Александър Дюма
Разбойникът (5)

V
Доня Флора

Дон Иниго настигна Колумб на десет левги от Санта Фе и го убеди да се върне при двора на католическите крале. Мореплавателят се завърна обзет от досада и съмнения, но скоро добрата вест, донесена от дон Иниго, на която Колумб така и не беше повярвал, бе потвърдена от краля и кралицата.

И ето, получил всички подобаващи указания, Колумб замина за пристанище Палос^[1] — селце в устието на Тинто, близо до Уелва.

Фердинанд избра това пристанище не защото то се намира на брега на Атлантическия океан и това значително съкращава всички преходи, а само защото според присъдата, наложена на Палос, селото се задължаваше да снабди кралството с две каравели с пълна екипировка.

Така че на Фердинанд всичко това му струваше три хиляди крони — нямаше да има повече никакви разходи. Впрочем справедливостта ни задължава да отбележим: в началото на юни на Колумб бе съобщено, че благодарение на застъпничеството на Исабела, призната от всички за негова покровителка, му бе подарен и трети кораб.

Но преди това Фердинанд бе научил, че в резултат на настойчивите ходатайства на Бартоломе^[2] Колумб, брат на знаменития мореплавател, Хенрих VII^[3] е предложил на Колумб също толкова изгодни условия, каквито бе благоволила да му предостави Испания.

Междувременно дон Иниго изпрати приятеля си до Палос, получи по специален пратеник някакво писмо и се върна в Кордова, а Колумб му даде дума, че няма да напусне Испания без него и ще му съобщи на коя дата ще отплува.

Колумб много държеше на верния си приятел и не можеше да му откаже. И ето че на 1 юли 1492 година той уведоми дон Иниго, че ще излезе в морето на 3 август.

Младежът се яви на 2 август — още никой не беше го виждал толкова мрачен и в същото време толкова решителен.

И тъй, дон Иниго бе рамо до рамо с Колумб по време на първото плаване, раздели с него всички опасности. Той бе на палубата в нощта, когато дежурният матрос на борда на „Пинта“^[4] извика: „Земя!“. Той стъпи на остров Сан Салвадор, където го наобиколиха изумените туземци, мълчаливо втренчени в чужденците — пратеници на незнайни светове. Пръв слезе Колумб — той се възползва от почетното право да забие знамето на Кастилия в земята, която бе открил. Дон Иниго беше с него в Куба, в Сан Доминго, завърна се заедно с него в Испания през март 1493 година, отново отплува с него през септември същата година, не го задържаха в двора нито молбите на леля му, нито увещанията на кралица Исабела, нито обещанията на крал Фердинанд; заедно с Колумб той стъпи на Малките Антилски острови, на остров Доменика или с други думи — в Гваделупа, на островите Сент Кристофер и на Наветрените острови. Рамо до рамо с него се сражаваше той и против касиците^[5], и против разбунтувалите се колумбови моряци; и втория път се завърна заедно с Колумб, когато клеветите на врагове накараха прочутия генуезец да напусне земите си, за да се оправдае пред онези, които благодарение на него бяха станали най-богатите владетели в света. И на 30 май 1498 година отново замина заедно с Колумб на трето пътешествие, но вече не се завърна в Испания, а в презморските страни научи, че Колумб и брат му Бартоломе са изпаднали в немилост, разбра за заточението им и най-сетне за смъртта им.

Хората в Испания, които все още си спомняха, че на света съществува човек на име дон Иниго Веласко, през 1504 или 1505 подочуха слухове, че той уж бил проникнал навътре в континента, останал при двора на някакъв касик, оженил се за дъщеря му и получил от касика като зестра толкова злато, колкото събрала спалнята на младоженците; по-късно разправяха, че тъстът му умрял, а дон Иниго се отказал от короната, която местните жители му предлагали, след това мълвата съобщи, че е овдовял и живее заедно с красивата си дъщеря доня Флора.

И ето че три години преди описваните събития, малко след смъртта на крал Фердинанд, който се отблагодари на Колумб за доброто със затвор и мизерия, неочаквано се пусна слух уж дон Иниго Веласко пристигнал в Малага заедно с дъщеря си и че вместо баласт на кораба му били използвани кюлчета злато. Но кралица Исабела вече не бе между живите, не бе между живите и доня Беатрис; несъмнено никой не се интересуваше от дон Иниго, пък и той самият не се интересуваше вече от никого. Само един от приятелите му, дон Руис де Ториляс, пристигна в Малага да се срещне с него. Някога, преди двадесет и пет — двадесет и шест години, те заедно се бяха сражавали с маврите, заедно участваха в боевете за същата тази Малага, където отново им се случи да се срещнат. Приятелят му, живеещ в Гранада, убеждаваше дон Иниго да се премести там, но всичко беше напразно.

