Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Salteador, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Steis (2014)
Корекция
tzvetomila (2014)

Издание:

Александър Дюма. Разбойникът

Френска. Първо издание

Редактор: Бойко Киряков

Художник на корицата: Слав Даскалов

Худ. редактор: Румен Ракшиев

Техн. редактор: Симеон Айтов

Коректор: Стефка Прокопова

 

Формат: 84х108/32. Печ. коли 12.

ИК „Едем 21“, София,

ДФ „Балкан прес“ — София

История

  1. — Добавяне

XIII
Дон Руис Де Ториляс

Докато в планината пламтеше огънят, Гранада очакваше пристигането на краля.

Както вече споменахме, тържеството бе определено за два часа след пладне, няколко минути преди това от кулата Вела щеше да се чуе сигналът, а засега, докато внукът на Исабела и Фердинанд още не се бе появил подобно на конна статуя в рамката на Мавританската порта, сеньорите от знатните семейства на Андалусия се разхождаха по площад Лос Алхибес.

Благородниците се разхождаха сами или по двама, а щом се съберяха заедно, високо разговаряха или си шепнеха в уединение; сред тях изпъкваше човек с необикновено гордо и едновременно с това тъжно лице.

Той седеше на ръба на беломраморната ограда край водоскока в средата на площада и се взираше в небето с леко отметната глава; беше с една от онези широкополи филцови шапки, от които съвременните „сомбрера“ са взели името, без да имат същата форма. Посивели къдри падаха на плещите му, прошарената му брада бе подстригана на четириъгълник, а на шията му висеше орден с формата на кръст — с такива кръстове Исабела и Фердинанд собственоръчно награждаваха доблестните участници в победата над маврите след падането на Гранада. Вглъбеният вид на човека, потънал в тягостни мисли, отблъскваше безцеремонните зяпачи и безгрижните бъбривци, но все пак някакъв мъж приблизително на същите години — каним се да опишем и него — го загледа, за да се убеди, че не се е припознал.

Но ето че старецът сне шапката си и тръсна глава, сякаш за да прогони тъгата, пред която се огъват дори и силните духом, и това движение разсея всички съмнения на онзи, който го наблюдаваше.

Непознатият пристъпи към стареца с шапка в ръка и каза:

— Смятам себе си за ваш приятел още от детските си години и, наистина, щеше да е осъдително от моя страна да видя мъката ви, без да ви протегна ръка и да попитам: „Дон Руис де Ториляс, с какво мога да ви бъда полезен? Заповядайте!“

При първите му думи дон Руис вдигна глава, позна го и произнесе:

— Много съм ви признателен, дон Лопес д’Авила. Да, наистина сме стари познати. И предложението ви доказва, че сте ми истински приятел! А вие все още ли живеете в Малага?

— Да, както и преди. И знайте, че наблизо или надалеч — и в Малага, и в Гранада, винаги можете да разчитате на мен.

Дон Руис се поклони.

Кога тръгнахте от Малага и кога видяхте моя, а и вашия, разбира се, стар приятел — дон Иниго?

— Срещаме се всеки ден. И чух от сина си дон Рамиро, че вчера дон Иниго с дъщеря си благополучно бил пристигнал тук, след като избягнал голяма опасност в планините, където го заловил Салтеадор.

Дон Руис пребледня и затвори очи.

— Значи са успели да се спасят? — попита той след известно време, превъзмогнал слабостта си с голямо усилие на волята.

— Да ви кажа, този разбойник — той най-безсрамно нарича себе си дворянин — се е държал с тях като истински принц; синът ми разказа, че ги бил пуснал без откуп и дори без всякакви условия, а това е много странно, тъй като дон Иниго е най-богатият дворянин в Андалусия, а доня Флора — най-красивото момиче.

Дон Руис въздъхна с облекчение.

— Виж ти, как е постъпил! Още по-добре!

— Аз ви занимавам само със сина си дон Рамиро и все забравям за вашия син, за дон Фернандо. Той още ли пътешества?

— Да — едва чуто отвърна дон Руис.

— Ето подходящ случай да го настаните при двора на новия крал, дон Руис. Вие сте един от най-знатните благородници на Андалусия и ако помолите крал дон Карлос за такава добрина, той, макар и обкръжен от фламандци, сигурно ще се съгласи по политически съображения.

— Аз наистина искам да помоля крал дон Карлос за едно благодеяние, но се съмнявам дали ще склони — отговори дон Руис.

В този момент на кулата Вела удари два часа.

Двата удара, звъннали във въздуха, обикновено възвестяваха, че водата в градските канали е пусната. Но този път те означаваха и друго. Щом водата рукна по каналите, шурна от водоскоците, заклокочи в басейните, тръбни звуци известиха, че кралят се изкачва по склона на хълма Алхамбра и всички се втурнаха към Портата на Йосиф, за да бъдат там в мига, когато кралят ще слезе от коня си.

Дон Руис остана сам на площада, но сега стоеше прав.

Звуците от фанфарите се усилиха, възвестявайки, че кралят е изкачил хълма и приближава. Най-сетне кралят се появи на висок боен кон, покрит с броня като за битка. Самият Карл беше в доспехи със златни инкрустации. Затова пък беше гологлав, сякаш искаше да порази испанците с това, колко малко е испанското в него.

