, на които бяха дадени кралски пълномощия.

Скришом изпратиха вестоносец при папа Лъв X^[12]. Какви нареждания бе получил този вестоносец? Може би ще научим по-късно.

През това време да не би пратеникът, комуто бе заповядано да донесе на краля известия как са минали изборите за император, да изгуби двадесет и осем дни за път, дон Карлос обяви, че се кани да се разходи из южните провинции, да посети Севиля, Кордова и Гранада.

Пратеникът трябваше само да прекоси Швейцария, да се качи на кораб в Генуа и да стигне до Валенсия или Малага. Дванадесет дни след изборите дон Карлос вече щеше да знае резултатите.

И в този момент му съобщиха, че в планините Сиера Невада и Сиера Морена върлуват разбойници.

Той пожела да проучи дали са разбойници, или бунтовници, затова заповяда да прочистят планините и точно по местата, където се разпореждаше Салтеадор, заповедта бе изпълнена тутакси: в планината бе запален пожар.