Александър Дюма
Разбойникът (22)

XXII
Ключът

В полунощ доня Флора влезе от балкона в спалнята, отредена й в къщата на дон Руис. Както си спомняте, това беше спалнята на доня Мерседес; домакините бяха предоставили на гостите си най-доброто.

Защо доня Флора се прибра толкова късно от балкона? Защо толкова късно, така небрежно притвори капаците? Какво я задържа там до полунощ, защо се вглеждаше и вслушваше в тъмнината?

Може би очакваше да изгрее прекрасната звезда Хесперус^[1], която пламва на запад? Или се вслушваше в трелите на славея, който възпяваше нощта в олеандровите храсти, цъфтящи по бреговете на Даро?

А може би очите й не виждаха нищо, ушите й не чуваха нищо, а душата й се рееше из сладостната мечта, която на шестнадесет години се нарича любов?

Хинеста в това време навярно плачеше и се молеше в манастира на Анунсиадата. Доня Флора въздишаше и се усмихваше.

Доня Флора като че ли все още не беше влюбена, но както небесната благодат възвестила на дева Мария появата на Архангел Гаврил, някакъв неясен сладостен полъх извести на доня Флора появата на божеството, чието име е любов. И колкото и да е странно, сърцето на девойката изпитваше влечение едновременно към двама младежи.

Този, от когото се боеше, когото се мъчеше да избягва, защото несъзнателно усещаше, че целомъдрието й е в опасност, беше красивият конник, изискано облеченият вестител на любовта, както се бе нарекъл самият той, който препускаше пред нея по пътя от Малага до Гранада — дон Рамиро.

Онзи пък, към когото я теглеше сърцето, на чието рамо би могла мирно да заспи, когото би могла дълго-дълго да гледа, без да се стеснява, без да свежда очи, бе Салтеадор — пладнешкият разбойник, бандитът от странноприемницата „При мавританския крал“ — дон Фернандо.

Тя усещаше и душевен подем, и слабост, отиде при огледалото последният дамски угодник вечер и първият ласкател сутрин — и с кимване на главата повика прислужницата си.

Прислужницата безпогрешно отгатна всичко. Жените притежават учудващото свойство да познават присъствието на любовта или приближаването й. Тя напарфюмира господарката си не като младо момиче, което си ляга, а като младоженка, която очаква съпруга си.

И Флора с несигурна походка, с тревожно разтуптяно сърце отиде до леглото и си легна, като сложи прелестната си тъмнокоса главица върху изящната си белоснежна ръка. Тя не беше бързала да се прибере от балкона, а сега нямаше търпение час по-скоро да остане сама. Тя мълчеше, потънала в мислите си, но това не й стигаше — тя мечтаеше за пълно усамотение.

Флора се надигна, вслушвайки се в стъпките на отдалечаващата се прислужница, която досега шеташе из стаята, като че търсеше нещо, бавеше се, за да остане по-дълго при момичето, но в крайна сметка реши да излезе, без да се съмнява, че изпълнява горещото желание на господарката си, но и чудейки се дали да й се извини, че я оставя сама.

Прислужницата отнесе светилника и стаята бе озарена от нежната вълшебна светлина на нощната лампичка, прикрита с алабастров абажур.

Но и тази приятна светлина беше твърде силна за очите на младото момиче — тя отново се приповдигна, въздъхна уморено и дръпна завесата около леглото, служеща като преграда между нея и лампичката; сега долната част на леглото се осветяваше от разсеяната светлина, подобна на лунно сияние, а горната част оставаше на тъмно.

Всяко момиче е било някога на шестнадесет години, всеки юноша — на осемнадесет, и всеки мъж, всяка жена пазят в скривалището на паметта си спомена какво са видели през вратите на младостта, отворени към райската градина. Но няма дори да направим опит да материализираме сънищата на доня Флора; цветът на розата е съчетание от бяло и алено, сънят на младо момиче е съчетание от надежда и любов.

Прекрасното нежно момиче бленуваше наяве, сега бленуваше насън. Полупритворените й клепачи се спуснаха, устните й се открехнаха и сякаш някакъв облак отдели душата й от останалия свят, тя въздъхна два-три пъти и това като че ли не бяха въздишки, а любовни жалби, после дишането й стана равно и безшумно като на птица. Ангел-пазител отдръпна завесата на леглото и се склони заслушан над нея. Тя спеше.

Минаха десет минути. Никакво шумолене не нарушаваше дълбоката тишина; но изведнъж изскърца ключ, вратата бавно се открехна и някакъв човек, увит с дълга тъмна пелерина, се появи в полумрака, за всеки случай той пусна резето, внимателно приближи до леглото, приседна на края и целуна спящата, шепнейки „мамо“.

Спящата трепна, отвори очи и извика; смаяният младеж скочи и пелерината му се свлече — светлината на нощната лампичка даваше възможност да се види, че е облечен изискано, с костюм за езда.

— Дон Фернандо! — слиса се девойката и дръпна завивката до брадичката си.

— Доня Флора! — прошепна поразеният младеж.

