Александър Дюма
Разбойникът (19)

XIX
Обсада

В това време Хинеста вече бе поела из планината. Да видим какво ставаше в пещерата.

Фернандо неотстъпно следеше момичето, докато то се спускаше по пътеката. Когато изчезна от очите му, той неволно загледа пожара; пламъците бушуваха и като огнена пелена бяха обвили цялата планина.

Пращенето на огъня и кълбата дим заглушаваха воя на животните, чуваше се само непрестанният тътен на огромния огън, който пригласяше на водопада.

Зрелището потискаше, макар да бе величествено. Така Нерон, който отдавна лелеел мечтата за дивен дворец, видял Рим, обхванат от пламъци, извърнал заслепените си очи от пламналия град и се втурнал към невзрачното си убежище на Палатинския хълм.

Дон Фернандо се върна в пещерата, прилегна на ложето от папрат и потъна в мечти.

За какво ли мечтаеше?

И на него самия щеше да му е трудно да отговори. Може би си спомняше за прекрасната, спасена от него Флора — тя му се бе мярнала като метеор.

Може би мислеше за толкова добрата Хинеста. Духът му трепна, за миг силната му воля го напусна и той мислено тръгна подире й по незнайни за него пътеки — така морякът във вехтата лодка следва пътеводната си звезда и тя го спасява.

След известно време той заспа спокойно, като че ли на пет-шест метра около него планината не беше обхваната от пламъци, сякаш не той бе причината за пожара.

Малко преди изгрев го събуди странен шум, идващ като че ли от планинските недра. Отвори очи и се заслуша. Зад гърба му се носеше постоянно непрекъснато скърцане, сякаш някакъв миньор настървено ровеше под земята.

Фернандо не се съмняваше: враговете му бяха открили пещерата, но не знаеха как да я стигнат и затова ровят тунел в планината, за да поставят мина.

Фернандо скочи, огледа аркебуза си: фитилът беше добър, зареди аркебуза и му останаха около двадесет — двадесет и пет патрона, а ако мунициите му свършат, ще си послужи с пиренейския ловджийски нож — той разчиташе на него толкова, колкото и на цялото огнестрелно оръжие по света. Взе за всеки случай аркебуза и долепи ухо до стената.

Изглежда копачът продължаваше успешно работата си, без да бърза, но и без да спира; беше ясно — няколко часа упорит труд и той ще прокопае стената на пещерата. Разсъмна и шумът спря.

Очевидно копачът си почиваше. Но защо съобщниците не го заместваха в работата? Фернандо не можеше да разбере.

Като всеки логично разсъждаващ човек, той не държеше на своето, не търсеше решение на задачата, каквото не можеше да намери, и си казваше, че ще му дойде времето и тайната ще се разкрие, а засега му оставаше само едно — да чака.

Имаше всички основания да чака търпеливо. Не го заплашваше глад, както знаем Хинеста го бе запасила за пет-шест дни и той нападна запасите два часа след изгрев, а това красноречиво показваше, че застрашаващата го опасност не влияе на апетита му.

Освен това сега имаше не едно, а две основания да се надява, че ще излезе от трудното положение: първо — поддръжката на дон Иниго и второ обещанието на Хинеста.

Честно казано, младежът почти не разчиташе на циганката да успее. Въпреки всичко, което бе научил за живота на майка й, той се надяваше повече на бащата на доня Флора.

Пък и човешкото сърце е неблагодарно: навярно Фернандо искаше да научи за помилването от дон Иниго, а не от Хинеста — такова беше душевното му състояние.

Той изпитваше симпатия към дон Иниго и разбираше, че внушава добри чувства на благородния сеньор. Чудновато, подобно на гласа на кръвта чувство ги сближаваше.

Отново се чу шум и отвлече дон Фернандо от размислите му. Той допря ухо до стената и веднага разбра както става сутрин, когато мисълта е ясна — в мрака тя, както и самата природа, се замъглява — разбра, че копачът ловко и упорито дълбае дупка, за да се добере до него.

Ако завърши работата си, а това означава, казано на военен език, да установи съобщителен ход, за да нападне пещерата, на дон Фернандо ще му се наложи да води неравен бой: надежда за спасение няма.

Не е ли по-добре с падането на нощта да се измъкне напосоки и благодарение на мрака и познаването на местността да се опита да излезе на обратния склон на планината?

Но беглецът нямаше за какво да се залови — пожарът бе изблизал по-голямата част от планината догоре, беше унищожил сакъзовите храсти, миртите и лианите, спускащи се по отвесните склонове.

Фернандо се подаде от пещерата: трябваше да види дали може да се промъкне по пътеката, по която се бе спуснала Хинеста преди пожара. Бе погълнат от наблюденията си и забравил опасността, когато се раздаде изстрел — куршумът се сплеска в гранита на половин фут от мястото, където се бе хванал за издатината.

Дон Фернандо вдигна глава: трима войници, застанали на скалата, го сочеха с пръст и бяло облаче барутен дим се виеше над главите им — тъкмо те бяха стреляли с аркебуз. Салтеадор бе разкрит. Но той винаги отговаряше на предизвикателствата.

На свой ред грабна аркебуза, прицели се в един от войниците, който се готвеше отново да зареди оръжието си — следователно беше стрелял той.

Гръмна изстрел и войникът, разперил ръце, изтърва аркебуза, който му бе направил лоша услуга, и се затъркаля надолу с главата по стръмния склон. Раздадоха се високи възгласи — нямаше съмнение: този, когото търсеха, е открит.

Фернандо се върна в пещерата, зареди отново аркебуза и пак се приближи до входа.

