Александър Дюма
Разбойникът (3)

III
Дон Иниго Веласко Де Гаро

Пеещата девойка, пасяща козичката си, така си и остана вцепенена в подножието на един от хълмовете, за които вече споменахме, и не можеше да види как конникът стигна до странноприемницата, как си тръгна оттам и затова, изглежда, напрегнато се вслушваше и все очакваше да достигнат до нея някакви звуци, та по тях да отгатне какво става и многократно вдигаше нагоре смаяно прелестните си очи, сякаш се учудваше защо появата на толкова пременен и богат дворянин премина без бурни произшествия.

Разбира се, след като не чуваше тук зад хълма разговора на пътешественика със съдържателя на кръчмата, тя не можеше да се досети заради какви злодейски замисли на поклонника на доня Флора бе съдено да остане цял и невредим.

Трябва да кажем, че в мига, когато дон Рамиро д’Авила, след като се разпореди за всичко и подготви гостилницата „При мавританския крал“ за достойно посрещане на дон Иниго Веласко и дъщеря му, стремглаво излетя през портата и препусна за Гранада, пред погледа на циганката изникна пременен ездач начело на отряд конници.

Отрядът се състоеше от три различни групи.

Първата, авангардът, както споменахме по-горе, вече се очертаваше върху западния склон на един невисок хълм и се състоеше от един-единствен човек — от слугата на дон Иниго Испаеко, обаче подобно на сицилианските campieri^[1] — слуги в мирно време и войни в мигове на опасност — той бе облечен в ливрея-мундир, прикрит отстрани с щит, и държеше изправен като копие, с приклад на коляното, аркебуз с димящ фитил, който не оставяше съмнение, че отрядът ще окаже съпротива, ако го нападнат.

Главното звено на отряда се движеше на около тридесет стъпки зад авангарда и се състоеше от старец на шестдесет — шестдесет и пет години и от девойка на шестнадесет-осемнадесет.

Колоната завършваше с ариергард, който се движеше на такова разстояние от двамината, на каквото и ездачът, показващ пътя, той се състоеше от двама слуги с щитове отстрани, въоръжени с димящи аркебузи.

И тъй, всичко на всичко двама господари и трима слуги.

На слугите е отредено твърде скромно място в повествованието, затова пък на господарите им е съдено да играят главните роли, ето защо нека ми бъде позволено да отмина с мълчание Нунес, Камахо и Торибио и да отделя специално внимание на дон Иниго Веласко де Гаро и на дъщеря му доня Флора.

Дон Иниго Веласко, както вече казахме, беше старец на около шестдесет — шестдесет и пет години, въпреки че думата „старец“ едва ли е подходяща за човек младолик, макар и на преклонни години.

Истината е, че и брадата му, едва-едва посивяла, и дългата му коса в стила на Филип Красивия^[2] и Фердинанд Католика, съвсем леко посребрена със скреж, подхождаха на човек на не повече от петдесет — петдесет и пет години.

Но за своя зла участ той не можеше да скрие годините си, както и всички хора с легендарна младост, тъй като доста често по различно време бе оставял дълбока следа в историята на страната си. На тридесет години дон Иниго Веласко, носител на една от най-знаменитите фамилии, наследник на едно от най-богатите семейства в Кастилия, пламна от страст към приключенията, защото се влюби в девойка, за която не можеше да се ожени, тъй като бащата на доня Мерседес де Мендо (така се наричаше тази кралица на красотата) беше враг на баща му и двамата се бяха заклели във вечна омраза; та повтаряме, на тридесет години дон Иниго Веласко — а негов наставник беше отец Марчена, първият духовник на кралството, който, презрял опасността, се противопостави на Светото писание и се съгласи с предположението на Христофор Колумб, че земята е кръгла, и тъй, дон Иниго стигна до същия извод и повече от отчаяние, отколкото поради убеденост стана последовател на теориите на генуезкия мореплавател, като съдействаше за изпълнение на замислите му.