Трябва да отбележим, че осемдесетгодишният кардинал Хименес^[6], архиепископ на Толедо, провъзгласен за регент след смъртта на Фердинанд, като чу за богатството и честността на дон Иниго, когото тази двойна слава съпътстваше във всички странствания и се беше завърнала заедно с него, предложи на дон Иниго да се настани в Толедо, за да му помага в управлението на държавата и най-вече в решаването на въпроса, как новият крал дон Карлос да уреди отношенията между Испания и Западна Индия.

Ставаше дума за благото на страната и дон Иниго не се поколеба. Той напусна Малага, пристигна в Толедо заедно с дъщеря си и се зае с всички държавни въпроси по презморските земи заедно с кардинал Хименес и Адриан Утрехтски^[7] — бившия наставник на дон Карлос, когото самият крал дон Карлос бе изпратил в Испания.

Тримата регенти управляваха Испания почти цяла година. Но най-неочаквано стана известно, че дон Карлос е слязъл във Вилявисьоса, малко пристанище в Астурия, и е тръгнал за Тордесиляския манастир, където след смъртта на баща му, Филип Красивия — а той бе починал в петък, на 25 септември 1506 година — се намираше майка му Хуана, наречена Хуана Безумната^[8].

Когато дон Иниго научи новината, нищо не бе в състояние да го задържи в Толедо: той смяташе регентския съвет за излишен след пристигането на крал дон Карлос в Испания и както и да го разубеждаваха другите двама членове на Съвета, прости се с тях и се върна с дъщеря си в своето райско кътче — в Малага.

Заживя си безгрижно и беше вече решил, че никой не се нуждае от него, когато неочаквано в началото на юни 1519 година го посети вестоносец на крал дон Карлос и съобщи, че кралят е пожелал да посети южните испански градове — Кордова, Севиля и Гранада, и му нарежда да замине за там и да го чака.

Пратеникът му връчи папирусен свитък с кралския печат — ни повече, ни по-малко от указ за назначаването му на длъжността върховен съдия.

Назначението, както му пишеше самият дон Карлос, бе свидетелство за почтителното признание от страна на кардинал Хименес, за което той бе споменал в предсмъртните си часове, а също и от страна на Адриан Утрехтски не само на задълбочените познания на дон Иниго, но и на безукорната му и неподкупна честност, която трябва да служи на всеки испанец за неоспорим образец.

Дълбоко в душата си дон Иниго съжали, че трябва да напусне своето райско кътче в Малага, но се застяга за път: денят на заминаването дойде и той потегли заедно с доня Флора, без да подозира, че пред тях препуска дон Рамиро д’Авила, страстно влюбен в прелестната му дъщеря — младежът бе ловил погледите, хвърлени му през решетката на капаците, и се надяваше, че не й е съвсем безразличен.

Трима слуги съпровождаха дон Иниго: както вече казахме, те се движеха в колона — първият изпълняваше ролята на разузнавач, а другите двама прикриваха тила.

Между другото, ако се съди по слуховете, подобна охрана, пък и доста по-надеждна, по тези места съвсем не беше излишна: разправяха, че пътят е в ръцете на разбойници, че новият им главатар уж се отличавал с храброст, нечувана дори сред тези юнаци, че за една година ги бил превърнал в истински главорези и неведнъж начело на злодеите си достигал в набезите си чак до Малага, като се спускал по единия склон на планината, и до Гранада — по другия.

Никой нямаше представа откъде се бе взел главатарят на разбойническата шайка, никой не можеше да каже кой е, никой не знаеше нито фамилията, нито името му, той дори не си бе измислил някакъв страшен прякор. Наричаха го просто Салтеадор или с други думи — разбойник.

Очевидно всички тези слухове за непознатия, за нападенията му по пътищата бяха накарали дон Иниго да вземе някакви предпазни мерки и циганката, щом видя малкия керван, разбра, че пътешествениците се боят от нападение и са готови да се защитят.

Навярно ще попитате защо дон Иниго, след като знаеше каква лоша мълва се носи за пътищата зад превала и след като толкова обичаше ненагледната си доня Флора, защо бе избрал прекия път по планинските пътеки, а не околните пътища и защо не се бе погрижил да стъкми по-многобройна охрана.

В отговор ще кажем, че известно време преди това дон Иниго и дъщеря му преминаха два пъти планинския превал без каквито и да било произшествия; освен това безспорна истина е, че човек свиква с опасностите и претръпва, когато често е изложен на тях.