Но другарите на убития бяха изчезнали и докъдето стигаха очите, в огромния полукръг около пещерата не се виждаше жива душа. Само камъни се търкаляха от върха, прескачайки скалите, а това означаваше, че войниците са направили засада на високото.

Копаенето продължаваше.

Стана ясно, че сега, когато Салтеадор бе разкрит, ще го атакуват по всякакъв начин.

Той също се подготви и, решен да се защитава с всички средства, провери оръжието си: дръжката на ножа леко се вадеше от ножницата, аркебузът бързо можеше да се зареди и, седнал на ложето от папрат, той чуваше копаенето зад гърба си и виждаше какво става пред него.

Измина половин час на очакване, напрегнати размисли и мечти и изведнъж му се стори, че нечия сянка се мярна между него и входа на пещерата — до входа на края на едно въже се люлееше нещо тъмно.

Войниците не бяха успели да се доберат до пещерата и един от тях се опита да се спусне до нея. Беше напълно екипиран, скрит зад голям щит, и висеше на въже; бяха го съблазнили хилядата жълтици — наградата, обещана на онзи, който залови Салтеадор жив или мъртъв.

Войникът вече беше преминал водопада и тъкмо се канеше да стъпи на скалата, когато дим забули входа на пещерата. Куршумът не проби щита, не прониза доспехите, но скъса въжето над главата му. И бездната го погълна.

Три пъти се опитваха войниците да се спуснат до пещерата, но опитите им завършваха еднакво. И трите пъти сърцераздирателен вопъл се донасяше от бездната и също такъв вопъл му отвръщаше от върха.

Очевидно след гибелта на тримата войниците решиха да прибягнат към други средства, защото виковете стихнаха и повече не се появи никой. Затова пък копачът продължаваше да дълбае скалата; ясно беше, че напредва.

Дон Фернандо долепи ухо до стената и зачака здрача. Нощта криеше двойна опасност.

Войниците едва ли щяха да се решат и да обсадят пещерата, затова пък приближаваше човекът, дълбаещ скалата, но той щеше да свърши не по-рано от час. Изостреният слух подсказваше на Салтеадор, че копае сам човек, отделен от него с тънък пласт земя — чуваше се как изтребва пръстта.

Салтеадор недоумяваше — шумът не приличаше на удар с лопата или кирка, изглеждаше сякаш някой неспирно рови земята с ръце.

Шумът се усилваше. Салтеадор за трети път се долепи до стената. Копачът беше вече съвсем наблизо, чуваше пресекливото му, дрезгаво дихание.

Фернандо се вслуша още по-напрегнато и изведнъж очите му светнаха, озариха лицето му и закачлива усмивка се плъзна по устните му. Той изскочи от пещерата, пристъпи досами ръба на отвесния склон, надвеси се над бездната, бързайки да се убеди, че нищо не го заплашва отвън.

Наоколо цареше тишина, нощта се случи тъмна и безмълвна. Очевидно войниците бяха решили да не го нападат повече, а да започнат продължителна обсада.

— О, трябва ми само половин час — прошепна Фернандо — и тогава на крал дон Карлос няма да му се наложи да ми оказва милостта, за която толкова го умоляват…

Той се върна в пещерата, стисна ножа в ръка и почна да копае срещу онзи, който напредваше към него. След двадесетина минути крехката преграда, която все още ги разделяше, рухна и, както Фернандо очакваше, в дупката се показаха огромните лапи и главата на гигантски мечок.

Звярът дишаше тежко. Диханието му звучеше като рев. Този рев беше познат на Фернандо — по него храбрият ловец много пъти бе намирал страшния хищник.

Докато слушаше дишането на животното, Фернандо си състави план за бягство. Той прецени, че бърлогата на мечока навярно е прилепена към пещерата, че никой не пази бърлогата и следователно ще я използва за изход.

Всичко се нареждаше, както бе предполагал, и Фернандо промълви, подсмихнато гледайки звяра:

— Винаги съм те познавал, стари приятелю, нали по твоята диря вървях в деня, когато Хинеста ме повика, ти зарева, когато поисках да се покатеря на дървото и да видя пожара, а сега най-сетне, щеш не щеш, ще ми помогнеш да се спася. Махай се от пътя ми!

С тези думи той рани мечешката муцуна с острия си кинжал.

Шурна кръв, звярът зарева от болка и отстъпи заднешком. Салтеадор се плъзна през отвора бърз като змия, озова се до мечока и видя, че звярът е задръстил входа.

— Да — отбеляза Фернандо, — всичко е ясно: оттук ще излезе един от двама ни, остава да видим кой?

Мечокът отговори със заплашително ръмжене, сякаш го разбра.

Настана тишина, противниците се измерваха с очи. Очите на мечока искряха като нажежени въглени. Враговете се затаиха. Всеки изчакваше да се възползва от погрешното движение на съперника.

Пръв загуби търпение човекът.

Фернандо се заозърта за камък. И случайността му помогна: наоколо се търкаляше тежък скален отломък.

Искрящите очи на звяра му служеха за мишена и камъкът, като метнат от катапулт, глухо удари главата на животното. Такъв удар би раздробил челото на бик.

Мечокът се олюля и очите му, святкащи като мълнии, се затвориха, но след известно време звярът се изправи на задните си лапи с очевидното намерение да нападне човека.

— Аха — произнесе Фернандо и направи крачка напред, — най-после се реши!

И като опря дръжката на ножа в гърдите си, насочи острието към врага.

— Е, приятелю, да се прегърнем.

Прегръдката беше пагубна, целувката — смъртоносна. Фернандо усети, че ноктите на мечока се забиват в рамото му, а острието на кинжала в това време потъваше в мечешкото сърце. Човекът и звярът се счепкаха и се затъркаляха из бърлогата, залята с кръвта на ранения хищник.