Известно е какво препати в двора на католическите крале този мъченик, този гений, когото и най-добронамерените съветници на Исабела и Фердинанд вземаха за мечтател и безумец; след като не постигна успех в родината си — в Генуа, където бе разправил на всички за замислите си, за това, че пътувайки на Запад, можеш да стигнеш до империята Катай^[3], спомената от предшественика му Марко Поло, след като Йоан II^[4] изгони Колумб, а предателски заповяда на един лоцман да опита и да осъществи плана на експедицията, която публично наричаха безсмислено начинание, Колумб се яви пред краля на Арагон Фердинанд и пред кралицата на Кастилия Исабела с обещанието да обогати Испания, като й подари не град, не провинция, не кралство, а цял един свят.

Осем години преминаха в безплодни разправии и ходатайства. За късмет на Колумб — а ние вече много пъти сме размишлявали за това, как в неговия живот незначителни причини често са пораждали значителни последствия — та за късмет на прочутия генуезец, по волята на провидението точно тогава, когато той, Христофор Колумб, се канеше да потегли на пътешествие, точно по времето, когато господството на халифите в Испания падна заедно с последната си крепост — племенникът на една от най-близките приятелки на кралицата се влюби до полуда в девойка, за която не хранеше никаква надежда да се ожени.

Ние раболепно молим любовта за прошка, че я причислихме към незначителните причини. Така или иначе, тази причина, значителна или не, породи важни последствия.

Името на племенника вече ни е известно — дон Иниго Веласко, княз де Гаро. Името на леля му бе Беатрис, маркиза де Мойя.

И тъй, най-обичаната приятелка, най-близката довереница на кралицата бе маркиза де Мойя. Засега само отбелязваме това, за да се върнем към него малко по-късно.

Веласко реши да разчисти сметките си с живота и щяха да го убият, ако смъртта не отстъпваше пред него, както отстъпва пред храбрите хора. В битките, които католическите крале водеха против маврите, той винаги се сражаваше в първите редици: той беше сред онези, които атакуваха Илор и Моклин — тези укрепления в столицата бяха толкова важни, че ги наричаха очите на Гранада; взе участие в обсадата на Велес, когато zagal^[5] на Абу-абд-Ала се опита да снеме обсадата на града и войските му бяха отблъснати с огромни загуби; беше сред превзелите Хибалфаро, когато градът на Ибрахим бе завладян и разграбен; беше, най-сетне и пред стените на столицата на Боабдил, когато, както се изразяват испанците, поглъщайки нара зрънце по зрънце, с други думи — завоювайки кралството град след град — католическите крале обкръжиха стария град с войски, издигнаха покрай него нов град с къщи, църкви, крепостни стени и го нарекоха Санта Фе в знак, че ще изпълнят обета си и няма да снемат обсадата, докато Гранада не се предаде.

Гранада падна на 25 ноември 1491 година — в 897 година от Хиджарата^[6] на 22 ден от месеца Мохарем^[7].

За Колумб, който изчакваше цели осем години, настъпи време за действия; крал Фердинанд и кралица Исабела завършиха делото, започнато от Пелагий^[8] преди осем века: разчистиха си сметките с неверниците в Испания.

И Колумб предложи да екипират експедиция, като заяви, че главната й цел е покръстването на неверниците в някакъв си Нов Свят.

А за да постигне целта, искаше да му дадат на разположение всичко на всичко две каравели, екипаж от сто човека и три хиляди крони.

Той говореше не само за религиозната цел, но и за материалните блага, които ще донесе експедицията, за неизброимите златни рудници, за безценните диамантени находища.

Какво пречеше на алчния Фердинанд и благочестивата Исабела да опитат късмета си в едно начинание, което във всяко отношение — и от светска, и от религиозна гледна точка — бе замислено сполучливо?

Сега ще разкажем какво им пречеше.

Христофор Колумб предварително се опитваше да получи високо възнаграждение, съответстващо на мисията му — чин на адмирал в испанския флот, титлата на вицекрал на всички земи, които се канеше да открие, една десета от доходите, които ще донесе експедицията, и запазване за потомците му по мъжка линия на всички титли и почетни звания, с каквито ще бъде удостоен.

Изискванията му изглеждаха прекомерни, още повече че Христофор Колумб не можеше да представи никакви доказателства, които да потвърдят благородния му произход, макар и да твърдеше, че е потомък на един от най-знатните родове в Пияченца, макар и да пишеше на кралица Исабела, че ако го назначат адмирал, няма да е първият адмирал в рода си, и в двора се приказваше, че той е чисто и просто син на беден тъкач от Когорзо или от Нерви.