— Как се озовахте тук толкова късно? Какво обичате, сеньор? — попита девойката.

Без да отговори, Салтеадор затвори тежките пердета, закачени над леглото, те се съединиха и доня Флора сякаш се озова в брокатена шатра. После той отстъпи крачка, коленичи и рече:

— Да, сеньора, ето ме тук и това е толкова вярно, колкото и че вие сте прекрасна, че ви обичам, тук съм да се простя, да се простя за последен път с майка си и завинаги да напусна Испания.

— А защо ще напускате Испания завинаги, дон Фернандо? — попита момичето от брокатената си тъмница.

— Защото съм беглец, отритнат, преследван, защото по чудо останах жив, защото не искам родителите ми и особено майка ми, в чиято спалня по някакъв начин сте се озовали вие, да бъдат опозорени, като видят сина си да се качва на ешафода.

Настана тишина, изглеждаше, че се чува само как бие сърцето на момичето, но ето — не мина и минута и завесите леко се полюшнаха, разтвориха се и бяла ръка му протегна някакъв лист.

— Четете! — чу се развълнуваният й глас.

Дон Фернандо не посмя да докосне девическата ръка, грабна листа и го разгъна, доня Флора се скри, но остави пролука между завесите.

Младежът, все така коленичил, се наведе към лампичката и зачете:

„Да бъде известено на всички, че ние, крал Карл, по божията милост владетел на Испания, Неапол и Йерусалим, даваме на дон Фернандо де Ториляс пълно, безусловно опрощаване на всички прегрешения и провинения, извършени от него…“

— О, благодаря! — възкликна дон Фернандо и този път целуна ръка на доня Флора. — Дон Иниго удържа на думата си, а на вас, като на гълъбицата от Ноевия ковчег, е поръчал да поднесете маслиновото клонче на жалкия пленник.

Доня Флора се изчерви, внимателно освободи ръката си и произнесе с въздишка:

— Уви, четете по-нататък!

Учуденият дон Фернандо отправи поглед към документа и продължи да чете: „За да знае този, който получава помилването, кому трябва да бъде благодарен, ще кажем, че за него ходатайства циганката Хинеста, която утре отива в манастира на Анунсиадата и след края на послушничеството ще даде монашески обет.

Дадено в нашия дворец Алхамбра на 9-ия ден от юни 1519 година от християнското летоброене“.

— О, Хинеста, мила моя — промълви Салтеадор, — тя ми беше обещала.

— Мъчно ли ви е за нея? — запита доня Флора.

— Не само ми е мъчно: няма да приема жертвата й.

— Ако аз бях направила такава жертва, щяхте ли да я приемете, дон Фернандо?

— Разбира се, че не. Ако измерваме жертвата с това какво губи човек, вие — богата, благородна, почитана — губите много повече от скромната циганка — без положение, без родители, без бъдеще.

— Наистина, тя сигурно е доволна, че постъпва в манастир — бързо изрече доня Флора.

— Доволна? — попита дон Фернандо и поклати глава. — Сигурна ли сте?

— Тя самата каза, че за бедно момиче, което си няма никого и което проси милостиня по пътищата, манастирът е същински дворец.

— Грешите, доня Флора — възрази младежът, наскърбен от мисълта, че дъщерята на дон Иниго въпреки душевната си чистота унижава неговата вярна Хинеста, която видимо смяташе за своя съперница. — Вие грешите: Хинеста не е просякиня, може би след вас тя е една от най-богатите наследнички в Испания, Хинеста не е коя да е, тя е дъщеря, и то призната, на крал Филип Красивия. Пък и за обикновена циганка, дъщеря на волните простори и слънцето, за феята на планините, за този ангел на пътищата, дори дворецът ще бъде тъмница. Помислете сама какво ще бъде манастирът за нея… О, доня Флора, доня Флора, толкова сте красива, толкова сте обичана, защо унижавате влюбената, предана девойка!

Доня Флора въздъхна и промълви:

— Значи вие се отказвате от помилването, получено благодарение на саможертвата на преданата девойка?

— Човек може да извърши долна постъпка, когато страстно желае нещо — отвърна дон Фернандо, — и се боя, че ще извърша низост, ако остана при вас, доня Флора.

Младежът чу, че девойката въздъхна с облекчение.

— Значи мога да съобщя на доня Мерседес за завръщането ви?

— Аз дойдох да й съобщя за заминаването си, доня Флора, а сега предайте на мама, че ще се видим утре, по-точно, вече днес. Вие сте ангел, който носи щастливи новини.

— И тъй, довиждане — промълви доня Флора и белоснежната й ръка за втори път се протегна между завесите.

— Довиждане — отвърна Салтеадор, стана и докосна ръката й с устни така благоговейно, сякаш това бе ръка на кралица.

Той вдигна дългата си пелерина, загърна се, преви се в нисък поклон пред ложето със спуснатите завеси като пред трон, извади ключа от джоба си, отвори вратата, постоя на прага да погледне още веднъж доня Флора, която го следеше през пролуките, затвори вратата и изчезна в мрака като сянка.