И наистина, както вече казахме, синът на Филип Красивия и Хуана Безумната не притежаваше нито една кастилска черта, целият му облик се състоеше, ако може да се изразим така, от чертите на австрийския двор. Беше среден на ръст, широкоплещест, главата му сякаш бе потънала в раменете, косите му бяха червеникави, късо подстригани, брадата му — руса, очите сини, леко примижали, носът орлов, устните — алени, а брадичката — издадена; стараеше се да държи главата си високо вдигната и изправена — изглеждаше така, сякаш я подпира стоманен нашийник. Когато вървеше, изглеждаше сякаш носи тежък товар, но затова пък, яхнеше ли кон, целият му облик тутакси се променяше — беше отличен ездач и ловко управляваше коня и колкото по-буен бе конят, толкова по-превъзходно се държеше ездачът.

Разбираемо е, че властелин, външно с нищо не напомнящ дон Педро[1] или дон Енрике, или дон Фердинанд, макар по душа да им приличаше, тъй като беше жесток като първия, двуличен като втория и властолюбив като третия, но изглеждащ като същински Хабсбург, не би могъл да предизвика бурни възторзи у испанците, особено сред дворяните на Андалусия.

Затова, когато той се появи, фанфарите зазвучаха още по-силно, може би не в чест на внука на Исабела и Фердинанд, а за да скрият с тръбния си глас мълчанието на тълпата.

Кралят хвърли студен, равнодушен поглед на хората и към площада, без да покаже ни най-малка почуда, въпреки че и хората, и пейзажът му бяха напълно непознати, после спря коня си и слезе, съвсем не от желание да постои сред народа, а само защото така изискваше церемониалът — просто бе дошло предварително определеното време да се спеши.

Той дори не вдигна глава, не си даде труд да погледне прекрасните мавритански порти, под които минаваше, не извърна глава да прочете надписа на страничния параклис, който гласеше, че на 6 януари 1492 година[2] дядо му Фердинанд и баба му Исабела са минали през тези порти, в сърцето на Испания, опиянена от триумфа на своите крале, преминали са сякаш за да проправят тържествено пътя, по който след двадесет и седем години щеше да мине самият той — важен и мрачен, обграден с безмълвната почит, която съпровожда кралете, за чиито достойнства още никой нищо не знае, но затова пък на всички са известни недостатъците им.

Бе обладан от една-единствена мисъл, тя не му даваше покой, клокочеше като вода, която кипи в бронзова съдина, без да се излива навън — преизпълваше го фанатичното желание да стане император и мислеше само за това.

Пък и какво да видят очите на честолюбеца, устремени през пространството към град Франкфурт[3], където в изборните зали се бяха събрали курфюрстите и накъдето бяха отправили поглед и помисли папата, кралете, принцовете и всички управници на този свят заедно с крал Карл.

„Ще станеш ли император, а това значи — толкова велик, колкото е папата, и по-велик от кралете?“ — гласът на честолюбието непрекъснато звучеше в душата на дон Карлос. Какво значение имаха човешките гласове, когато в него непрестанно звучаха тези думи?

Както вече отбелязахме, не по повелята на сърцето си, а само заради етикета кралят слезе от коня и приближи към заобиколилите го дворяни. И фламандската свита тозчас последва примера му.

Свитата му се състоеше от кардинал Адриан Утрехтски, кралския наставник, от граф Шивр, първи министър, граф Лашау, граф Порсиан, сеньор де Фурнес, сеньор де Борен и от холандеца Амерсдорф.

Но още докато беше на коня си, дон Карлос забеляза, макар и да говореха, че очите му били мътни и празни, група благородници, които стояха с шапки на главите, докато останалите бяха гологлави. Изглеждаше като че ли само тези хора привлякоха вниманието му.

— Ricos hombres — изрече той, обръщайки се към тях, и с жест им заповяда да заемат мястото си в свитата му след фламандските благородници.

Андалуските сеньори се поклониха и заеха местата си, посочени от краля. Изглеждаха като хора, принудени безропотно да се подчиняват на повелите.

Кралят закрачи отпред и се насочи към Алхамбра — ако човек гледа от площад Лос Алхибес, вижда огромно четириъгълно здание с една врата и без прозорци.

Дон Карлос беше гологлав, след него вървеше паж и носеше шлема му.

Пътят пред него бе свободен, всеки зае такова място в свитата, което съответстваше на званието му. Само един човек остана на пътя, без да свали шапката си.

Кралят се правеше, че не го забелязва, но не го изпускаше от очи и навярно щеше да го подмине, без дори да извърне глава към мъжа и без да спре, ако човекът с шапка не бе превил коляно, когато кралят приближи.

Кралят спря.

— Вие rico hombre ли сте? — попита той.

— Да, господарю.

— От Арагон или от Кастилия?

— От Андалусия.

— Имате ли мавърска кръв?

— В жилите ми има само стара християнска кръв.

— Името ви?

— Дон Руис де Ториляс.

— Станете и говорете.

— Само кралят трябва да чуе какво имам да му кажа.

— Всички да се дръпнат — нареди кралят и направи заповеден жест.

И всички се дръпнаха така, че да не чуват, образува се полукръг, пред който стояха дон Карлос и rico hombre дон Руис де Ториляс.

— Говорете — произнесе кралят.

Бележки

[1] Очевидно Дюма има предвид Педро Жестокия (1334–1360), крал на Кастилия и Леон. — Б.пр.

[2] Денят, в който войските на Фердинанд Католика превземат Гранада (грешка на Дюма: 4 януари). — Б.пр.

[3] (на Майн) Град в Германия, в който от XII век се избирали и коронясвали императорите. — Б.пр.