В края на краищата изискванията на Колумб изпълниха с негодувание гранадския архиепископ Фердинанд Талавера^[9], комуто техни католически величества поръчаха да проучи проекта на „генуезкия лоцман“ — така наричаха Колумб в двора.

Архиепископът бе крайно възмутен най-вече от искането за една десета от всички доходи, което напълно съвпадаше с църковния данък, наречен „dixma“^[10].

И тъй, на горкия Колумб не му провървя, тъй като другите три изисквания — и за получаване на високия адмиралски чин, и за получаване на титлата вицекрал и, най-сетне, за получаването на наследствено право върху тази титла, както е прието в кралските и княжеските родове, оскърбиха гордостта на Фердинанд и Исабела, тъй като монарсите през ония времена още не бяха свикнали да се отнасят към малките хорица като към себеподобни, а Колумб, човек безимотен и с неизвестно потекло, разговаряше с тях толкова самоуверено, сякаш вече златният венец на Гуаканагари^[11] или Монтесума^[12] украсяваше главата му.

Ето защо след ожесточени спорове в Съвета, където Христофор Колумб имаше само двама привърженици — дон Луис де Сент-Анхел, събирач на църковните доходи в Арагон, и дон Алонсо де Кинтаниля, управляващ финансите на Кастилия, предложението бе отхвърлено окончателно, за голямо задоволство на крал Фердинанд и за дълбоко огорчение на кралица Исабела, мечтателна и добросъвестна жена.

А пък неприятелите на Колумб — в двора те бяха прекалено много — смятаха, че решението е окончателно и си въобразяваха, че веднъж завинаги са се отървали от забавния чудак, който се опитваше да ги убеди, че всички услуги са нищожни в сравнение с услугата, която той искаше да им окаже.

Но те напълно бяха забравили за дон Иниго Веласко, граф де Гаро, и за леля му Беатрис, маркиза де Мойя.

И наистина, на следващия ден след като архиепископът дон Фердинанд де Талавера бе съобщил на Колумб, че техни католически величества са му отказали и въпреки опитите на дон Луис де Сент Анхел и на дон Алонсо де Кинтаниля да смекчат решението, на нещастния мореплавател не му остават никакви надежди, доня Беатрис влезе в стаята за молитви на кралицата и с очевидно вълнение помоли Исабела да благоволи да приеме племенника й.

Исабела, учудена от тъжния вид на любимката си, я изгледа, помълча и произнесе с ласкавия глас, с който говореше на близките си:

— Какво каза, дъще?

Кралицата на Кастилия имаше навик да нарича най-приближените си приятелки „дъщери“ в знак на дружба, но им оказваше подобна милост твърде рядко.

— Казах, ваше величество, че племенникът ми дон Иниго Веласко има честта да ви помоли за прощална аудиенция.

— Дон Иниго Веласко? — повтори Исабела и очевидно се помъчи да си припомни дали го познава. — Ама това не беше ли младият капитан, който толкова се отличи по време на последната ни война при превземането на Илор и Моклин, при обсадата на Велес, превземането на Хибалфаро и в други бойни подвизи?

— Да, това е той! — възкликна доня Беатрис, която не бе на себе си от радост и гордост, че името на племенника й е събудило спомени в душата на кралицата. — Да, да, господарке, точно той е.

— Казваш, че заминавал? — попита Исабела.

— Да, господарке.

— В далечни земи?

— Страхувам се, че да.

— Какво, той напуска Испания?

— Очевидно.

— Така значи!

— Той сякаш за оправдание твърди, че вече не може да бъде полезен на ваше величество.

— И за къде потегля?

— Надявам се — отговори доня Беатрис, — че с позволение на кралицата той сам ще отговори на този въпрос.

— Добре, дъще, кажи му, че може да влезе.

И докато маркиза де Мойя, сметнала за свой дълг да съпроводи племенника си, се запъти към вратата, кралицата седна и колкото да се каже, а не от желание да се заеме с ръкоделието си, започна да бродира хоругва в чест на Богородица, смятайки, че Гранада се бе предала благодарение на нейното застъпничество — толкова сполучливо се стекоха обстоятелствата, че както е известно, градът капитулира без кръвопролития.