Александър Дюма
Разбойникът (18)

XVIII
Братът и сестрата

Известно време след смъртта на майка ми циганите намислиха да се преместят другаде. Мама я нямаше и те решиха да ме изберат за своя кралица. Дойдоха да ми съобщят решението на старейшините и да поискат съгласието ми. Съгласих се, но им заявих, че таборът е свободен като птица и може да чергарува, където си поиска. Но аз няма да мръдна оттук и няма да изоставя надгробния камък, под който почива мама.

Съветът на старейшините се събра. Подразбрах, че се канят да ме отведат насила. В навечерието, преди циганите да отпътуват, пренесох в пещерата фурми и се скрих. А вечерта, когато циганите се канеха да осъществят намерението си да ме откарат насила, издирванията им се оказаха напразни. Ето как ми помогна предвидливата ми майка: имах сигурно, непристъпно скривалище, потулено от чужди очи.

Циганите не искаха да тръгват без мен, аз пък реших да остана в скривалището си, докато не заминат. Те се забавиха цял месец. И през цялото време излизах от пещерата само нощем. Берях диви плодове и от скалистия връх гледах горят ли още огнищата в табора, все още ли са там циганите.

Една нощ огньовете изгаснаха. Може би това бе хитрост — циганите се надяваха да ме подмамят някъде на открито и там да ме хванат. Скрих се в гъстия храсталак и оттам наблюдавах пътя — и така — до разсъмване.

На сутринта видях, че палатките ги няма, а пътят е пуст. Но все пак се боях да сляза и отложих всичко за през нощта.

Падна мрак, нощта беше тъмна, безлунна, само звездите блещукаха на почти черното небе. Но ние, циганите, сме деца на нощта и погледът ни пронизва и най-непрогледната тъма. Спуснах се към пътеката — от другата й страна беше надгробният камък на майка ми. Приближих се и коленичих. Докато се молех, се раздаде чаткане на копита. Това едва ли беше циганин. Чаках спокойно. Нощем в планината не съм се страхувала дори от циганите.

Конникът излезе на пътеката и в същия миг аз свърших молитвата си и станах. Ездачът изглежда ме взе за привидение, възкръснало от гроба, извика, прекръсти се, препусна галоп и изчезна.

Това беше просто пътник. Чаткането на копитата заглъхнаха, нощта отново ме обгърна с мълчанието си. Дочувах обикновените за планината звуци — скършва се клон, падат камъни, вият диви животни, обажда се нощна птица. Бях сигурна, че наоколо няма жива душа.

И тъй, циганите заминаха. Когато се зазори, се уверих, че е така и сякаш товар падна от плещите ми. Бях свободна. Планината ми принадлежеше, Сиера Невада беше моя.

Така си живях спокойно няколко години, без недоимък, хранех се като птичка божия с диви плодове, ручейна вода, с чистия нощен въздух, утринната роса, слънчевите лъчи. Бях висока колкото мама и носех нейните дрехи, имах си предостатъчно скъпоценности и все пак нещо не ми достигаше — нямах си приятелка, спътница.

И веднъж отидох в Алама и си купих козичка. Върнахме се заедно в планината. Докато ме нямало, направили от къщата ми странноприемница. Съдържателят все ме разпитваше коя съм и аз му разказах за себе си, но премълчах къде живея. Той непрекъснато ме подпитваше често ли минават пътници оттук.

Лека-полека благодарение на страноприемницата в планините отново започнаха да се мяркат хора. Грубоватите постоянни посетители на гостилницата бяха същински диваци. Плашеха ме и аз се настаних в убежището си сред гората, в планините. То беше близо до недостъпна скала, от която наблюдавах странноприемницата и пътя.

Из гората понякога се носеха странни звуци — ту изстрели, ту яростни възгласи, ту зов за помощ. Вместо циганите из планината плъзнаха разбойници.

Не познавах законите на обществото, нямах представа кое е добро и кое — лошо. Но виждах, че в природата силните надвиват слабите и си бях внушила, че хората, които сега обитаваха планината, постъпват както и гражданите.

Но разбойниците все повече и повече ме плашеха и гледах да се държа настрана от тях.

Веднъж, както обикновено, бродех из дивите кътчета на Сиерата; козичката припкаше от скала на скала, а аз си проправях път след нея, но малко по-надалеч и току се спирах да откъсна някой плод или тревичка. Неочаквано чух милата си и вярна спътница жално да блее. Блеенето заглъхваше и се отдалечаваше. Изглеждаше сякаш някой я отвлича, че я отнася някакъв вихър, че не й стигат силите и тя ме вика на помощ.

Затичах се натам, откъдето идваше нейният жален зов. Но ето че на около половин миля от мен се чу изстрел, над гъсталака се изви дим и щом го видях и чух изстрела, се хвърлих натам, без да мисля, че и мен ме застрашава опасност.