През целия си изпълнен е приключения живот дон Иниго храбро бе посрещал най-различни опасности. Не го плашеха сраженията с маврите, по време на плаванията не се боеше от корабокрушение или от бунт на борда, не го беше страх, че ще стане жертва на диваци, населяващи непознати земи. Подобни премеждия едва ли биха могли да се сравнят с каквито и да било заплахи в самото сърце на Испания, на парчето земя, разположено на някакви си двадесет левги между Малага и Гранада.

Ето защо, като слушаше клюките, дон Иниго само свиваше рамене.

И все пак върховният съдия постъпи непредвидливо, тръгвайки на път напряко през дефилето заедно с дъщеря си, която бе истинско чудо на младостта и красотата.

Мълвата, че доня Флора е невероятно хубава изпревари пристигането й от Новия Свят в Стария и съвсем не бе преувеличена. Тя току-що бе навършила шестнадесет години и всички надути сравнения, с каквито навярно биха я обсипали испанските, а вероятно и арабските поети, щяха да бледнеят пред нея. Тя съчетаваше прелестта на ярко цвете е кадифеността на нежен плод, грацията на смъртна девойка с величието на богиня; ако в циганката, която я наблюдаваше с искрена възхита, се долавяше смесица от арабска и испанска кръв, то у доня Флора личаха не само чертите на две великолепни раси, но и всичко най-изтънчено, най-изискано, което им е присъщо. Тази дъщеря на Мексико и Испания имаше чудесното матово лице, божествените рамене, пленителните ръце, очарователните крачета на андалуските девойки и черните вежди, кадифените очи, дългите, разплискани по раменете коси и гъвкавата снага на индианките — дъщери на слънцето.

А дрехите й сякаш бяха подбрани така, че да подчертават дивната снага на пътничката и красотата на лицето й. Небесносинята рокля, искряща в сребристо и розово, отгоре до долу бе пристегната с перлени закопчалки и всяка перла бе достойна да украси короната на някоя княгиня; роклята плътно прилепваше към снагата и раменете по тогавашната испанска мода и само на лактите ръкавите се разширяваха и свободно падаха надолу, а през цепката сред пяната на мурсийските^[9] дантели се виждаха ръцете, открити до лактите; за тези ръце не бяха страшни лъчите на мексиканското слънце, камо ли пък — на испанското. Впрочем в този момент не ги заплашваше нищо — прикриваше ги широка пелерина от бял вълнен плат, тънък и мек като днешния кашмир, в долната си част тя бе скроена като мексиканско пончо, а качулката, в чиято жарка полусянка сияеше девичето лице, напомняше за арабски бурнус.

Дон Иниго и доня Флора подкараха в бърз тръс мулетата си и те препуснаха, тръскайки глави, върху които се кипреха султани^[10] от алена прежда. Но в тази припряност нямаше нищо тревожно — очевидно доня Флора като баща си бе свикнала с пътешествията из планинските клисури и с бурния живот в ония времена.

Впрочем слугата, изпълняващ ролята на разузнавач, очевидно не беше спокоен като господарите си, тъй като щом видя циганката, се спря и взе да я разпитва нещо, а когато бащата и дъщерята се приближиха, предвидливият слуга тъкмо се интересуваше безопасни ли са тукашните места и струва ли си дон Иниго и доня Флора да отсядат в малката странноприемница, която сега бе скрита зад хълма, но която пътниците бяха забелязали отпреди — далеч на хоризонта, докато се спускаха по склона, останал сега зад гърба им.

В мига, когато дон Иниго и доня Флора приближиха, тревогата на достопочтения слуга не само не стихна, а дори се засили — толкова мъгляво и дори насмешливо му отговаряше девойката, която седеше и предеше, докато разговаряше с него. Но щом видя, че и господата са спрели, тя стана, остави преждата и вретеното на земята, прескочи леко като газела или птичка ручея и застана край пътя, а козичката й — изключително любопитно създание — тутакси се спусна от хълма, където пощипваше листа от бодливия храсталак и сега не сваляше големите си умни очи от конника и дъщеря му.

— Татко, вижте колко е хубаво това момиче — рече доня Флора, задържа стареца и се загледа в младата циганка със същото възхищение, което винаги предизвикваше самата тя.

Дон Иниго кимна.

— Може ли да поговоря с нея, татко? — запита доня Флора.

— Както искаш, дъще — отвърна бащата.

— Как те викат, душице? — проговори доня Флора.

— Християните ме наричат Хинеста, а маврите — Айше, аз имам две имена: едното в името на Мохамед, другото — в името на Христа.

И произнасяйки святото име на Спасителя, девойката се прекръсти, а това доказваше, че е християнка.

— Ние сме ревностни католици — усмихнато промълви доня Флора — и ще те наричаме Хинеста.

— Както искате, така ме наричайте. Моето име винаги ще ми харесва, щом го произнасяте вие с прекрасните си устни и нежния си глас.

