Александър Дюма
Разбойникът (20)

XX
Гостоприемство

Вече се беше стъмнило, когато Хинеста навлезе в планината.

Но засега няма да я настигаме, а ще встъпим в дома на дон Руис де Ториляс след върховния съдия на Андалусия.

Читателят навярно си спомня какво каза кралят на дон Иниго, когато излизаше с Хинеста от Мирадора на кралицата.

Дон Иниго въобще не се притесняваше с какво право Хинеста бе получила от краля помилването, което той бе отказал и на дон Руис, и на него самия, и тозчас се запъти към къщата на дон Руис, разположена на площад Виварамбла, близо до градските порти.

Читателят навярно си спомня и това, че докато дон Карлос се намира в столицата на мавританските крале, върховният съдия трябваше да отседне в Гранада и дон Иниго не искаше да престъпи думата, дадена на стария му приятел дон Руис да отседне в дома му и да приеме гостоприемството, което бившият му съратник му бе предложил още в Малага. Ето защо още на другия ден след пристигането си той се отправи заедно с дъщеря си към къщата на своя стар приятел с молба да ги приютят, както бе обещал да стори на дон Руис при срещата им на площад Алхибес.

Доня Мерседес беше сама вкъщи, тъй като дон Руис, както е известно, от зори чакаше краля на площад Алхибес.

Доня Мерседес все още беше хубава, макар отдавна да бе прехвърлила четиридесетте; наричаха я антична матрона, почитайки я за безукорния й, безупречен начин на живот и никому в Гранада не идваше на ум да опетни с подозрение съпругата на дон Руис.

Като видя дон Иниго, Мерседес тихо извика и стана; руменина покри бледите й страни и тутакси изчезна, прекрасното й лице пребледня още повече и чудно нещо: обхваналото я вълнение сякаш се предаде и на дон Иниго и едва след известно мълчание, докато доня Флора изумено местеше очи от баща си към доня Мерседес, повтаряме, след известно мълчание той си възвърна способността да говори и рече:

— Сеньора, налага ми се да прекарам няколко дни в Гранада — за пръв път след завръщането ми от Америка. Бих обидил стария си приятел, ако отседна в хотел или при познати, тъй като той ме посети в Малага, за да ме покани у дома си.

Сеньор — отвърна Мерседес, свела очи и опитвайки се напразно да овладее вълнението си, макар гласът й да трепереше, което порази доня Флора, — вие сте прав и ако бяхте постъпили така, дон Руис сигурно щеше да каже, че той самият или съпругата му изглежда са изгубили вашето уважение: разбира се, той щеше да е уверен, че вината не е негова и щеше да ме попита, както съдията разпитва обвиняем, дали не съм виновна аз.

— Да, сеньора — отговори дон Иниго, на свой ред свел очи, — освен напълно разбираемото желание да се срещна с приятел, когото познавам от тридесет години, тъкмо това е истинската причина… (и той натърти последните си думи) истинската причина да дойда.

— Чудесно, сеньор — усмихна се Мерседес, — настанете се у нас заедно с доня Флора; ще съм щастлива да я обградя с майчина любов, ако тя поне за миг ми разреши да си представя, че е моя дъщеря. Ще се помъча гостоприемството, оказано ви в дома на моя съпруг, да е достойно за вас, ако това е възможно при недоимъка, в който изпадна нашето семейство поради великодушието на дон Руис.

И Мерседес се поклони на дон Иниго и дъщеря му и излезе.

Говорейки за великодушието на мъжа си, доня Мерседес намекваше за онова, което дон Руис съобщи на краля — че се е разорил, защото е заплатил на семействата на убитите от сина му стражи и заради вноската в манастира, където бе постъпила сестрата на дон Алваро. Това великодушие бе още по-удивително и похвално, като се има предвид, че, както вече споменахме, дон Руис никога не бе проявявал гореща бащинска любов към сина си.

След като доня Мерседес излезе, в стаята се появи слуга, който отдавна живееше в къщата; той внесе позлатен бакърен съд, изрисуван в арабски стил и отрупан с плодове, сладкиши и вино.

Върховният съдия отстрани подноса с ръка, но доня Флора с непосредственост, присъща на децата и птиците, готови винаги да си хапнат нещо вкусно, разчупи сочен ален нар и накваси устни в неговия сок, устни, още по-свежи и по-алени от него, ако това въобще е възможно, и в течното злато, което се нарича херес.

Доня Мерседес се върна сред около четвърт час, по-точно открехна вратата и покани гостите да я последват. Бе отстъпила спалнята си на доня Флора, а дон Иниго бе настанен в спалнята на съпруга й.