Дотичах до мястото, откъдето се разнесе изстрелът от аркебуз и още се синееше пушекът, и зърнах козичката си: тя креташе насреща ми, накуцваше, обляна в кръв — очевидно бе ранена в шията и плешката. Но като ме съзря, не се приближи, а се извърна назад, като че ли молеше да я последвам. Доверих се на усета й, разбрах, че нищо не ме заплашва и тръгнах подир нея.

Насред поляната стоеше красив младеж на около двадесет и пет години и подпрян на аркебуза си гледаше една вълчица — тя лежеше на земята и конвулсивно потрепваше. Всичко ми се изясни: вълчицата беше грабнала козичката ми и я беше повлякла, навярно отнасяше плячката си на малките. Младият ловец бе видял дивия звяр и бе го застрелял. Раненият хищник бе пуснал козичката и тя бе дотичала при мен, а после ме бе довела при спасителя си.

И колкото повече наближавах младежа, все по-непреодолимо ставаше странното вълнение, което ме обзе. Стори ми се, че се е случило нещо свръхестествено: непознатият беше красив като баща ми. Той също ме гледаше смаяно, сякаш се съмняваше, че съм от плът и кръв, навярно ме взе за дух на водите, цветята и снеговете, за когото разказват легенди из нашите планини.

Той очевидно изчакваше аз да го заговоря първа, искаше да разбере от думите ми, от звука на гласа ми, от жестовете ми коя съм. И изведнъж ме осени внезапно прозрение, макар да нямаше видима връзка между настоящето и миналото. Уж нямаше защо да си припомням миналото, но внезапно се сетих какво бе станало преди пет години: пред очите ми възникна една картина — какво каза умиращата ми майка, озарена от предчувствието за смъртта си, тя се бе приповдигнала на леглото и сочейки някаква фигура, мярнала й се в здрачината, бе произнесла две думи. Сякаш дочух гласа й, ясен и отчетлив, и думите, същите думи, които тя произнесе тогава. И два пъти високо повторих: „Дон Фернандо, дон Фернандо“ — като че ли се поддавах на някакъв порив, без дори да се замислям какво говоря.

„Какво?“ — смая се младежът. — „Откъде знаете името ми. Та аз ви виждам за пръв път.“

И ме гледаше, както ми се стори, някак ядно, все едно, че вярваше, че съм свръхестествено създание.

„Вие наистина ли се казвате Фернандо?“ — попитах го.

„Е, вие и сама знаете, щом ме нарекохте така, когато се здрависахте с мен.“

„Произнесох името ви по някакво вдъхновение, още щом ви видях. Но не зная нищо за вас.“

И му разказах как умиращата ми майка бе изрекла това име, как то се бе врязало в паметта ми и сега неочаквано се бе отронило от устните ми.

Не разбирам дали това бе внезапно впечатление, или действително съществува някаква връзка между миналото и бъдещето, а може би самата съдба ми подсказа името му, но от този миг се влюбих в него, обикнах го не така, както се влюбваш в случайно срещнат човек, който неочаквано обсебва мислите ти за известно време, а както се обича човек, който си има свой, различен от твоя живот, но рано или късно кръгът се затваря и вашите съдби се съединяват, сливат се, както се съединяват и сливат водите на ручеите; те поемат от изворите си, спускат се от планините, текат по различни склонове, но изведнъж сякаш се хвърлят в обятията си.

Не зная какво чувстваше той, но от този ден заживях неговия живот.

Така изминаха две години и Фернандо стана жертва на жестоко преследване. Тогава чух, че сте пристигнали в Андалусия. Повярвайте ми, ако той умре и аз ще си отида леко и почти без страдания.

Завчера дон Иниго и дъщеря му преминаха през планината. Известно ви е, ваше величество, какво се случи с тях.

Дон Карлос както винаги гледаше с някак невиждащи очи, но кимна утвърдително.

— След тях надойдоха войници — продължи момичето — те разпръснаха хората на Фернандо и за да не губят време да го преследват от връх на връх, подпалиха пожар в планината и ги обкръжиха с огнен обръч.

— Ти каза „ни“, момиче?

Да, казах „ни“, ваше величество, защото бях с него вече ви казах, че живея неговия живот.

— Е, и какво стана? — запита кралят. — Нали главатарят на разбойниците се бил предал, арестували го и го хвърлили в затвора?

— Дон Фернандо е на сигурно място, в пещерата, която ми завеща майка ми.

— Но не може цял живот да живее в гората. Гладът ще го прогони от скривалището му и той ще попадне в ръцете на моите войници.

— И аз това си помислих, ваше величество — промълви Хинеста, — тъкмо затова взех пръстена и пергамента и дойдох да искам среща с вас.

— А когато си дошла, си разбрала, че съм отказал да помилвам Салтеадор отначало на баща му, дон Руис де Ториляс, а после и на върховния съдия — дон Иниго, така ли?