— Ето виждаш ли, Флора — забеляза дон Иниго, — ти нали нарече лъжец човека, който ти предсказа, че в този затънтен край ще срещнеш нимфата на ласкателството? А той не те е излъгал.

— Аз не я лаская, аз й се възхищавам — възрази циганката.

Доня Флора се изчерви, усмихна се и побърза да смени темата, защото се почувства неловко от наивните похвали. Тя попита:

— Какво отговори на Нунес, душице?

— А не е ли по-добре първо да чуете какво ме попита той?

— И какво беше то?

— Той се осведоми за пътя, запита дали тези места са безопасни и подходяща ли е странноприемницата за вас.

— А ти какво му отговори?

— Отговорих му с песента за пътниците.

— Каква е тази песен?

— Чуйте я.

Циганката изпя звънко като птица куплет от андалуска песен и изглеждаше сякаш мотивът е просто модулация на мелодичния й глас:

Небосводът е ясен —

ти се озърни!

Пътят е безопасен —

бързо препусни!

Нека синеоката Дева

да се смили над теб!…

Сбогом, пътници, простете

и по пътя препуснете…

— Така ли отговори на Нунес, душице? — попита доня Флора. — А нас какво ще посъветваш?

— На вас, красива сеньора, ще кажа истината — отвърна циганката, — защото за първи път градска девойка разговаря с мен ласкаво, а не високомерно.

После тя пристъпи до доня Флора, сложи дясната си ръка върху шията на мулето, вдигна левия си показалец до устните и произнесе:

— Не продължавайте.

— Как така?

— Върнете се обратно.

— Ама ти подиграваш ли ни се? — възкликна дон Иниго.

— Бог ми е свидетел, че ви давам съвет, какъвто бих дала на баща си и сестра си.

— Наистина, дъще, дали да не се върнеш в Алама с двамина от слугите? — запита дон Иниго.

— А вие, татко? — възрази доня Флора.

— Аз ще продължа с третия слуга. Кралят утре ще бъде в Гранада. Той ми заповяда днес да бъда там. И няма да го карам да ме чака.

— Тогава и аз продължавам с вас. Откъдето минете вие, татко, оттам ще мина и аз.

— Добре тогава! Нунес, продължавай да водиш.

И дон Иниго извади кесията си и я протегна на циганката.

Но тя с достойнство отстрани ръката му и рече:

— Няма в света кесия, с която да ми се отплатиш за съвета, сеньор пътнико! Прибери я — тя ще се хареса там, където отиваш.

Доня Флора свали една перлена закопчалка от роклята си, подкани с ръка девойката да се приближи и продума:

— А това ще приемеш ли?

— От кого? — строго запита циганката.

— От приятелка.

— Ще я приема.

Пристъпи към доня Флора, застана до нея и вдигна глава.

Доня Флора закрепи закопчалката на деколтето й и докато баща й, който бе толкова примерен християнин, че не би допуснал близост между дъщеря си и полуневерницата, даваше последни нареждания на Нунес, доня Флора успя да докосне с устни челото на прекрасното момиче.

Нунес вече се бе отдалечил на около тридесет крачки.

— Да тръгваме! — извика дон Иниго.

— Да тръгваме, татко — отвърна доня Флора.

И тя зае мястото си отдясно на стареца, който вече бе потеглил, след като помаха за сбогом на циганката и извика на тримата си слуги — на онзи, който яздеше отпред, и на онези, които караха отзад:

— Ей, отваряйте си очите!

А циганката все така стоеше, изпровождаше с очи девойката, която я бе нарекла своя приятелка и тихичко тананикаше своята песен:

Сбогом, пътници, простете

и по пътя препуснете…

Тя ги следеше с очевидна тревога и тревогата й растеше, но ето че всички — и господарите, и слугите, изчезнаха зад възвишението, закриващо хоризонта, и щом ги изгуби от очи, тя наведе глава и взе да се ослушва.

Минаха пет минути, а девойката все си повтаряше:

Сбогом, пътници, простете

и по пътя препуснете…

И изведнъж се чуха изстрели от аркебузи, раздадоха се заплашителни викове, вопли; на хълма се показа един от слугите, който само допреди малко яздеше след кервана. Бе ранен в рамото и целият в кръв. Той се притискаше към шията на мулето си, пришпорваше го и префуча като светкавица край девойката с отчаяни викове:

— Помощ! Помогнете! Убийци!

Циганката постоя, поразмисли и след като взе някакво решение, грабна вретеното, върза пояса си за него и като хукна към хълма толкова бързо, че козичката едва я догонваше, взе да подскача от камък на камък, докато стигна до една канара, от чийто връх се откриваше цялата долина, там започна да размахва яркия си пояс и високо, с всички сили извика три пъти:

— Фернандо! Фернандо! Фернандо!