Нито дон Иниго, нито доня Флора не помислиха да се извиняват за причиненото безпокойство: гостоприемството си имаше свои закони и ги уважаваха както тези, на които го оказваха, така и онези, които оказваха гостоприемството. Дон Иниго и доня Флора биха постъпили по същия начин, ако им се наложеше да приемат дон Руис и доня Мерседес.

Докато доня Флора се настаняваше в стаята на домакинята, дон Иниго влезе в спалнята на дон Руис, захвърли пътните си дрехи и се преоблече, бързайки при краля.

Вече го видяхме да върви в свитата на дон Карлос по площад Лос Алхибес, видяхме как се върна при дон Руис да му съобщи за пристигането си.

Вече знаем, че там, на площада, глашатаят извика върховния съдия от името на краля и че едва тогава дон Руис научи за назначението на приятеля си, за което останалите още не знаеха.

Дон Руис се прибра вкъщи в такова мрачно настроение, че жена му, като го видя отдалеч, не посмя да му се мерне пред очите, а се оттегли в стаята, разположена над спалнята й, и заръча на стария слуга Висенте да почака господаря си, да го извести за промените вкъщи и да го съпроводи до стаята, предназначена за него.

Кралят беше безпощаден, когато го препрати към върховния съдия, и дон Руис смяташе, че дори влиянието на самия дон Иниго не ще помогне за помилването на сина му.

Беше достатъчно само да погледнеш застиналото равнодушно лице на младия крал, за да разбереш, че зад мраморното му чело се крие гнездо на своеволие и упоритост; затова закъснението на дон Иниго не изненада стопанина, но го изуми появата на доня Флора — сияеща от радост, тя отвори вратата към неговата стая и към стаята на жена му и завика, обръщайки се ту към доня Мерседес, ту към него — дон Руис:

— О, елате по-бързо! Върна се татко и съобщи от името на крал дон Карлос за помилването на дон Фернандо!

Всички се събраха в гостната.

— Добра новина! Добра новина! — възкликна дон Иниго, като видя домакините. — Отворете вратата за щастието, защото то идва след мен.

— То ще бъде добре дошло, защото отдавна не е посещавало този дом — отвърна дон Руис.

— Велико е милосърдието Божие — благоговейно промълви Мерседес — и дори да бях на смъртно легло, сеньор, и да не виждах госта, за който ни съобщавате, пак щях да се надявам, че той ще пристигне навреме и ще бъде с мен при последния ми дъх.

И тогава дон Иниго им разказа за необикновеното произшествие с всички подробности — и за това, как кралят сурово му беше отказал, и за това, как очевидно бе дал съгласието си на същата молба на циганката, коленичила пред него и връчила му пръстен и пергамент.

Доня Мерседес, за която като майка беше от значение всяка подробност, засягаща сина й, да, доня Мерседес, без да знае какво бе разказал дон Иниго на дон Руис — как предния ден Салтеадор бе пленил и него, и дъщеря му — взе да разпитва за циганката.

В този момент доня Флора я хвана за ръка и произнесе думата, която толкова радваше слуха на доня Мерседес:

— Елате, мамо!

И жените се оттеглиха в стаята на доня Мерседес.

За да смекчи мъчителния разказ, доня Флора коленичи пред майката на Фернандо, опря се на коленете й и, загледана в очите й, със сключени ръце, разправи с присъщата си отзивчивост и сърдечност всичко, което им се беше случило в странноприемницата „При мавританския крал“.

Мерседес слушаше, затаила дъх, с полуотворени устни, трепвайки при всяка дума, ту ужасена, ту радостна, благодарейки на Бога, че страшният Салтеадор, за когото й бяха разказвали, без да знаят, че й е син, като за кръвожаден, безмилостен убиец, се бе държал добре и милосърдно с дон Иниго и дъщеря му.

От този миг в сърцето на доня Мерседес се зароди нежна любов към доня Флора; та нали майчината любов е неизчерпаема съкровищница, тъй като тя отдава всичката си обич на чедото си, но е готова да обича и онези, които обичат и него. И доня Флора, щастлива, изпълнена с нежност към майката на Фернандо, прекара вечерта, склонила глава на рамото й като на рамото на родна майка, а през това време двамата стари приятели се разхождаха по алеята пред къщата и сериозно разговаряха за това, какво ще донесе на Испания младият крал с червеникавите коси и русата брадичка, толкова различен от предшествениците си — кастилските и арагонските крале.