— Да, научих и това още повече затвърди решението ми да проникна при краля. Казах си: „Дон Карлос може да откаже на чужд човек, който го заклева да даде помилване в името на човечността и милосърдието, но дон Карлос не ще откаже на сестра си, която го заклева в бащиния гроб!“ Кралю дон Карлос, сестра ти те заклева в името на Филип — нашия баща — да помилваш дон Фернандо де Ториляс.

Хинеста произнесе тези думи с чувство за собствено достойнство, макар да бе коленичила пред краля.

А той я наблюдаваше как стои в тази почтителна поза и по лицето му не можеше да се прочете какво става в душата му.

— Знай тогава — произнесе той след минутно мълчание, — помилването, за което ме молиш, е в ръцете ми, въпреки че се бях заклел да не помилвам никого. Но трябва да изпълниш две условия.

— Значи ще ми дадеш документ за помилването му? — зарадва се девойката и се опита да хване ръката на краля и да я целуне.

— Почакай, момиче, недей да ми благодариш, преди да научиш какви са условията.

— Слушам те, о господарю мой! Чакам, братко мой! — възкликна Хинеста, вдигна глава и загледа Карлос с неописуема усмивка на радост и преданост.

— И тъй, първото условие. Връщаш ми пръстена, унищожаваш пергамента и ми се заклеваш да не казваш за царския си произход, за който те са единственото доказателство.

— Господарю — отвърна момичето, — пръстенът е на ръката ви, пазете го, държите пергамента — скъсайте го, кажете думите на клетвата и аз ще ги повторя. А какво е второто условие?

Очите на краля светнаха, но тутакси помръкнаха.

— Ние, хората, които стоим начело на църквата, имаме такъв обичай — продължи дон Карлос. — Когато помилваме някой голям грешник, изискваме едно: чиста, непорочна девица може да получи духовното му пречистване, ако се моли пред олтара на милосърдния Бог да го спаси. Можеш ли да ми посочиш такова невинно, непорочно създание, девица, която ще се подстриже за монахиня, ще се откаже от суетния свят, ще иде в манастир и денонощно ще се моли за спасението на душата на онзи, чиято телесна обвивка ще спася аз?

— Мога — отвърна Хинеста. — Посочете само манастира, в който да дам обет, и ще се подстрижа за монахиня.

— Да, но за това трябва да се внесе определена сума в манастира — тихо рече дон Карлос, сякаш се срамуваше да съобщи на Хинеста последното условие.

Хинеста горчиво се усмихна, измъкна от пазвата си малка кесия с герба на Филип Красивия, развърза я и изсипа в нозете на краля искрящите камъчета.

— Ето моята вноска — промълви тя. — Вярвам, че това стига. Мама често казваше, че тези диаманти струват милиони.

— Значи вие се отказвате от всичко? — запита дон Карлос. — От положението си, от бъдещото щастие, от земните блага, за да получите помилване за един разбойник?

— Отказвам се — отвърна Хинеста — и ви моля само за една добрина — позволете аз да му занеса документа за помилването.

— Добре — съгласи се дон Карлос. — Ще изпълня желанието ви.

И той отиде до писалището, написа няколко думи и сложи печат. После се приближи до Хинеста с бавната си и солидна походка и рече:

— Ето помилването на Фернандо де Ториляс, връчете му го сама. Той ще го прочете и ще види, че по ваша молба му се дарява животът, дарява му се честта. А когато се върнете, ще изберем по взаимно съгласие манастира, в който ще отидете.

— О, господарю! — възкликна девойката и му целуна ръка. — Колко сте добър и колко съм ви благодарна!

И леко като птица се спусна по стълбите, изтича през градината, напусна кралските покои. Портите на водоскока се захлопнаха след нея и тя се озова на площада. Струваше й се, че не върви, не тича, а се рее във въздуха, както става насън.

Когато тя излезе, дон Карлос грижливо събра диамантите и ги сложи в кожената кесия, скъпоценния пръстен и пергамента заключи в скришно ковчеже, прибра ключа и замислен за нещо, бавно, стъпало по стъпало слезе по стълбата.

Долу се сблъска с дон Иниго и го погледна смаяно, сякаш забравил, че трябва да се срещнат.

— Ваше величество — каза върховният съдия, — тук съм, защото ми наредихте да ви чакам. Имате ли да ми съобщите нещо?

Изглежда дон Карлос се напрегна да си спомни за каква работа става дума — той непрекъснато, неотстъпно бе зает с държавнически грижи, които сякаш заливаха всички други мисли, както непрестанният, нестихващ прибой залива брега.

— Да, да, прав сте — отвърна той. — Съобщете на дон Руис де Ториляс, че току-що подписах помилването на сина му.

И дон Иниго излезе на площад Лос Алхибес, забързан да съобщи на приятеля си дон Руис радостната новина. Кралят пък се отправи към Двора на лъвовете.